петък, 10 април 2020 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (111.)


ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (111.)


 Светът е сцена и всички ние сме актьори на нея – влизаме, излизаме и за своето време всеки от нас играе разни роли... Шекспир (1564-1616) 

   13.03.1997.

  Бях по-луд, по-злобен от фанфароните наоколо, но то бе покрито с непроницаем пласт от свенливост и мълчание. Михаил Берберов (1934-1988) имаше слабост към това мое поведение. Въпреки разликата в годините, усещах го духом по-уязвим, по-нежен, макар доста известен и повече преживял. За първи път това нещо го усетих в хотелчето на Стоб* край град Рила, когато местна жрица на културата, изкуството и любовта се лепеше по мен, а Мишо я следваше по пети, без да обръща внимание на съпруга й рогоносец, прехласнат от величайшото му внимание и нимбата му на известен писател. Още пет случая поне ме водят до този извод.

  1. Когато млад поет – горе-долу на моята възраст, му лепеше тапетите в антрето и кухничката, а пък аз тъкмо бях долетял с
жигулата от Пловдив да бъбрим за мои си домашни дертове и усетих, че му е неособено драго да го видя в роля на ухажвана особа.

  2. На Архангеловден през 1985 г., именния му ден, когато гостувах на семейството му в софийския квартал Павлово, без да ми мине през ум, че му е празник, и когато в онзи следобед по домашния му телефон се обадиха само двама от уж многото му приятели да му честитят празника и вече някъде около девет вечерта той внезапно в унилата обстановка, докато жена му Антоанета се мотаеше в съседната стая и ни беше зарязала, рече: "Сега ще поканя един хубав човек да освежим компанията", и по същия онзи телефон говори с някого, и след десетина минути на вратата цъфна Юлия**. "Запознайте се!" – прави галантен жест Мишо, а Юлия ми се усмихва: "Ами ние вече се познаваме". И после се качихме с Юлия на по-горния етаж чай да варим май, един от шестнайсетте вида вносен чай, който имала, и подир час и половина, а може би подир два часа, след като ни чай, нито дявол, около полунощ, чух гласа на Мишо в слушалката: "Решавай ти къде ще спиш! Не слезеш ли до десетина минути, удрям ключа на вратата".

  Когато слязох, беше се понапил; запъти се към терасата
пред хола им, а там като театрален прожектор, или по-точно като лицето на хубава знойна жена над Витоша светеше огромна месечина и като ръкомахаше театрално, с ръждив тенекиен глас Мишо заприказва на месечината за ужасната човешка неблагодарност. Чудесно го разбирах за кого говори: оплакваше се на месечината от мен, ама не започнах да му се извинявам, само го успокоявах с гузен, затова пък звънлив, преливащ от щастие глас, че нищо, ама нищо не се е случило, за което си струва да се тревожи, че един етаж над същия хол като хола в неговия апартамент, само че по-уютен, като будоар на луксозна дама, сме обсъждали стихове, картини, музика, въобще само изкуство, бъбрили сме си, демек, седнали или полегнали с дяволитата Юлия за изкуство и за нищо друго през ум не ни е минавало на нас, двамата с Юлия, едно от най-желаните момичета от випуска ни през студентските ми години в Софийския университет, та значи, обсъждали сме крайно чудната картина на пловдивския художник модернист Владимир Щербак (1947)***, която чудна картина Юлия скоро купила за триста лева, представяш ли си, това са триста лева пари! – ужасно много пари, пък аз я заяждах, че картината на художника Щербак и с краката нагоре да я обърне, и на една страна да я туриш да полегне, и на друга страна да я положиш, пак не стои зле в спалнята й, и естествено това Юлия трябва да я изпълва с чувство на законна гордост, както пишат по вестниците, че успяла да си сложи над спалнята толкова ценна цапаница!

  Мишо, като ме изслуша внимателно, попривел едното си ухо към мен, продължи подхванатия монолог: "Това сме ние, българите! Българинът е неблагодарник. Ти му даваш комат хляб да не
пукне от глад, а първата му работа, като се наяде, му е да ти захапе ръката". После – заекващ и хълцукащ от изпития коняк, и като посочи розовобузата знойна месечина над Витоша, рече с тенекиения си ръждив глас: "Ти с-си с-социален поет. Добър си, обаче си с-с-социален. А пък аз съм трансцедента-а-ален. Ама що ли се занимавам с теб, да ме пита човек!"

