ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (309.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (309.)

  Такива като мен са доверчиви и мъкнат делничния си ярем, но аз те виждам трижди по-красива до смърт да се сражаваш зарад мен.

   12.01.2002., прод. КАТАСТРОФАТА (7)

  По телефона чувам гласа на Емил: "Какво става, бе; много говориш, от половин час телефонът ти дава заето!" Съседите, с които съм вързан чрез дуплекс, са блокирали линията. Къде ли е моята половинка сега? Какво ли прави, като момиче с присъщите на жената дяволии и капризи? Възможно е да сме се разминали някога някъде и вече никога да не я срещна повече! Докато дишам, докато съм плът и кръв, и нерви, ще се надявам, че съществува, ще я усетя някой ден иззад неприятности и батаци. Само ще ни се засрещнат очите, и пространството ще се изпълни с мирис на тучни поляни. На този свят съм, за да творя, следователно няма начин да не бъда обичан; тя е някъде в този живот, само трябва да запазя достойнството си на мъж, увереността в себе си.

  13.01.2002.

 Наложих си ограничения при връзки с останалия свят. Освен с двама-трима познати или приятели, не разговарям с други освен със себе си. Човекът в сянка, човекът зад завесата съм, "подземният човек", според пращящото от самочувствие определение на успешния господин, присадил се край Re. и предадено лично пак от нея. Личността може да бъде разбрана най-пълно чрез любовта. В любовта нашата индивидуалност се осъществява най-откровено. Виж човекът как обича, и ще знаеш сигурно колко или до каква степен е посредствен. Величието и посредствеността се бият у нас, в случаи когато честолюбието ни е болезнено засегнато. В съзнанието на мъжа ценностите са степенувани по различен начин отколкото при жената. Момичето е по-гъвкаво, повече склонно да се приспособи към променящото се. Женствеността се прикрива именно в отстъпчивост и затаяване – умее да изчаква, за разлика от Негово предизвикателство мъжа, силно развитата интуиция я предпазва от груби грешки. Но тъй ли е наистина?

  Мъжът е, от когото се очаква да обяви на всеослушание категорично присъствието и претенциите си, своите амбиции, своите посегателства. Големият жест, истинският избор обаче е всъщност работа на жената: тя определя с кого да е, и това определяне е резултат от наблюдение и пресмятане на плюсовете и минусите у кандидата. Тя е в състояние да ни изненада, да обърне една спечелена битка в поражение, и – обратно. Преди години в Пловдив бе нашумяла следната история... Пищно сватбено тържество в най-луксозния по онова време ресторант "Тримонциум". Хубавицата и сияещият от кеф младоженик приемат поздравления, дарове, значителни суми от близки и колеги, от приятели. Парите хубавицата прибира в кокетната си бяла чантичка. И необяснимо защо, изчезва в един миг от празненството. Шаш, сватбата се разтуря, всички изпадат в паника, уведомени са съответните власти. Започва издирване. Търсят се мотиви и пр., и пр. професионални дейности на властта. След по-малко от седмица става ясно, че събраната от сватбарите пара е похарчена до шушка с истинския любим в скъпите заведения на Пампорово. Пловдив нарече това предателство, но не мисля, че нещата са били толкова прости.

  Първо, никой не си е поставял въпроса "Предателство спрямо любовта ли е то или предателство спрямо добре направените умозрителни проекти за живот в лицемерие с нелюбим мъж?" За мен случаят е показателен, отрицание на всякакъв род сделки в тази много специално сфера. У жената е заложена сякаш склонността да проституира, да се предлага като стока за продан. Любовта обаче е неспокойно птиче, то не е така податливо на опитомяване в дворец и клетка. Заможният, устроеният в обществото самец, победителят, разбира се, силно изкушава за лов. Уловен веднъж, впримчен в спиралата на женските капризи, той лесно се превръща в бита карта: че винаги е под ръка, винаги на разположение, способен да осъществи всякакви желания и капризи. Това удобство противоречи на природата на любовта, която – като висша творческа сила, се разпалва преди всичко от ограничения и препятствия, от всяка съпротива, а и любовната страст носи качества, необясними за обичайната логика.

