сряда, 29 април 2015 г.

Публицистика - ФАЛШИВИТЕ ШИВАЧИ (8.)


ФАЛШИВИТЕ ШИВАЧИ (8.)

       03.02.2001

      Дотук (стр. 176) действието се развива в 1904 година. Адриан Леверкюн е студент по богословие в Хале (град с 200 хил. жители по онова време), старо средище на лютеранството в Германиа. Пак на с. 176  се посочва как изглежда почеркът на Леверкюн: „с равно подредени, малко старомодни и донякъде претрупани букви, изписани, изглежда, с краснописно перо (…); много сбита и написана сякаш с шифър, изпъстрена със ситнички вметвания и поправки – но аз отрано бях добре запознат с тази негова техника на писане и можех винаги да разчитам без затруднение неговия почерк” Леверкюн в оня момент е едва 19-20-годишен.

      Стр. 180: „…отстъпничеството е акт на вяра и всичко е и става в бога, особено отпадането от него”. Заменете „бог” с„комунизъм” – и ще получите някакво откровение за отреклите се от комунистическата практика някогашни партийни величия*; променяйки формата – свивайки вляво и дори в крайно дясно (СДС, например, Гелеменовите фашисти,националсоциалистите на д-р Иван Георгиев син на езиковеда от световна класа Владимир Георгиев**), отричайки се от своя обожаван Карл Маркс, Ленин , Сталин и пр., все същите до Десети ноември 1989-та праведни и праволинейни партийци не спряха да произвеждат варианти на същата в основата си болшевишка – колкото идеалистична, толкова и човеконенавистна философия.

      Всяко разсъждение според представата им за етика е заклеване пред олтара на човеколюбието, в действителност обаче не познавам по-ловка, по-извратена система за манипулиране на огромни множества хора. Значи, като се отмята от комунизма като реалност и форма, отстъпникът (дисидентът) е пак „в комунизма” и толкова по-извратен, понеже отровата продължава да се просмуква сред българите, но вече не от един извор, от едно политбюро, от една Москва, не от един вожд, а от нароили се като ракова метастаза вождове, партии и партийки, които доверчиво възприемаме за демократични.

       Демократични ли... О, какви жестоки подмолни боричкания за лидерство! О, какви срамни сцени с подмяна на протоколи, огласяне на срамни истини за тоя и оня! И в крайна сметка, оказва се, с малки изключения тия нови политически формации все са оглавявани от хора на бившата Държавна сигурност или от възпитаници на висша партийна школа в бившия СССР или в Тодор-Живкова България.



      Тия „верни синове и дъщери на комунизма” под най-приятни за ухото и сърцето имена и идейни платформи: Евролевица, Движение за права и свободи на Ахмед Доган, Съюз на демократичните сили, Демократическа партия на Стефан Савов, Радикал-демократическа партия на Елка Константинова… както и "обновената и преустроена БСП, чието име е присвоено, крадено, понеже през 1990 г. в българския политически живот съществуваше официално регистрирана друга формация под това име, докато партийците още се водеха членове на "славната столетница БКП.

      Чуя ли някой да се тресе от бяс, да бълва зли думи, хищно да напада това и онова – казвам си: тоя е комунист. Вирусът на Чумата на ХХ век у него е влязъл тъй дълбоко, че човекът с тия по бесовски опулени очи плаши, преди уста да е отворил.

      Но що значи „комунизъм” за изскубналите от себе си семената на тая маниакална злост? Комунизъм е всяко подменяне на човеколюбието с фанатизъм; комунистът "се бори за благото на цялото човечество, изтръгвайки човешкото. Любовта се заменя с безпределна вярност към Партията (неслучайно с главна буква), и това се изразява в скандиране на лозунги по площадите, покрай паметниците от миналото, в бойки речи, громящи врага. „Свобода, братство, равенство!” е любим лозунг именно понеже е удобен от всички гледни точки. Истината се затулва, например, с "Правда" - вестник, известен с лъжи, но се затулва и с потоци от информация, представяна едностранчиво, докато същественото целенасочено се премълчава, както практикуват медии, обслужващи властта. За издевателствата в Украйна, например... За влиянието на US-дипломацията при съсипване и разграбване на цели държави, за разпространяването на ислямистките изстъпления и пр.