  Като се прибрах на другия ден в Пловдив, първата ми работа бе да се спусна като лешояд към Речника за чуждите думи в българския език: Ега си, па що ли ще рече "трансцендентален". Тъй де, "социален поет", което инак не ми стои зле, дали да не го приема за обида, при положение че не съм трасцендентален?****

  3. За погребението на баща му Ангел, към когото в мухабетите ни Мишо не криеше неприязнените си чувства.
Реши, че именно на моя милост се полага да произнесе надгробното слово за баща му, въпреки че неговият баща ми беше почти непознат. И тогава там, в пловдивските централни гробища край големия булевард, по който в огромни мерцедеси прелитаха с ханъмата, бебчето й и останалата сюрия дечица турските гастарбайтери, претоварени с всякакъв багаж втора употреба от Западна Европа на път към любимата Анадола, пред трийсетина непознати с интелигентно-печалните им физиономии рекох няколко приказки – за следите в росата, по която току-що е преминал човек, които следи изчезват в хубавия слънчев ден на нашата Тракия, както се топят спомените по отишлия си от живота. Но... баш на това място замълчах като артист, затаил ехидна усмивчица заради клишето, което предстои да произнесе: Но остават децата на този отишъл си от живота човек, в чиито дела той продължава да живее. Вятър и мъгла, драги граждани, нищо не остава, забравят те, преди още трупа ти да са оглозгали гробищният троскот и червеите в пръстта.

  4. На масата в кафенето на прословутия Съюз на българските писатели на улица Ангел Кънчев 5 в София, когато пред петима-шестима зяпнали го в устата отчаяни поклонници, начеващи като че ли, ама недотам млади поети, Мишо, доста фиркан, заби показалец в гърдите ми, с другата лапа ме гушна, посегна да ме тупа по рамо (единствен от тържествената компания поети не пиех, че жигулата си бях паркирал покрай Американското посолство на пъпа на София, имах и наглостта да уговоря постовия, възвисочък момък в чудесно стояща му нова-новеничка милиционерска униформа, да й хвърля по едно око на безценната ми жигула): "Виждате ли го този! – съзерцава ме Мишо и се подпира с другата ръка на масата като Георги Димитров на Лайпцигския процес. – Аз го виждам от трибуната на Писателския съюз, млад и красив, да сече с думи, остри като с меч".

  Ирония ли бе или шегичка, или 100-процентова Мишова фанфаронщина?

  5. Когато двамата с дървения Иван Сарандев в тесничкото редакционно стайче на някогашния вестник "Народна култура" – вестника на Тодор Абазов и после на Иван Руж, обсъждаха приятелски дали
си заслужава риска да замина учител в някакво си там село Гурково край Балчик, в непознатата ми онази Добруджа, и подир мнението на Иван, че и да отида все пак, не трябва да оставам даскал повече от една година и че даскалуването си е въртене на стара грамофонна плоча, смърт за литературния талант, ей на! – гледай го Йордан Йовков (пак някакво тяхно си театро), Мишо рече: "Остави го да ходи да си троши главата. Той си знае какви ги върши. Имам чувство, че зад гърба му стоят много хора". Става този приятен мухабет в светая светих на соц.културата, третия етаж над кино "Култура" в дъждовния кишав август на 1971 г.

  Никой не е ми бил зад гърба тогава, ни тогава, нито по-късно, но милият приятел Мишо се оказа прав, едва сега наистина разбирам. Зад гърба ми е непресъхващата трагична памет на Българския ми корен – от изкланите до крак през Април 1876 мои предци от твърде заможния Хаджирендафилов род на разграбената и опожарена, превърната от главорезите на исляма в купища руини Перущица, до петимата братя сърцати млади българи и четирите им сестрици от Керемидовия род (керемидарна били построили). Керемидови са от старите четири рода, побягнали от ислямските кланета и кощунства в някогашно Велико Търново, след къщурка от кирпич за себе си вдигнали християнския мъжки манастир "Свети Никола" тук – далеч от тяхното Търново, в полите на Средна гора, над цъцрещата в ниското река Тополница, след като първом дом за себе си и челядта си устроили, а за Българския си дух черква насред селище с многозначителното име Калугерово, несменяно всичките пет века.

  07.04.1997.