  Сърцето се възторгва от неща, необясними за разума; докато диша, човек се стреми не толкова да бъде обичан, колкото той да обича някого. Обект на любовта трябва да е движеща се цел, да носи около себе си проблеми и нерешени въпроси и винаги да е недокрай изяснен и установен в пространството. Защо? За да предизвиква копнежи и мечти, да разширява кръга на личния хоризонт с възможност за избор. Обречени сме на неспокойствие и тревоги: животът поначало е жажда и страдание по непостигнато. Постигната, целта престава да е цел. Любовта най-силно ни връхлита в катаклизмите, в съпротивата спрямо вече завладяното и превърнало се в материална субстанция. Ценим високо непостигнатото, там са и мечтите. Духът умира, спрем ли да мечтаем. Семейството, като форма на съжителство, по-често е компромис, понеже ограничава периметъра за авантюри и рискове. Моя позната, да я наречем Марияна, десет години не погледнала друг мъж, по думите й, очаквайки изневерилият й съпруг да се върне в гнездото, да си легне отново при нея; когато изгубила всякаква надежда, се втурнала в сексуални истории, без да подбира с кого си ляга, за какъв дявол ляга. А неверника обичала, докато множеството случайни гастрольори не. Някак бързо им се насищала, не се усещала привързана към друг. Предложили й брак, отхвърлила предложението.

  14.01.2002. 

  Кажи сбогом! Спокойно го кажи. Животът? Ами това са промените. Всичко се движи, преобразува се в нещо различно. Разкошен е не застиналият пейзаж, а напреженията, които се натрупват за нещо различно като форма, цвят или идея. Връзката мъж-жена е динамично равновесие. Сексуалното привличане се храни с илюзиите за хармония; това са нетрайни, мимолетни конструкции от духовен порядък. Обвързаност за утре? Колко трайна е, ако единият от двамата вече е изчерпал любопитството си, енергиите си! Появилият се трети не е причина за срива на една Любов, тъй че не го мисли и не го обсъждай. Просто кажи сбогом и продължавай нататък.

  Понеже животът не спира, освобождавай се от досегашното както дървото съблича старата си шума, изсъхналата си довчерашна премяна. И това е процес на очистване: ако ги няма есента и зимата, що за Пролет ще е? Вържи с червена или синя лентичка спомените и ги заключи в подсъзнателното, ще ти потрябват – това е натрупан ценен опит и ти не бива да гледаш към него с печал и горчивина, защото е залог може би за бъдеща щастлива любов. Нямаш ли предчувствие за нова, по-романтична авантюра? В скучните наглед печални дни на равносметка ти, драги, си се обновявал, подготвял си се неусетно за онова, което приижда като бистър планински ручей към теб. Още не знаеш какво е то, но няма да те размине. Тъй че кажи сбогом, и започни да източваш оръжията си за нови подвизи и поражения, които ще да дооформят релефа на твоята личност като нещо уникално, един единствен екземпляр, който никога повече няма да се повтори в света ни под безмълвната божествена красота на звездното небе.

  15.01.2002. 

  "Мислех да си водя дневник не за събития, защото такива няма да има, а нещо като хроника на случайни мисли и ежедневни наблюдения: моята философия, мои мисли (pensees) върху фона на простички описания на времето и други природни явления." Навира ми се в очи (с.6) ей този пасаж от книгата на Айрис Мърдок "Морето, морето", бълг.изд. 1987 г.; дали от записките ми дотук, посветени на една отлитаща любов, не би излязъл роман? И ще го нарека... да речем, "Страданията на младия Вертер"* или за този случай подходящо да е "Сбогом, любов! Здравей, Любов!"