      Комунистическата организация неизменно е подривна организация срещу правото на отделната личност да взема самостоятелни решения по съвест, да твори извън стройните редици на фанатизираните и правоверните „най-достойни”. Комунистът по нрав се тресе от амбиция да преформулира естествените приоритети на човешката общност, да пробва да преобърне с главата надолу дори самата природа***Това е схематизъм, изведен до водещ принцип спрямо човечеството. Претенция, огласена още с „Комунистическия манифест” през далечната 1848 г. в провинциален немски вестник. Маркс проектира планетата като концлагер с камери за подслушване, наблюдение и денонощна охрана в името и заради „Свободата и Прогреса”. Един образцов Big Brother в екстаза на бясно усъвършенстващата се електроника, когато човекът е внимателно следен какво пише, какво говори, какво мисли.

      Цялата дивотия се таи в девиза „Партията не греши”. Например, "люспенето" подир първите еуфорични месеци след основаването на СДС не беше в стила на типичен за партиеца на БКП, мотив: "...аз знам, аз вярвам, че си права,/ когато съгрешиш дори!" (Христо Радевски, "Към Партията") А може би "US - лидер на световния прогрес и хуманизъм" е по-малко фалшива табела!

      „Д-р Фаустус” във форма на роман представлява огромно есе, стои на границата между художествения жанр и философската публицистика. Това е сюжет, но и размишление за участта на таланта в модерната цивилизация. Чрез внушенията на художествения стил Томас Ман предупреждава: преди да сме изяснили механизма на неандерталщините, идеята за човечно общество си остава неосъществим блян.


Томас Ман

      Фанатизмът, лицемерието, алчността, грандоманията на обявилите се за лидери на прогреса, изживяващи се като разпоредители на света, тържествуващата посредственост, крясъците на тълпата „Да бъде разпнат!” не са докрай осветени. Ренесансът у нас не е приключил, не сме още прекрачили отвъд Средновековието у себе си. Т. Ман обсъжда Германия и нейната участ, всъщност обсъжда Западна Европа и нейната участ; извън вниманието му са Русия, Източна Европа, Балканите.

      Чета "Д-р Фаустус", а в ума ми е плътната прегръдка на обикновения българин както с Руското културно великолепие, тъй и с мракобесието, полъхващо откъм болшевишка Русия, напоследък - откъм Русия на КГБ. Тия две Русии няма как като българи да не ни вълнуват. Българската книжовност и култура от Х-ХІІ век е стимул за подвига на Русия в духовната сфера.

      Стр. 181: „…онова крепко простодушие (…), необходимо на артиста”. Т.е. главното, най-прозорливото непременно е изтеглено отсам показността, то е плътно, сивее; мислят го за срамежливо, а то е прибрано в себе си, жестоко самостоятелно – едно твърде строго „свръх-Аз”.

      Стр. 183. По повод… Индуцирано от прозата на Т. Ман… Пародията е важна съставка на изкуството; в противен случай, при отсъствието й, изкуството губи интелектуалната си енергия, става нещо самодоволно и назидателно.

      Пародията, самоиронията е изместване на фокуса: непосветената публика – в първия момент, по инерция продължава да възприема с подобаваща сериозност ситуацията, образа, идеята – докато иззад кулисите с все по-нарастваща интензивност долита кискане, смях, кикот. Това е освежителен душ, втурване на игривото. То е празник на интелекта: „Ах, дяволе! Досетих се какъв номер си погодил” – следва потупване, побутване, шеговито размахване на показалец, струи светлина помежду ви. Затова високите постижения в изкуството нашепват на детето у всекиго от нас: „Животът е игра. Не се възприемай твърде сериозно. Стига скованост, присъща на манекен зад витрина!” Това е обляната от слънце жизнелюбива Флоренция на духа, Ренесансът на нашия съвместен живот в национална общност.

