Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

вторник, 31 март 2020 г.

ИВАН И СТАМЕНА

ИВАН И СТАМЕНА

  Иван дойде с двамата си сина от Чехия. Живеехме под наем на улица Ниш 4, а те – срещу нас, на Ниш 3. Жена му беше чехкинята Стамена – зло, безлично и проклето същество: нисичка, възпълничка, с плоско като тепсия лице, нос като чушленце и сламени косици, които сплиташе на тънки плитки и навиваше като венец над челото си. Стамена вечно переше своите трима мъжаги в голямото бетонно корито в двора отсреща. Иззад високия тухлен зид заедно с ароматите на чешките й гозби долитаха думи, непонятни за нас – дечурлигата от махалицата ни; в яда си пердашеше само на чешки, да не говорим, че българският нито й спореше, нито пък бе кой знае каква чест за нея да си служи с български думи. 

  Иван имаше брат Йордан. Йордан бе по-младият, по-представителният от братята. Той пък имаше две щерки. Едната, по-кипрата, се казваше Дочка, а синовете на Иван си дойдоха от Чехия, вече здрави мъже, и не се мотаеха, ами вървяха с баща си да работят по къра. Градинари бяха. Кой знае що се бе върнал Иван от Чехия! С двора на брат му ги делеше тънка телена ограда. По някое време бая зле се скараха, както става понякога между роднини, и Иван вдигна човешки бой тухлен зид. Огради се от света с проклетата си чехкиня да си приказват само по чешки. Помня, че Дочето на Йордан бе рядко красиво девойче. Занавъртаха се батковци от съседните махали, а и от по-далечни махали идеха само да я заглеждат как върти задник зад оградата. За нас, дечурлигата, това ни гъделичкаше любопитството, че май намирисваше на секс и страшни мераци. 

  Една неделя между Стамена и жена му на Йордан пак пламна кавга. Толкова люта кавга пламна, че мъжете чак налетяха да се млатят. Иван ръмжи, гледа пребледнял изпод вежди брат си, а Йордан тъпа на място и пръхти. Иван беше по-нисък, ама по-набит, масивен и як, изпечен от слънцето като тухла, докато Йордан си беше просто един изнежен даскал. Мина седмица, минаха две, все едно нищо не е било. Кавгите, сбиванията в онези чудни бедняшки времена бяха част от културната програма за развлечения в потъналите сред сгур, прахоляк и кал работнически махали. Къде ти радиоапарат, къде телевизор на всяка крачка, като сега! За телевизия още не бяхме и чували. От новичък съветски радиограмофон, спомням си, Ването – щерка им на хазяите ни Цвета и Костадин Дърварови, до спукване въртеше сладникав шлагер с лудешки подвиквания "Ой, Мамбо, Мамбо италиано" и всички хлапета от махалата знаехме наизуст италианските думи на жабарската песен. Нашето Ване се момееше тогава, да е била, да е била около 19-годишна, та гонеше я меракът на някогашните девойчета да се омъжи за момък чужденец, а идеално ще да е да бъде италианец. Не съм виждал и досега по-гъста, дълга и къдрава женска коса, навита на масури. В кръста Ването се пристягаше силно, та гърдите и задникът й предизвикателно да изпъкнат. Знаеше си тя цената! Носът й в облаците, а поизрасналите филибелийски гамени вече й мятаха изпепеляващи погледи, както лакомо се точат лиги по захарен памук зад витрина. 

  Една сутрин през онова знойно лято пред портичката на Йордан цъфна огромно човешко лайно. И пак женски клетви, писъци, пак патардия – ама кой, що, от какъв зор, по какъв повод свършил това нещо, не се разбра. Жена му на даскала почисти мястото, хвърли кофа гасена вар, па си се прибра, засурка налъмите си към къщи. Харно, ама след два дена – същото. Гадаем да не би да е някой от братовчедите й на Дочето или отчаян отмъстителен любовник. Като сме си знаели що за стока сме българите, хич не бе за чудене ревнив мъжкар да е минирал* територията, демек да е маркирал като влюбен котарак около любимата. И защо? Да не посмее конкурент да приближи, та любимата да вехне в самота, и като разбере, че и тъй, и тъй живот няма повече за нея, да се отдаде духом, и особено телом, на влюбения лайнарин. Тъпи номера от стари селски вечеринки, както беше лафът в онзи наш Пловдив! 