  ЕПИЛОГ

  Има победи, които по-добре никога да не си постигал. Най-малко съм си пожелавал да унижа моето момиче. Очевидно не аз, а то само се срина от пиедестала, изграждан къс по къс старателно и с толкова възхищение. В течение на десет години извайвах у себе си илюзията, а ето живата, жизнена, неспокойна Re. ме опроверга, принуди ме да почна да изтрезнявам, да опитам някак да проумея как дълбоко съм се лъгал. Нещо – обичайно за всеки влюбен мъж! Е, вече всичко си идва на мястото. Да смятам, че съм прогледнал, а защо ми е успех, победа над илюзиите у мен! Постепенно милият образ избледнява и заема формата на най-обикновен, делничен случай от живота. Дали ще се осъществи пожеланието да се види устроена, смятам, вече съвсем няма значение за мен. Сбогом, любов! Благодаря, че дълго време ми беше светлинка, и да зависеше от мен, предпочел бих да си остана Летящия холандец в морето на илюзиите.

  Не обвинявам. Твърде слаби сме, всички се поддаваме на различен род изкушения и в крайна сметка, един по-рано, друг след повече съпротива, всички ставаме в някой объркан мъглив ден предатели на самите себе си. Да се примирим със съдбата си на простосмъртни, да забравим, че известен период в живота сме били крал и кралица. Няма да те търся. Няма да тръпна в очакване да чуя пак звънливия глас. Разминават ни се пътищата, и какво от това! Има някъде, стара като света съвсем близо, любов. 

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 1 noe. 2020

Илюстрации:

- Емил Калъчев (1932-2013), приятелят.

- Идилията – мечтата на всяко момиче.

___
* Из ранното творчество на Йохан Волфганг Гьоте (1749-1832). Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (308.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (308.)

  Такива като мен са доверчиви и мъкнат делничния си ярем, но аз те виждам трижди по-красива до смърт да се сражаваш зарад мен.

   10.01.2002., прод. КАТАСТРОФАТА (6)

  Обичам ли я? Наложих си да не се виждаме и чуваме, за да изболедувам раздялата. Ето, повече от седмица не ми е звъняла дори по джиесема като знак "Мисля те", както сме се уговаряли през декември, например. Но раната от време на време прокървява, болезнено усещам липсата й по разни поводи. Би трябвало вече да съм спокоен и по-хладно да премислям станалото. Това, което кърви, честолюбие ли е или любов? Как мога да кажа! По обяд звъни телефонът, обажда се колегата Митко Радев. Е, видяхме се, бъбрихме за това и онова в едно от кафенетата срещу селскостопанския институт. Изпратил току-що жена си в посока Швейцария, където вече пет години била лекарка. Предполагам, изживява някаква лична драма, но не питам. Оплака се, че съпругата му била много ревнива. "Какво иска – рече, – да не е вчерашна, та да й обяснявам, че сам без жена не мога да живея? И тя, сама жена, нищо чудно е да си има там някой мъж..."

  – Защо не се съберете – предлагам, – защо не заминеш при нея?
  – На този етап за нас двамата с нея не е възможно – рече сухо.

  Гони фустите, кара си я веселяшки през просото: секс, женски компании през вечер, шведска тройка. Разправи ми каква вакханалия е, когато с приятели се забавлявали с една мацка в леглото. Ама не му е твърде весело май, като го гледам, колкото и да се хвали с подобен род "подвизи". Леле, какво им става на младите момичета! Губя вкус към такъв род авантюри, от които се събуждаш на следното утро с горчилката между зъбите, че си правил не любов, а физкултурни упражнения с някоя палава Месалина*.
Неусетно Re. все по-малко я мисля като сексуален обект; липсва ми момичето, което да усещам, че се вълнува за мен. Отвратително е да откриваш празнота и студенина там, където доскоро туптяло едно сърце за теб. Не ми е повече нужно тялото, плътта й; жената като специален много близък човек ми липсва. Иначе приятелствата с жени много, но между тях я няма единствената, няма го "моето момиче". Колкото и хубави, интелигентни, сладки на вид да са, то са все чужди момичета.

  Приключих и с препрочитането на "Златният телец" от Иля Илф и Евгений Петров. Веселичко върви, накрая разбираш: печална история си чел; животът, драги, сякаш ти шепнат двамата руски автори, е трагична работа.

  11.01.2002.