      Стр. 223: Рюдигер Шилдкнап – „може би над тридесетте”, пише „стихове със свободен размер, критични статии, къси разкази в стегната проза”, превежда от английски... (стр. 225), извънредно, дори детински весел човек, надарен с чисто англосаксонско чувство за хумор”„Висок, широкоплещест, с тесни бедра и дълги крака”„ръцете му бяха изящни, с дълги аристократични пръсти (…) и цялата му изобщо осанка беше тъй неоспоримо джентълменска”… (стр. 226-227).

      Следва
Plovdiv, redact. 30 apr. 2015
________
* Т.нар. дисиденти.

** Един от преподавателите ми през учебната 1967-68 г. в Софийския университет.

*** По времето на Сталин в болшевишка Русия са разработвани планове да се обърне течението на Волга, цели народности са прехвърляни в безлюдни области на Сибир (татари, евреи, някои от кавказките племена и националности). Бел.м., tisss.

понеделник, 27 април 2015 г.

Публицистика - ФАЛШИВИТЕ ШИВАЧИ (7.)

ФАЛШИВИТЕ ШИВАЧИ (7.)
     
      31.01.2001 

      Живеем като крадци в отечеството. Като мародери в собствения си имот живеем, докато в други общества други хора грижовно сe отнасят към всеки храст, камък, ручей, стрък трева, към всеки знак от древността. Българинът днес е плачевен резултат от унизителното си минало, когато му е отказвано да разполага със своето и бил принуден из собствените си ниви да шета като разбойник по тъмна доба.

        01.02.2001

      „Д-р Фаустус” на Томас Ман, стр. 86-87... От стр. 75, част VІІІ авторът въвежда Вендел Кречмар в сюжета за гения. Кречмар – „доста под тридесетте", заекващ, „неугледен, набит човек с кръгъл череп, подстригани мустачки и често засмени, понякога замислени, а понякога дяволити кафяви очи” – обяснява вдъхновен пред почти празен салон, свирейки за илюстрация наизуст Бетховен на раздрънкано пиано... Обяснява нещо, което десетината посетители едва проумяват, та го гледат зачудени не толкова поради думите, колкото заради странния за тях факт, че човек до такава степен може да се възторгва, да преживява, да се горещи, накъсо казано - да се вживява в нещо неособено свързано с материалния свят, според тях: само по себе си странно явление.

      Ей тая отстраненост у талантливия от огромната инертна, аморфна маса сивеещо в делничния си живот простолюдие! Като си помисля за обречения заради дарбата си – никога да не бъде докрай разбиран от ония, за които твори и на които всъщност се обяснява в любов... Като си помисля... Тях ги привлича неяснотата, любопитството. „Ето един луд! Ето един отнесен” – казват. Присмиват се на заекването му, на неугледния му физически облик.

      Не разбират тоя заекващ разпален коментатор на Бетховен, тоя чудак, който дори не свири Бетховен с подходяща за Бетховен строгост и глъбина, ами блъска като дървар по клавишите, пее не особено чисто; свирейки, насилва се да пояснява ту едно, ту друго... Ами че публиката естествено не го разбира. И проумявам за какво говори Томас Ман: че високите постижения в изкуството не се поддават на обяснения, че разбулването на магията във високите постижения на духа е отвъд словото. Прозрение не толкова за разума с неговата логичност, колкото за сърцето... И кървиш от страдание и възторг.

      Стр. 91: “To hear wit eyes belongs to love’s fine wit”*. Което на български ще рече: „Да чува с очите е едно от прелестните качества на любовта”.

