понеделник, 25 ноември 2019 г.

ФАЛШИВИТЕ ШИВАЧИ (9.)

ФАЛШИВИТЕ ШИВАЧИ
Четиво с продължение в обратен ред

   04.02.2001. 
  
  Стр. 234-235: "...това едва ли не свещено опиянение, към което наистина като предупредителен знак за неговата лъжовност се примесваше и твърде много дива бруталност, твърде много безчовечна простащина, твърде много мръсна страст за опозоряване, измъчване, унизяване и което (...) носи в себе си вече войната". Този пасаж, струва ми се, добре очертава кресливостта и в днешна България – тона на политическите статии, и особено отношенията между политическите партии. Томас Ман говори и за "кощунственото пренебрежение на разума, греховното опълчване срещу истината, просташки разюздания култ на един долнопробен мит, престъпно подменяне на това, което е било някога, с отживелици, мръсна злоупотреба и жалка спекула с всичко старинно и истинско, честно и чистосърдечно, първично немско, от което надути глупци и лъжци ни варяха своето отровно упоително питие", прави характеристика на немския националсоциализъм, но питам се: Ех, Жоро Бояджиев, не забелязваш ли същите тези качества как се надигат днес и в твоето отечество!

  За репликата на Марин Кадиев (1939)
*, че ми е време да започна да пиша роман... Ето отговор, който ми хареса, все едно аз съм го писал – стр. 236: "Нямам никакво намерение да отричам сериозността на изкуството; но когато самата работа е тъй сериозна, човек пренебрегва изкуството, защото в такъв случай той е неспособен за изкуство". На вкус, външно, видимо прозата на Т. Ман ("Вълшебната планина" и "Д-р Фаустус") е отвращаваща, смърди ми на вкиснато Средновековие, когато т.нар. модерно, т.е. асоциативният тип мислене едва-що прохожда, значи около ХІІ-ХІІІ век. Същевременно като че няма по-подходяща за стила и чрез стила възможност да се илюстрира раждането на изящната иронична и лекокрила проза като следствие от единоборството между средновековно вкостеняло и ренесансовото игриво. Т. Ман, като прилежен немец и средновековен наблюдател, сякаш е преследван от желание в едно изречение да напъха, да сбере, да натъпче всички обстоятелства, причини и следствия, съпровождащи появата на всяко смислено съобщение.

  Отвъд тази грубовата изчерпателност, която като октопод, като ракова метастаза всмуква всичко около себе си, изгазиш ли блатото на обстоятелствеността, оказваш се и ти, Читателю, пред лазурна лагуна с фин златист пясък и кристални сладостно, романтично полюшващи се води. То е самата Флоренция, Човеколюбието с големи букви, радостта, опиянението, че си жив, сексуално и разумно човешко същество.

  Преди години, около 1980 г., поетът Любомир Левчев (1935) рецитира "Бездарието е фашизъм!" Дойде времето да захванем да проумяваме, че не само фашизмът, но и всяка претендираща за всеобхватност, с нокти и зъби, със заядливи крясъци
защитавана идея, колкото и приятна наглед, е все бездарие. Понеже е куха отвътре, Посредствеността вири нос, говори винаги назидателно, раздава безапелационни присъди, тресе се от праведен (?!) гняв. Недостижимо е фанатик да проумее онова Христово "Обичай врага си повече от себе си".

  05.02.2001. 

  Стр. 257. Обяснявайки изобретената от самия него дванадесеттонна или серийна техника на композиране, героят на Т. Ман – Адриан Леверкюн, говори за особеност, която бих назовал интервали в изкуството, пасажи, където – макар без да звучи буквално, мелодията отзвучава в съзнанието естествено, а ако е художествен (или публицистичен) текст, читателят минава над пропуснатите, но подразбиращи се – според логиката и ритъма на изобразяваното, пасажи. Пропуснатите места правят тъканта на творбата по-рехава, по-прозирна, изкушаваща публиката да посегне, да пожелае сама да досътворява. Изкушеният, вече като същински любовник, започва да мечтае, да се тревожи от... какво? – от нещо, което идва за него вече не отвън, а от дълбините на собствената му душа. Сред Атанас-Далчевите размишления върху литературата го има това откритие: "Вдъхновяват ни за работа (...) несъвършените творчески проявления, които като че търсят да бъдат завършени чрез нас".**

  Някак чудно се получава. Както вчера, когато се разхождахме по двата бряга на рекичката Дерменка току над село Първенец с Емил*** и 25 години по-младата му трета съпруга Весна. Джапайки из калта по високия бряг, докато търсим брод да минем отсреща, взех да се притеснявам, че... какво! – ами не ни е съдено да минем. Идиотско чувство! Двете или трите висящи мостчета кротката този ден речица бе прекъснала, разхвърляла ги бе из камънаците по течението... и единият от трите моста, по-точно останките му, лежеше сгърчен като труп на убит след сражение с невидима стихия. Та шетайки тъй около кротичко ромолящата (като излегнала се сластно жена) рекичка, помислих си – не, усетих го с подсъзнанието: как, само да пожелаем силно, ама много силно! – и без да има мост, като по невидима опъната над водата нишка ще сме се озовали за миг на отсрещния бряг.