Захванах се и с втората част от "Историйките на ученика Ламски". Книгата от една страна, това са бръщолевеници на 11-годишен хлапак, от друга страна, анекдотични историйки за приятно убиване на времето, от трета – то си е философска проза за нещата от живота. Пеньо Куков – учител по български език и литература, миналата седмица ми беше на гости, чете оттук-оттам и каза нещо в същия смисъл, оприличи "Ламски" на стълба, по която детето остава на първото ниво, ала колкото по-зрял е читателят, толкова по-горе ще се изкачва в тълкуването на тези уж битови и наглед безобидни истории.

  09.04.1997.

  За да усетиш вкуса на плода, трябва да го нараниш. Дали и с човека не е така?

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 11 apr. 2020

Илюстрация: 
- Жената си е преди всичко жена;
- Младият поет Михаил Берберов
___
* В градчето Стоб с волгата на художника Любомир Гуляшки – син на автора на криминалета Андрей Гуляшки, като представители на вестник "Народна култура", ходихме с Михаил Берберов и белетриста Георги Марковски (1941-1999), а Иван Сарандев се появи на следния ден, след като изкарахме една щура вечер в компанията на местните хора, които се оказаха чудесни певци на македонски песни, разказвачи на битови цинични задевки и истории. Ядохме-пихме, дето се вика, на провала. Цялата втора страница на вестника се оказа после изпълнена с репортажи и импресии за селището Стоб – мои и на нисичкия Марковски, допълнени с графични илюстрации на художника Любомир Гуляшки.
** По онова време Юлия водеше в Софийския университет курс от лекции по Украйнска литература. 
Картина, типична за стила на Владимир Щербак
*** Владимир Щербак (1947-2018): "Художник с душа на философ, концептуалист. Роден в Москва, с диплом от Гърция и отличен като живописец в Малта, посвещава живота и творчеството си на Пловдив: рисува картини, в които сблъсква реално с фантастично и духовното с материално. Магьосникът с четка рисува дявола с ирония, хищника облагородява с целувка, за десерт залива творбата си с хумористични настроения" и т.н., и т.н. целият панегирик за един от художниците на Пловдив: https://arhiv.marica.bg/%D1%87%D1%80%D0%B4-%D1%89%D0%B5%D1%80%D0%B1%D0%B0%D0%BA--%D1%85%D1%83%D0%B4%D0%BE%D0%B6%D0%BD%D0%B8%D0%BA%D1%8A%D1%82-%D0%BA%D0%B0%D1%82%D0%BE-%D1%84%D0%B8%D0%BB%D0%BE%D1%81%D0%BE%D1%84-news257239.html
**** Който е извън опита и познанието, извън съзнанието, демек, недостижим за простосмъртния артист, според внушението на великия ми приятел. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (110.)

Чувате ли плача, стоновете на 75 милиона, в мнозинството невинни,
 жертвани за нечия изгода в касапницата на Втората световна война?

 Източната офанзива на Хитлер започва с тази лъжа. Нападението над СССР не е превантивна мярка на Третия Райх, а добре планирана дълго подготвяна офанзива срещу една напълно неподготвена и неочакваща атака страна, която в следващите години е подложена на окупация, унищожение, геноцид. Две години по-рано Берлин и Москва сключват споразумение за ненападение, което през нощта срещу 22 юни 1941 г. продължава да е в сила.
  Още 1933 г. националсоциалистите в Германия започват да се подготвят за атака срещу СССР. Осем години по-късно – на 22 юни 1941 г., преди 78 години, Вермахтът нахлува в Източна Европа, за да започне една от най-бруталните войни на новото време. Върховното командване на Вермахта съобщава: С цел защита от голямата опасност от Изток, на 22 юни в 3,00 сутринта Вермахтът се вряза в настъпващите вражески линии. Самолетите на Луфтвафе вече нападат Съветския враг.*

  Колко медии днес в България ще споменат тази трагична годишнина? 