  В крайна сметка, оказа се – не била у Дочка причината. Като великденска нафора, един вид свещена реликва, отнесоха порция от изсраното пред Йордановата порта. Само че знойните лаборантки от близката Държавна болница отсекли категорично: медицината ни не е още дотам напреднала, че по пресни посевки да узнае профила на идиота. В крайна сметка, на дъното се оказа чехкинята Стамена. А изясни се това ето как. Няколко нощи даскал Йордан дебнел като Юнака от приказката за Ламята и Златната ябълка, причаквал в засада Змея с трите глави. И една юлска нощ, когато скръцва портичката в братовия му двор, зърва под ярката лунна светлина розовия задник на чехкинята. Изтърчава Йордан в двора у тях си, наскубва стиска коприва и... Виждаме наскачали от леглата – по обляната от месечината сиромашка уличка Ниш късокрака трътлеста женица със свлечена до колене пижама като спънат кон вихрогон с подскоци търчи и пищи, а даскалът пъхти и мълчешката шиба ли, шиба с коприва голия гъз на чехкинята.

  После на улица Ниш се яви ухилен, кривокрак като дива патица, местният Шерлок Холмс следователят от Второ районно на МВР майор Коцето Късапетков – Шибека. Шибека пита-разпитва, направи и очна ставка, изясни кое как се случило и защо се случило. Обявиха във вестника за открит процес, съдебно дело, което се гледа при изключителен интерес от страна на градската сиромашия в новичкия Културен дом на жепейците, в салона на кино "Гео Милев". Най-странното бе, че Съдът не осъди Стамена, ами осъди даскала Йордан. Което съвсем, ама въобще и изобщо не значи, че вследствие на това сме намразили чехите и всичко чешко, а само дето на всички на улица Ниш ни бе чоглаво заради Йордан; че кротък мъж беше даскалът, от онези, дето – ако не ги бъзикнеш под опашката, и на мравката път правят, а виж, Шибека го тикна за цели три месеца в пандиза зад Кичукпариж да бичи кирпич с криминалните рецидивисти и злодеи, ама при политическите, че бил нещо против властта, понеже саботирал дружбата ни с братския Чешки народ.


  Как понесе този цирк брат му Иван! Иван издъхна ненадейно подир месец, докато Йордан все още мяташе калъпите с пресен кирпич на камари и мъкнеше с количка камъни от кариерата над Белащица за строежа на пътя Доспат-Въча, та нямаше как да си дойде за погребението на брат си. Ей тъй, както си шетал из бахчата, гътва се градинарят Иван сред праза и марулите. Беше и той кротък мълчаливец, типичният българин, който в целия си живот бе влачил ралото в браздата. Такива мълчаливци много жестоко понасят мизериите. А носът му на Иван стърчеше някак смешно и се поклащаше сред китките в ковчега, докато петима ячки комшии със зор го товареха на гробарката. Ването – по-малката от двете им щерки на хазяите ни Дърварови от едноетажната къща на улица Ниш 4, по онова време беше прясно влюбена, та беше издула до дупка нейния съветски радио-грамофон, и тъй над траурно притихналата махалица, над поп Ристю и клисаря Монката с вапцания му в катран и злато чамов кръст в ръце най-отпред в траурната процесия призивно весело ечеше: "Ой мамбо, мамбо италиано". 

  И така с подвикванията на някакъв си лигав жабар италианец тържествено влезе първият мъртвец в моя живот на хлапак от най-скъпия на сърцето ми някогашен Пловдив на бедняците, които строяха и строяха, и строяха социализма, в очакване да доживеем 1980 година, онази вълшебна призрачна и мечтана 1980 година, когато без майтап щяхме да сме влезли всичките до един барабар с котките в комунизма.

Пловдив  най-древното жизнено селища в Европа*

Plovdiv, 7 avg. 1995 – edited by 31 mar. 2020

Илюстрации:
- Ването със състезателния мотоциклет на баща ми**;
- Шестгодишен, в униформена манта на забавачката***.
____
Минирал, на някогашния ни пловдивски жаргон ще рече: осрал мястото. 
** Е, не е точно Ването, но много мяза на нея, макар Ването да бе със смолисточерна дълга до задника къдрава буйна коса. И мотоциклетът не е татковият мотоциклет, защото баща ми се състезаваше по улиците на Пловдив не с английския мощен звяр триумф, а с немски мотоциклет цюндап 200 кубика, произведен през 1938 г.
*** Шестгодишен, в униформена манта на забавачката пред тухлената ограда на Йордан. Есента на същата 1953 година валяха много и все поройни дъждове, Марица преля и по булевард Руски пловдивчани се разхождаха до кръста във водата, турили в дървено корито за пране оскъдната си покъщнина. Тогава умря и непрежалимият за всички нас Чичко Сталин – вождът на цялото наше прогресивно човечество. На метър вдясно от мен, както съм на снимката, беше портичката, където се беше изакала чехкинята. Сред чешките странности от някогашната ми състудентка Лиляна Янчева знам, че в реда на традициите им било, както се храни семейството на масата, някой да надигне задник и да се изпърди или по време на разговор звучно да се уригне. Бел.м., tisss.