      02.02.2001

      Стр. 119: „Какво е свобода? Само равнодушието е свободно. Характерното не е свободно никога; то има вече форма, то е обусловено, обвързано” (сентенция на Т. Ман от романа „Д-р Фаустус”). Добър текст за моите не особено интелигентни, не особено възпитани десетокласници! Ще им го хвърля за коментар днес ей тъй, както се хвърля къс кървящо месо на сборище млади лешояди.


      Особено е отношението ми спрямо дивата им жизненост. Дразни ме разхвърляността, гръмкият непукизъм, наблягането върху физическия облик единствено – дрешки, кожа, цвят на косите, прическа, нокти, устни – и това, о-о, Боже, съчетано с движения резки на изнервени старчета, с липса и на сянка от свенливост. Дразни ме, че  детското бързат да удушат в себе си, а в голяма степен то е извор на очарованието у една жена. Удивява ме претенцията върху „преситените”, върху смешните полудетски муцунки.

      Учителят да обича учениците си. Ала кой решава, че на тия ученици ти си учителят! 

      От друга страна, дали не бързам да видя плод от угарта, която се нуждае от време да произведе пшеничен клас? Каква вина диря у хлапетии, че положителният пример в личния им живот е тъй оскъден? Искреното не лъскавее, не тръби с фанфари, не пристъпя под рицарски герб. На честното отношение към човека и към живота не му стоят за почест гвардейски роти. И ако си на мястото на тия полудеца, лесно ли ще ти е да цениш достойнство и човешка гордост, когато тия две се губят в море от пошлост**!

      Интелектуалното се нуждае от вродени качества, ала и от жизнен опит, за да се прояви. Десетилетия, след като учителят вече няма да е сред учениците си, те може би ще помнят не какво рекъл, а как се държал, как преживявал собствените си уроци.

      Стр. 121: „суровото възприемане на живота, което е плод на извънредни дарби”.  Талантливото не може да е сантиментално. Пронизващият му поглед е малко над човечността, едва-едва докосва състраданието. По-важна мисия има то да освети дотук неосветени пространства, нещо, не тъй присъщо на чувството за снизхождение.



      Пишейки текста по тия отгласи от нещо четено, преживяно, става ми все по-увличащо това навлизане в граничната област между логическото и подсъзнателното. Значи, научих някак от само себе си да предизвиквам, да си поръчвам внимание именно по ръба, отвъд който в мъгливата бездна сивеят зъберите на подсъзнателни, своето рода върхове – опорни точки. Движейки се тъй в едно състояние, донякъде напомнящо унес, т.е. известна отнесеност, в някакъв момент отпускам логическата нишка, изоставям тая пъпна връв, която ме придържа към трезвата разсъдъчност и доказваща се яснота и... усещам реенето на любопитството у мен – слънчево, усмихнато, разтворило клюн като влюбен щъркел да се носи в други измерения.

      Това е светът на интуитивното. Тоя свят е ефирен, излъчва еуфория, но и строгост. Вече не мислиш за смирение, човечност, суети. Тук всичко е облъхнато от присъствието на самата Истина. Не я виждаш, но почти си уверен – тук някъде е тя, Апокалипсисът на Йоан, информационна струя от дълбините на наглед безучастната ледена Вселена.

      Стр. 125: "...който определя религията като усет и вкус за безкрайното и я нарича едно съществуващо у човека фактическо състояние..."

      Преди да се родя (1947) чрез подставения си литературен герой-резоньор Серенус Цайтблом авторът споменава (стр. 128)  „прозрението за демоничния характер на човешкото битие”. Какви идилии! В основата на живота кипят бесове, кръв се лее, насилия властват и... – религиозност, т.е. вяра в надчовешки разум, която е единствена опора в клокочещия ад. Т. Ман не твърди лично това, а стои на крачка встрани от своя пародиен във вдъхновеното си слово герой-коментатор. Човеколюбие да; ала в никакъв случай да не забравяме силата на първичните инстинкти в човешката ни природа!



      Стр. 135: „че догматизмът е интелектуалната форма на фарисейщината”.