  – Германски народе, националсоциалисти!
  След тежки кризи, осъден от месеци на мълчание, най-после настъпи моментът, в който мога да говоря напълно откровено.
  ...От 1933 г. насам тъкмо Германският Райх се стараеше с безкрайно търпение да спечели като търговски партньори югоизточноевропейските държави. Затова ние имахме и най-голям интерес за тяхното вътрешно държавно консолидиране и за реда в тях. Нахлуването в Румъния от страна на Русия и зависимостта, в която бе Гърция спрямо Англия, заплашваха да превърнат тия области също в кратко време в общ боен театър.
  ...Поканих г-н Молотов да дойде в Берлин. Съветският министър на външните работи поиска да бъдат изяснени и Германия да даде съгласието си по следните четири въпроса:
  (...) Дали германската гаранция, дадена на Румъния, би била действителна в случай нападение над Румъния от страна на Съветска Русия. Дали Германия е готова да се съгласи Съветска Русия от своя страна да даде гаранция на България и прати по тоя случай съветски войски в България. Като въпросните съветски войски нямат намерение, г. Молотов заяви точно, да искат например да изгонят Българския цар. На това аз отговорих, че България е една суверенна държава и че не знам България да е искала гаранцията на Съветска Русия, както Румъния бе поискала от Германия. Добавих, че освен това съм принуден да вляза в съгласие със своя съюзник по тоя въпрос. 
Г-н Молотов заяви, че Съветска Русия има нужда от свободно преминаване през Дарданелите и желае, в интерес на своята защита, окупиране на няколко важни земи по крайбрежието на Дарданелите и Босфора. Той запита дали Германия е съгласна на това. Отговорих, че Германия е готова да даде във всеки момент съгласието си за едно изменение на Спогодбата от Монтрьо в полза на държавите с излаз на Черно море, но Германия отказва да се съгласи Русия да си присвои бази по Проливите. По тия въпроси аз възприех становище, което единствено можех да възприема като отговорен водач на Райха, но и като съзнателен представител на своята култура и на европейската цивилизация.**
 
  Германски народе!
  ...В този момент се извършва концентрацията на войски, която по своите размери и обсег е най-голямата в света, каквато досега е била позната. Сътрудничейки си с финландските другари, борците, победители от Нарвик, се държат по крайбрежието на Ледовития океан. Германски дивизии под командата на завоевателя на Норвегия, заедно с героите на финландските борци за свобода под командата на техния маршал, закрилят финландските земи. От Източна Прусия до Карпатите се простират формациите на германския Източен фронт. По бреговете на Прут, по долното течение на Дунав и до Черно море, се намират германските и румънските войници на ген. Анонеску – водач на румънската държава. Задачата на този фронт не се състои само в предпазването на изолираните държави, но и в осигуряването безопасността на Европа, следователно и за сигурността на всички държави в този континент.
  Аз съм се решил днес да поставя земята и бъдещето на Райха на нашия народ в ръцете на нашите войници. Нека Бог ни помогне в тази толкова важна борба.
  
  Адолф Хитлер (1889-1945)
***

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (110.)


 Светът е сцена и всички ние сме актьори на нея – влизаме, излизаме и за своето време всеки от нас играе разни роли... Шекспир (1564-1616) 

   22.07.1997.

  Баща ми, да беше жив, днес щеше да навършва своя три четвърти век. В Стария завет 50-годишнината празнуват с юбилей, а 75-годишнината?! Този мой баща така и не го разбрах докрай. Защото по време кога сме били заедно в множеството на живите, съм бил твърде хаотичен, каквато е изобщо младостта, неясен дори за самия себе си, сподирян от пламенни желания, от какви ли не бесове. А и може би понеже той – който отстрани ни изглеждаше обикновен като тих ручей сред зелена морава, всъщност е глъбина в своето мълчание и привидно спокойствие. Какво ми е дал, какво от неговия нрав съм взел нямам представа, но не си го спомням инак освен вдаден в работа. Когато научил, че син му се родил, този тих и непонятен за мен в много отношения човек, противник на всякакъв род демонстрации и фукня, наел файтонджия да го разходи през центъра на Пловдив – ама не седнал където се сяда, когато се возиш с файтон, а на капрата, до файтонджията; надигал бутилка вино за поздрав, пеел. Не съм чул глас да повиши, да пее ще да е било цяло чудо. 

  Когато съм бил от пет- до осемгодишен, състезаваше се по мото-крос, но нямаше особени успехи. Другите се снишаваха зад кормилото, залепили буза към фара, пък той караше като поп на моторетка, изправен в кръста, с вдигнато чело, та двамата с майка ми отдалече го познавахме по бялото лице сред оклепаните до уши надупени кросаджии.