  Този вид интервали сред тъканта на литературния текст са заредени с призив за съучастие, стига авторът да е спрял умело точно на крайчеца над ромолящата под нозете му бездна. Читателят (слушателят, зрителят), продължавайки да доработва прочетеното или чутото, или видяното, минава по невидима връв в пространство, населено вече с негови лични спомени, фантазии, чувства, моментни настроения. Фаустовски призрачен, шутовски образ. Представям си го този читател: върви си умислен, вглъбен... по въздуха. Изкуството тъй го омагьосало, че вече сам твори, макар точно в този миг още да не съзнава какво прави. Тъй де, как може да се ходи по въздуха! Логиката ни забранява тези детинщини и лудории? Че гравитацията да не би да е пренебрежима величина! Материалното не обгръща ли всякога и плътно в съзнанието ни всичко духовно като орехова черупка?

  Стр. 270: Откъси от портрет на типичен женкар, някой си Швертфегер: Нагизден като селски момък или с флорентински костюм от ХІІІ столетие, който много добре подчертаваше хубавите му крака (...), отдаден на празнично настроение, съвършено забравил за нуждата духовно да се издига – идваше да покани "по симпатичен начин" за танц някоя от девойките (...) Той държеше всичко да бъде симпатично и всякакви несимпатични прояви да бъдат избягвани. Имаше си много задължения и неотложни флиртове из цялата зала". Немски тип Фигаро тук-Фигаро там, пародия на мъжкаря в любовните блянове на немското девойче. Същият този род глупачки призивно кудкудяка, като: "Боже мой, Рудолф, ако поне не правехте такава сияеща физиономия..., когато идвате! Уверявам ви, ние се натанцувахме достатъчно и вие съвсем не сте ни нужен". В крайна сметка, оказва се, кокошчицата няма против да потанцува точно с милия тъпак, ей така, да й завидят другите глупачки, които също в този момент ловуват чрез плътта си самовлюбени, заслепени от похот мъжкари.

  Този тип нахакани мъжлета са като винената мушица: има ги и там, където най не очакваш, при условие обаче: да е налице предизвикателна женска плът. Те винаги са в бойна готовност да се втурнат в атака, стига да има коя да им подсвирне, да завърти фуста, да разлюшка ханш и гърди, да тропне с краче сърдито, да хвърли лъстив премрежен поглед, да се изкикоти или да примре като гугутка пред герестия мъжкар. Струва ми се, у Лев Н. Толстой, в "Ана Каренина" и във "Война и мир" има подобно горчиво-иронично мнение за момците, които по балните салони ветрецът довява на рояци да бъбрят празни приказчици, да подкачат пухкавите госпожички.


ОТНОСНО ПЕТРОВ

  Здрависване почти ритуално. Работили сме заедно. Вярно, изминали са се доста години, но в немалък отрязък от живота си сме били под един покрив, служили сме май на една мечта – всеки по своему, според манталитета си. На няколко пъти съм търсил брод към него, след като разпердушиниха старата редакция на младежкия вестник. Явявал съм му се и силно притеснен, и по-слабо притеснен, и в ролята на наивник, явявал съм му се и тържествуващ за моя си лична победа над мизерията, в която общо взето се движа. Нему неслучайно си подарих и книгата сам-издат със стихове, беше един от тримата, на които я връчих тогава, на 5 януари 1999 г., и не защото са ми били приятели, а като знак за помирение.

  И не! Как нито веднъж не го усетих, макар поне за миг освободил душата си от миналото, престанал да ме поглежда недружелюбно. "Недружелюбно" не е точната дума; всъщност е любезен, прекалено любезен. И в това за мен е недружелюбието. Нищо не искам от него; всичко откъм него е било затаяване, несъгласие за нещо основно, което го дразни или го притеснява. Вероятно е добър човек; харесват го, уважават го, имат го младите в местния успешен всекидневник за готин, еталон на съвестен пишещ: имат предвид видимата уравновесеност, неговата стабилност в променящата се политическа ситуация. Ценят у него точно онова, което – знам, го няма всъщност у него, но затова пък е изнесено на повърхността.

  Срещаме се случайно на двайсетина километра от общия ни роден град Пловдив върху огряна от косите лъчи на февруарското слънце камениста площадка пред селския ресторант на Храбрино. А ресторантът по това време на деня не работи. Разхождал е кученцето си, игрив пальок с клепнали ушета и едри лапки. Тъкмо си тръгва. Видя спътниците ми – здрависва се с мъжа, със съпругата му, заобикаля колата, от която тъкмо се измъквам, подава ръка. А защо беше онова приклякване и подчертано любезният му вид! Простил ли е, че сме коренно различни? Интересен ми е с тихата си драма. И да искам, не бих могъл да помогна, че
яко си е захлопнал сърцето; това ми напомни тъкмо подчертаната му любезност. Толкова подло ли е общото помежду ни Минало на връстници и българи, па макар и от двете кресливо враждуващи страни на барикадата, която други хора са вдигнали между нас?

 Следва в част 10.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 25 noe. 2019

Илюстрации:
- Архивна снимка от Втората световна война, ок. 1941 г.
Пловдив, 1941 г. Група мъже позират сред Марица****
___
* Марин Кадиев, вж.
https://literaturensviat.com/?p=95093
** Атанас Далчев, "Фрагменти", изд. 1967 г., с. 22.
*** Писателят Емил Калъчев, вж. 
https://literaturensviat.com/?p=94090
**** Отдясно първият в редицата е баща ми, когато е бил на 18 г. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)   Роденият във Врабево, селце нейде сред Троянския балкан Николай Заяков (1940-2012) * – поет и колег...