Днес е Голямата Богородица, краят на горещниците. Тази година бяха незапомнени жеги. Термометърът на балкончето ми показваше 41оС. Сред всеобщата обществена и държавна развала България от райско кътче е заприличала на сметище с шетащите мутри, политическите палячовци и артистични мекерета на властниците и бандитите, народът, т.е. всички ние – останалите нещастници, все пак намираме начин да бъдем щастливи. Ама какво ти щастие е то! – да се глумим и подиграваме на самите себе си. Съседите като работливи мравки притичват ту до родното си село, ту до пазарищата: мъкнат сухоежбина, варят манджи, лютеница, компот за зимата, сладка, туршии, вино. Вечер до полунощ мъжете пляскат карти, напиват се, проехтяват грозни закачки, току на някого балансите му избият, свежа пяна от устата хвърчи, юмруците се вадят като последен аргумент и правосъдие. Жените – и те, ами че и жените не крият циничните приказчици; и всичко е до болка ясно, изкарано на показ пред дечурлигата, които се въртят наоколо, попиват сексуалните намеци и откровения между родители и съседи. Всичко е изречено като на шега; сякаш не разбират, че така губят всякакъв авторитет, всякакво чувство на благоприличие, на уважение. Жега, задух, прахоляк, нечистотия, невежество, завист, псувни, проклятия, грубостия, простащина на всички нива.
Как живеем, Боже мой! Че между нас и гетото Столипиново разлика няма; онези там поне друго не са видели, а ние?! Отде се завъртя тази вихрушка над нас? През вечер-две мургави тумби налитат върху колите, гаражите, апартаментите ни. Мародерстват и наркоманите – момци-българчета; знаем ги кои са, къде живеят, кога като глутница излизат да върлуват. Разбитите врати, изтърбушени автомобили, поломени жилища, изби; а полицията иде да регистрира поредната пакост и никой не си прави илюзията, че властта е срещу престъпниците, ами не им е ортак и не дели награбеното с тях, че охранява живота и здравето на гражданина, а не на безчинстващия идиот. Да, то си е война с народа. Подла, необявена, без фронтови линии, без правила, и ние сме голи сред вълци, предадени от онези благи дами и господа, що сме избрали да ни защитят.
Появи се и съответната литература. Христо Калчев (1944-2006), автор на трилогия а ла Марио Пузо, вариации по мафиотската сага "Кръстникът", е хит на книжния пазар. Ухажват го вестниците с интервюта, представяния, благосклонни разбори. Шега ли е! Литературните образи на въпросния автор очертават пъстра аура около бандитите. На мода днес е литература динамична, актуална, потресаваща. Литературните герои, а и самите дами и господа писатели пердашат на сленг. Уличната реч на аутсайдерите покрай вестници и списания, край телевизионните цинични шоута и радиопредавания се намъкна и в парламента. Започнахме вече да се възхищаваме и на безсърдечието.
Мутрите не се и крият, като герести петлета шетат из каймака на обществото; за тях песни се пеят, театърът тях пресъздава на сцената, с тях се занимава. Подвизите им, скапаният им празен живот в разкош и поквара се коментират пикантни подробности: кому пръснали черепа, кому потрошили кокалите, кому взривили частния дворец или офиса, луксозната кола, кому извадили трупа от стар кладенец, а пък кой си оправял зъбите, стомаха, разклатеното здраве, разбитите нерви, след преживения стрес, че го арестували и се налага да търси как да се откупи. За мародера се грижат най-добрите ни лекари, психотерапевти, хирурзи. Натрошен от взрив бомбаджия (адската машина му гръмнала в лапите, тъкмо когато неумело я залагал под колата на конкурента си в Пазарджик); с частен аероплан приятелчетата му го пратиха през Атлантика чак в Ню Йорк, в най-модерната клиника на света да го съшиват, кърпят, тропосат... И всинца, според медиите ни, страдахме за неговия малшанс, горкичкия! По вестниците сълзи се ляха. За подобни типове се грижат елитните адвокати на България. Банките за тях единствено работят. Най-луксозните обществени заведения са горди да ги обслужват. Чувам, скъпо платени летописци документират всяка минута на неколцината донове. Самочувствието на тази пасмина превтаса дотам, че мафиотски биг бос предложи на министър-председателя** да се договарят за някакви си външнотърговски операции и въобще за вътрешната политика на правителството. В купените от тях вестници и луксозни списания са документирани интензивният им творчески (?!) живот, скъпите им придобиви, грижите им за тялото, муцуната, прическата, за чудесната им семейна хармония по Калифорнийското крайбрежие, Канарските острови, Швейцарските Алпи.
Майтапят се нашенци. Питал дядото петгодишния си внук какъв иска да стане, като порасне. Някога ние мечтаехме да станем матроси, пожарникари, граничари – заради фуражката или лъскавичкия шлем, за мъжеството, героизма в защита на Отечеството. Петгодишният внук днес рапортува нахакано: "Мутра искам да стана, деденце. Ей тъй, с патлака, бам-бам-бам!... да трепя, да карам яка кола, мацки да ми вървят по петите". Ще се плаща. Рано или късно, ще ни се наложи да платим за натвореното. Няма как да избегнем възмездието, колкото и някои важни персони у нас за неуязвими да се имат. Понеже наказанието е в нас – носим го със себе си като ракова клетка; метастазите са налице, жалко, че мнозина още именно това не разбират. Нали виждам какво се случи с проспериращото допреди дни семейство Маврови***. Прекрачиха всякаква мяра в лакомията и според законите, и ето ги днес – ръфат се както хищници, състезават се кой по-бързо да разпродаде краденото: тузлията Мавров, изплашен от връхлетелите го болести, Мавровица – в плен на параноята си за преследване, и двамата изгубили представа защо са на този свят. Единственото светло нещо в позлатения им дворец е седемгодишното им хлапенце, което носи слънчевата усмивка и нрав на неопетнения от грехове. То остана като крехко клонче върху това доскоро сякаш неподвластно на ветровете и пороищата, ала внезапно ударено от светкавица дърво.
Не душевната оскъдица, не деформираната плът – духовната уродливост е ужасна. И си мисля: има успоредно с нашия видим материален свят друг свят, невидим. Той не оставя идиота, престъпил неписаните правила на живота, ненаказан. Да се радвам на възмездието ли! Че защо да се радвам? Жал ми е за тези, някога така слънчеви и така талантливи неслучайни личности. Жалко за похабения човешки материал!
* * *
Мухата е циганинът сред насекомите. Хитро, крадливо и пластично създание. Твар, влюбена в бляскавите дрънкулки и в помията. Колко скучен би бил светът без онези дяволити, хитри, наблюдателни оченца, без бръмкането им! Тя е самата жизненост – едновременно хищна и безпомощна, нахална и нежна. Оцелява при невероятни тежки обстоятелства. Създава многобройна артистична челяд, като пълни света с нервност и досада. С гръмки кавгаджийски звуци се оплаква нависоко. Весели се пищно, хвали се нагло или злостно се заканва. Възпроизвежда се сякаш от нищото. В състояние е и качественото вино да превърне в нещо прокиснато. Бог или Дявола е създал мухата? Кого тя изразява не знам; възхищава ме способността й да оцелява.
.jpg)
.jpg)
.jpg)