  Драго му беше да вдъхва живот на стари бракми. Придаваше им вид по-добър от вида, когато са били още нови. Сам измайстори електрическа планя. И повечето от нещата у дома бяха проектирани и изработени на дърводелския му тезгях. Пушеше рядко, за салтанат, сякаш си придава важност. Карти не играеше. Обичаше да играе шах. "Ела сега да те изпитам на шах!" – кани ме в хола на етажа, който купиха през първата година, докато съм бил войник. И като падна две-три игри, усмихне ми се кротко – ехидничене, иронично заяждане, грандоманско самохвалство нямаше ги у него: "Е-ей, ама ти никакъв кършалък (отпор, демек) не ми даваш, бе!"

  Не одобряваше женитбата ми, избора ми, но лоша дума не отрони. Насаме ми е казвал: "Това женче за себе си не умее да се грижи, взел си го къща да ти върти. Кой дявол те прати да се жениш чак в Добруджа! По-добре хич да не беше учил в София, да те бях направил мебелист. Златен занаят е да си мебелист". 

  Докато се състезаваше по мото-крос, в бараката ни за дърва и въглища на улица Ниш 4 окачени на крив гвоздей висяха двете му състезателни табели, елипсовидни боядисани в бяло тенекета с яркочервени цифри. Състезателният му номер бе 45 и в това откривам особен за него смисъл – през зимата и пролетта на 1945 г. е бил на фронта при реката Драва. Имаше си кожено яке, ботуши с високи кончове, с дебела подметка от външна автомобилна гума, правени специално за състезания по крос. В онези години състезателното трасе на пловдивчани обхващаше Трихълмието, Бунарджика, обикаляше покрай Паметника на съветския войник Альоша и Руския паметник-костница в чест на загиналите руски чинове от войната през 1877-1878 г., спускаше се после по Пещерско шосе и през Царския Остров, където мотористите прецапваха река Дермендерлийка, оттам към село Оризари, завой и обратно край ресторант "Ловна среща", Матинчеви градини, Сарай-къра и отново по Пещерска в посока Централна жп-гара, по булевард Руски и след завой около градинката пред Централна гара по улица Иван Вазов. Финалната лента беше опъната точно срещу старото Комендантство зад Дома на народната армия, където се събираше плътна тълпа пощурели от спортен хъз фенове на кроса, за които тукашните моторджии бяха все едно извънземни. В Пловдив изобщо състезанията с мотоциклети някога бяха изключително популярни и всяко състезание се обсъждаше месеци наред.

  Помня в дъждовно и кално време как пердашеха по Пещерско шосе край нашата уличка Ниш. Бях най-гордото хлапе, макар никога да не съм посмял да се хваля с баща си. Струпалите се от двете страни на шосето гадаеха, подскачаха от крак на крак, за да се постоплят, мокри в противната снежна киша. И в онзи момент, когато се усещах огрян от щастие с моя така необикновен баща, перна ме с копачка Видко Троплев, внукът на хазяите Цвета и Костадин Дърварови. Едно от двете рогчета на мотичката се заби под окото ми, като напомняне да не се възгордявам. Белегът да ми напомня. На един от състезателите, Георги Баев, Байката яздеше новичка "ява", а чешките бяха по-бързи от повечето стари мотоциклети – нейде сред калищата на Царския остров, му пада веригата. Баща ми бил зад него, задминал го, но спрял, па се върнал да му помогне. Той никога не е бил първи. Веднъж, спомням си, завърши втори, друг път – на пето място от трийсетината кросаджии. За награда риза донесе чистак новичка бяла риза вкъщи и много й се радва.

  Получавахме вестник "Патриот", местния "Отечествен глас" (ако искаш да имаш някое интересуващо те печатно издание, задължително беше да се абонираш и за местния партиен всекидневник), месечното издание "Авто-мото". В избата открих вързопи от списания за наука и техника, пожълтели, умирисани на мухъл. Странни работи виждах на картинките: дирижабли, танкове, самолет с причудливата форма на галош, дългоцевни огромни оръдия, военни кораби, торпедо, подводница.

  Една от последните му снимки някъде сред Родопите, 
когато бе 60-годишен, го е съхранила възседнал магаренце и ръката му – вдигната за поздрав. Най-хубавото на тази снимка е усмивката му на кротък човек. За снимката майка ми, вече подир смъртта му, рече веднъж: "Виж! Не ти ли прилича на Исус? Същински Христос".

  Не бе набожен. "Набожен" и до днес ми се струва смешна, иронична дума, нещо като думата "лицемерие". Но на дъното на дървена кутия с личните му документи под ордена за храброст, след като така ненавреме си отиде от нас, открих цветна картичка с изображение на Господ, а отзад – с почерка на майка му баба ми Динка (Господинка) от януари 1945 г. заръка да се пази. Носил я изглежда до сърцето в джоба на войнишката си куртка, че бе сгъвана на четири и дрипава по краищата.