  Плътна и бяла почти, като кисело мляко е мъглата зад прозорците. Едва се виждат гаражите отсреща, пред входа на блока ни. Липата под балкона на кухничката, където съм се сврял с чаша току-що направеното кафе, е цялата в скреж, прилича на голяма новогодишна сурвачка. Врабци, зиморничаво нафунели, кълват трохите от снощното ми ядене, напомнят пухкави подскачащи топчици по балкона. Самотно, пусто, глухо... Докога? Оттук-нататък все тъй ли ще е!

  Огромен трактор с гребло, висок колкото едноетажна къща, рине снежните купчини, избутва ги настрани от паркинга днес надвечер. Отвори се просторно място там, дето бяха непроходими дълбоки по над метър преспи. Дали спокойно изреченото сбогом не би ми отворило отново хоризонта към света? Кой жали по руините от вчерашната вълшебна приказка! Нещо празнично има у нас, изправени безучастни като свидетели на чудото. С огромните си гумени колелета, диаметърът им – човешки бой, машината ни освободи от излишни драми и колизии. Но сега пред вратите на гаража ми, където старателно бях почиствал, като дрипави парцали са се прострели няколко късчета от могъщите до преди малко снежни преспи. "Не си отивай, Любов! – чувам хлапенцето у мен. – Носи ми разочарования, само не си отивай; най-нещастният съм без теб!"

  Гостува ми съседката. Седим, пием чай в хола и бъбрим. Съседката е седемдесет и двегодишна, много мил човек, сама изгледала двамата си сина, които са почти на моя възраст. Родена е на същата дата както Re.

  – Ще й простиш, знам – казва ми, – ако се върне при теб.
  – Не я обвинявам – отвръщам не с моя си глас, – но доколкото се познавам, вътре в себе си никога повече няма да я пожелая като жена, и значи, не виждам как би могло да се възстанови онова, което беше доскоро.

  12.01.2002. 

  Наивник ли съм? Въртя се в моя си свят, който изглежда толкова обикновен, беден откъм събития и прелести! Издигам в култ неща, от които кой ли вече се интересува... Отрезвявам, и пак не се отказвам от своето – човек живее истински с простите велики сечива на живота: вярата, любовта, надеждата, оптимизма на бедния простосмъртен. Като обмислям света наоколо и вътре у самия мен, предизвикан от падащите отломки на рухнала любов, откривам какъв простор за разума преоткривам, когато си готов да защитиш Любовта, именно това, което най-силно те наранява. Как иначе бих разбрал що е любов! – устойчивостта или промяната са преобладаващото в любовта, с други думи, творческото начало или бесовете на реалния живот чрез инстинктите ни? Щом тази материя любовта се поддава на обсъждане и преценка, трябва да съм оптимист, да откривам спокойствие сред вълните на бушуващия хаос с огромните връхлитащи вълни, сред боричкащи се всеки за своето щастие. Това е територия на моето щастие: тук мога да се видя уравновесен, цялостен като огромен симфоничен оркестър, от който долавям разкошната мелодия на живота.

  Тема и сюжет са ми: какво печели човек, когато губи, има ли начин да си съхраниш любовта, като стимул за работа в момент, когато човекът до теб е сторил всичко, за да го отхвърлиш, да те разочарова, а ти не желаеш да приемеш това разочарование и си повтаряш: "Каквото се случи е добро, от мен единствено зависи да не изгубя вяра в този именно греховен и изкушил се мой любим".

  Вярата не е обърната към миналото, а към бъдещето. Нищо не спира да се развива, нещата съществуват на приливи и отливи: отливът на едно води до прилив на друго; същественото е да проумееш зараждането на ново качество, на ново добро в морето от сълзи, овации, хлипания, хленч, предсмъртни хрипове и възторжени следродилни възклицания. Всичко се движи оттук напред към утрешните дни, години, десетилетия, нови епохи в живота на човечеството, и не престава да се движи в морето от съдби. Предателството е стъпка към нравствения подход; да го нямаше предателя, едва ли бихме узнали що е Иисус, божественото у нас не бихме усетили, ако не съществуваше животинското. И така егоизмът и алчността очертават у нас образа на добродетелите, научаваш кой си в борба с онова, което те отрича или тръгва да ограничава. Любовта се зарежда с духовна енергия не в затишия, а когато поставят препятствия на пътя й.