      Стр. 142: Т. Ман (от името на все същия Цайтблом) като обсъжда типичен йезуит – преподавателя Еберхард Шлепфус („влачикрак” от нем.), казва нещо, което напълно се отнася, според мен, за български комунист в 2001 г. Ето репликата на Т. Ман (изречена от Цайтблом), която визира немски нацист, родствен по фанатизъм на типичния железобетонен български комунист:

      „Не обичам, когато някой взема думи от устата на противника, преиначава ги и обърква всички понятия. Това се върши днес с извънредна дързост и то главно ме е накарало да се оттегля от света. Не бива известни хора да говорят за свобода, за разум, за хуманност, от съображения за чистота те не би трябвало да вършат това”.

      Малко преди това Т. Ман говори за наглостта, така позната, характерна за комуниста – предател на всичко българско: чест, национално достойнство, материални интереси„Виждате ли, сякаш искаше да каже той (Шлепфус), и ние имаме тази дума (думата „свобода”), тя е и на наше разположение, не си мислете, че тя се среща само във вашия речник и че вашето схващане за нея е единствено разумното. Свободата е нещо велико (...) Свободата е свобода да грешим, благочестието се състои в това, от любов към бога***да не използваме свободата, която той (Третият райх, Русия, US, ислямският фундаментализъм, Big Brother и пр. – бел.м., Г.Б.) би трябвало да ни даде”.

      Прозелит (лат.) – новопокръстен; нов и пламенен привърженик на нещо си. Мисля, повечето от кощунствата и най-зловещите престъпления срещу човечността са дело преди всичко на прозелити, зомбирани лица с изваден и обработен в злост и надменност мозък.

      Стр. 157: Представа за глупака-„мъдрец” само чрез едно негово откровение: „Всичко, което отпосле е станало, драги ми Пробст, най-напред изобщо не е било”. Козма Прутков**** в немска версия.



      Стр. 162: Реплика на глупака Конрад Дойчлин – „широкоплещест момък с паднала над чело коса” (алюзия за прическата на Адолф Хитлер)„Немските подвизи са били винаги плод на някаква могъща незрелост”. И малко по-нататък: Зрял е бил гражданинът на Флоренция през Ренесанса, който при отиването си в църква казвал на жена си: „Е, нека окажем уважение на това общоприето заблуждение!” Това дали не ще да е и становище на автора? Роденият в 1875 г. Томас Ман между 68-та и 72-та си година губи вяра в църквата и в религиозното благочестие.

      Стр. 164: Фраза – ключово разсъждение: „твърде студен, за да си млад, и твърде умен, за да си религиозен. С ум човек може да отиде далече в църковната йерархия, но едва ли в религията”Приляга и към сферата на политическия цирк у нас. Безскрупулност и фалш – това е побългарена просташка версия на понятието "политика".

      Следва

Plovdiv, redact. 28 apr. 2015
_______
* Цитат от У. Шекспир.

** 
Стил а la Нихат Кабил. Министърът крещял по служители в Министерството на земеделието, че са гяури и рая. Добавено при преписа от 12.ХІІ.2006.

*** Разбирай – любов към болшевизма, фашизма, нацизма – към US, към руската, ислямистката или каквато и да е друга имперска надменност. 

**** Козма Петрович Прутков - литературен псевдоним на братята Жемчужникови (Алексей, Владимир, Александър) и братовчед им Алексей Толстой. Прутков е измислена личност, която от 1854 г. до средата на 60-те години на ХІХ век "твори" абсурдни текстове, които "публикува" в разни руски литературни издания. Четиримата му измислят и "биография": роден е в 1803 г., от ранна младост до смъртта си през 1863 г. "великият човек" е на държавна служба. Завладян от мания за своята изключителност,  Козма публикува произведенията си само и единствено на единадесето число от месеца. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)    Роденият във Врабево, село нейде в Троянския балкан Николай Заяков (1940-2012) * – поет и колега в...