  Никак не му се ходило на война. От петима братя той, най-малкият, най-нежният, само е бил на самата фронтова линия. Майка ми разправяше, че го предложили за орден І степен; в последния момент Орден за храброст І степен отредили за ротния му командир – посмъртно, а оживелият редник получил същия орден, но II степен. За войната у дома не се говореше. Веднъж, когато го подпитвах по-настойчиво, отряза ме:
"Какво ме врънкаш! Това си беше касапница. Първата седмица от воня на трупове само повръщах, не можех ни да ям, ни нощем да спя".
Обичал е живота. О, как го обичал! Не мога да си го представя обезверен, отпуснал ръце. Но неговата самоувереност не бе дразнеща. Казваше усмихнат като дете: "На стари години, ако не мога друго, семки ще продавам с ей това кантарче". Кантарчето, с което смяташе да поминува в немощта си, и сега е в избата на старата къща срещу черквата "Свети Георги" в пловдивския квартал Мараша.

  Рекъл веднъж, по думите на майка ми: "Не мога да си представя друг мъж да те прегръща. Случи ли се това, двама ви ще убия, а после ще свърша и със себе си".

  Когато болките му вече станали непоносими и полекичка умирал, десетина часа преди смъртта, в камионетката, с която го придружавахме към софийската клиника Пирогов, извръща глава да не видим сгърченото му от мъка лице. Докато майка ми и сестра ми тихичко нещо си шепнат, виждах как, оросен от пот, мърда устни – без глас, мълком крещеше: "Оле-ле, майчице!" Този мой баща издъхна сам, без близък човек наоколо. Затова от дън душа намразих лекарите и касапския им манталитет след неговата смърт. Изолираха го от нас и от света, докато беше в съзнание, ала безпомощен, във варосана някаква тяхна си клетка на Преизподнята.

  До последния си дъх работи. Трудът за него в никакъв случай не беше тегоба, а привилегия на здравия и жизнен българин.

  В деня, когато колата избухва в пламъци, станали сутринта в четири, да идат до вилата на сестра ми над близкото до Пловдив село Белащица, да завардят ред за водата и да полеят лехите с доматения разсад. В осем оставил майка ми, слязъл до града да обиколи адресите по подадени до мебелния магазин на булевард Малчика рекламации. Навсякъде минал, само в милиционерския блок 51 на жилищния район Тракия (срещу пощата) хората не си били вкъщи. Качил се пак на вилата; този път със себе си взел и Кирил – мъжа на сестра ми. Към един по обяд тримата слезли в Пловдив, набрал грозде от асмата и рекъл на майка ми:
"Как да седна да обядвам, докато не видя какво им е на онези хора! Измий грозде, направи салата и ме чакай. Ще видя и тази рекламация, и се връщам".

  На втората година след смъртта му заварвам непознат едър и грубоват мъж на масата във всекидневната – седи кротко на бащиното място наметнат с домашната дреха на татко, а майка ми мие паници на чешмата зад полуоткрехнатата врата на кухнята... Мир на праха ти, мили мой мълчаливецо!


  23.08.1997. 

  Кога на богатия му се удава възможност да мечтае! Докато си пожелае нещо, и то кацнало на масата му. Бедният мечтае, и колкото по-дълго, толкова по-красиво. 

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 10 apr. 2020

Илюстрации:
- Руски снайперист;
- С баща ми в Китен.
–––
* Вж.https://www.dw.com/bg/%D0%BB%D1%8A%D0%B6%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%BA%D0%BE%D1%8F%D1%82%D0%BE-%D0%B7%D0%B0%D0%BA%D0%BE%D0%BF%D0%B0-50-%D0%BC%D0%B8%D0%BB%D0%B8%D0%BE%D0%BD%D0%B0-%D0%B4%D1%83%D1%88%D0%B8/a-15152446 
** Да ни напомня нещо за модерните напоследък т.нар. "европейски духовни ценности"?!
*** Из Посланието на Адолф Хитлер от 22 юни 1941 г. към германския народ и войниците на Източния фронт. Източник: вестник "Утро", неделя, 22 юний 1941 г. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)    Роденият във Врабево, село нейде в Троянския балкан Николай Заяков (1940-2012) * – поет и колега в...