  Не знаем изпитвала ли е Лаура** някакви чувства към обожествяващия я Франческо Петрарка; оказва се, това изобщо не е важно за нас; важното е, че от облика на онази двайсет-двайсет и четиригодишна реална матрона влюбеният е сътворил образа на своята Любов – илюзия, по-конкретна днес от отдавна изгнилата плът на хубавицата. Практично устроеният ще каже: но това е глупост! И може би е прав. Глупаво е да не търсиш изгода за себе си. Глупост е да загърбиш плътското, материалното. Оказва се обаче, че в това загърбване се е съхранила и до ден-днешен свежестта на чувствата. И какво от това, че днешният човек едва ли помисля какво изпитвал Петрарка, когато се любувал на физическата хубост у омъжената Лаура?

  Животът ни е низ от загуби и поражения, преливане от пусто в празно. Не е ли това животът на всекиго от нас, родените на тази планета! Дом градих, съсипаха ми го; две дъщери отгледах, няма ги при мен; пък и защо ли да са при мен?! Няколко са жените, които съм обичал, и всяка отмина по своя път в своето си време, отиде другаде да се устройва, другаде да си гони щастието. Защо съм се родил, като поражения и загуби ме преследват, а не ще река, че съм сред онеправданите! Какъв е смисълът на дотук всичко преживяно и дотук изболедувано, не съм наясно. Дотук криво-ляво добре, а по-нататък? Следва мизерната част от живота, това поне – със сигурност. И остава, мисля си, илюзията, която съхранявам внимателно: че някому съм нужен за нещо си, макар този някой да не се е още родил още може би, или да не го науча никога кой е той, как изглежда, мъж ли е или жена, дете или старец.

  Безсмислено тече животът без любов, че любовта на всичко придава чар и смисъл. Без любов душата ти е пещера, чийто съкровища са ограбени и разпилени. Понякога заместваме отсъстващата любов със съчувстващ нечий поглед; суетно е да хленчиш, лошо е живият да се оплаква, над себе си надвесен като над изсъхнал стар кладенец. Остава смирението да приемеш участта, каквато ти е дадена, да изболедуваш докрай поражението, но сам, а не пред нечии състрадателни артистично кършещи се пръсти.

    Любов, къде си ти? Как опустяха
    площадите до вчера пълни с влюбени!***

  В най-мразовитите дни на живота как още по-силна е мечтата да си отново любим и отново влюбен, готов на пренебрежения към своето заради някого другиго!

  Следва

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 31 oct. 2020

Илюстрации:

- Месалина, символ на женската неудовлетвореност.

- Франческо Петрарка за пръв път се среща с Лаура.

–––

* Валерия Месалина (17-48 г. сл.Хр.) Едва четиринайсетгодишна, Валерия Месалина – дъщерята на Марк Валерий Месала и Домиция Лепида, бедни роднини на Юлиите – влиятелен римски род, била наясно: или ще се омъжи за богат, макар и възрастен мъж, или ще приключи живота в грижи по децата на някой беден провинциален служител. След преценка на по-възможните кандидати, все дъртаци, вдовци или разведени, спряла се на сенатора Тиберий Клавдий Цезар Август Германик, с трийсет и шест години по-възрастен от нея. Две са причините за избора й: Клавдий е богат, по-важното: стар, недодялан и почти постоянно болен. Името й става нарицателно за развратна жена.

** Франческо Петрарка (1304-1374). Събитие, което преобръща живота и творчеството му, е посещението на Разпети петък 1327 г. в църквата "Сен Клер" в Авиньон. За първи път там се среща с Лаура и тя заема основна роля в съзнанието му дълги години. Лаура е двайсетгодишна красива омъжена девойка. Осъзнал невъзможната си любов, Петрарка изживява изпепеляващи чувства и страст, от която се раждат общо 336 неозаглавени стихотворения и 317 сонета. 

*** Финал на текст, озаглавен "Варварите", в сборника "Сутрин рано" от 1983 г. на изд."Христо Г. Данов". Бел.м., tisss.