ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1438.) И си предадох сърцето, да позная мъдростта, лудостта и безумието. И познах, че и то е гонене на вятър. Че в многото мъдрост има много досада и който увеличава познанието, увеличава печал. – Еклисиаст, Библия
Днешни историци, като говорят срещу грандоманията у Фердинанд Кобургготски, забравят, по-вярно, затрупват с отрицания едрите и здрави темели, които някога в основите на Българската държава полагал този непознат по мащаб първостроител. Войска – наперена, дисциплинирана, със съзнанието, че е каймакът на обществото; стабилна, неподкупна държавна и местна администрация; процъфтяващата средна класа; интелигенция с претенции да се съизмерва с най-развитите по онова време държави в Европа. Това малко ли е?
Ама имало го неудържимия блян за Велика целокупна България, имало нескопосни опити да приобщят българите, населяващи откъснати от Отечеството ни земи; имало пренебрежение към министрите и парламента. Че в коя държава не ги е имало! След Девети (септ.1944.) новите господари въведоха стил да се разхвърля съграденото от поколения политици преди днес и да се започва винаги от нулата – неизменно върху добре смлените градежи на старото. Ето го и любимеца на българските интелигенти-поети, отскубнал се из идиличната възрожденска Копривщица, бохемата и любителя на веселите компании край чаша пиво, нежния любовник, свенливеца, попаднал сред столичния водовъртеж, страдалеца по тихата драма "a la francais", на хищницата или въображаемата разблудна царкиня, отрицателя на Фердинанд, ветрогона и наивника Дебелянов Димчо, малко преди да изгори, тежко ранен в корема, в епизод от драмата на Балканските войни:
разкъсват се верига след верига –
и над самите му развалини
на правдата олтарът се въздига.
Отсъствието на култура в политическите и обществените ни дела влече ето такива "олтари", "знамена", "търсен брод", "бряг във пурпурна позлата" и... "светла вяра в новия живот". Но същото отрицание на всичко минало и настояще ще го срещнем и у родения в Алтън Калофер Христо Ботйо Петков:
Тъй върви светът! Лъжа и робствона тая пуста земя царува!
---------
...кипи борбата и с стъпки бързи
върви към своя свещен конец...
Ще викнем ние: Хляб или свинец!
Сякаш духовните ни първенци са се възпитавали единствено чрез Вехтия завет, където властва девизът "Око за око, зъб за зъб!" Тази нишка в мисленето, като че присъща на Балканската традиция, дали е изконно Българска черта? От Раковски насам на българина се внушава отмъщението, разрушението на всичко отминало, като начало на качествено новото и перспективното. Млади и сърцати, жизнени и неопитни са и гениалният Ботев, и нежният поклонник на френската отвлечена от същинския живот поезия Дебелянов. Нямали са време да преосмислят тоталното отрицание в сюжети на съзиданието.
Ала какъв им е идеалът? Към какво се стремят? Първият – да види отечеството ни свободно, най-общо или образно казано: да загине достойно; вторият – устремен към "бряг от пурпурна позлата", накъсо – боядисан въздух. Т.е., и двамата нямат солидна, конкретна идея какво да се прави, когато нацията ни си извоюва най-сетне свободата или когато "безбройната рат" открие "търсения брод" "брега във пурпурна позлата".
Като Ботев разсъждавали мнозинството от националните ни светци. Ала народът, мисля си, е по-мъдър от фарфарони* като Бенковски. За съжаление в политиката ни, тъй като сме една от младите (не в исторически план, а по днешен модел) държави от съвременния свят, и досега следваме завета на Ботев, не завета на Левски. Колко по-героично изглежда рушенето, загиването с песен на уста! Далеч по-малко театрално е да зидаш тухла по тухла, да отстояваш не само живота си, но и стила, но и енергията на нацията сред връхлитащите стопански и политически катаклизми... Та ето в такъв план симпатиите ми са на страната на творци като Вазов, които с мъдро смирение се вслушват в послания от дълбините на катадневния непразничен национален живот.
Уважението ми към фукльото Фердинанд Кобургготски е по някакъв особен начин свързано с респекта към българския ми мъченишки перущенски и калугеровски род. Какво значение в такъв случай да отдавам на обстоятелството, че Кобургът, който с характера си на капризна женичка хич не ми е на сърце, е издънка от някаква си там дивна монархическа династия!... И партизаните от антифашисткото съпротивително движение у нас... в юношеството и в младостта си ги виждах толкова прекрасни; но трябваше да се осъществи силно мечтаното от тях или от онези парвенюта, които се възползваха и просто им подариха властта, която наследиха чрез Съветската армия, трябваше да станат явни подробностите от т.нар. социалистическо строителство, за да разбера какъв е резултатът след всички тези подвизи и саможертви и коя именно е силата, тласнала ги безскрупулно към смъртта.
Жестоко е да се изрече, знам! – но и това е същественото: Светът се интересува от резултати, не от чудесните ни намерения.
А може би е възможно героизмът да съществува ей тъй, сам за себе си?!
Не съм склонен да нарека героизъм саможертвата на трагичните антонивановци от мразовитата снежна зима на 1943 г.; то си е по-скоро престъпление на онези, които са ги изпратили преднамерено, планирайки политически ефект от това баш по сталински модел осъществено мероприятие. Същите тези верноподанни партийни чиновници в "славните" години на "Народната власт" демонстрираха все същата безскрупулност. Стига сме се правили на наивници!
Народът е по-велик от своите светци. Трудното все пак е не да умреш, а да живееш за идеята, за мечтата: да продължиш, пренасяйки от минало към бъдеще посланията на Българската духовност и стил в съвременната хищна войнствена цивилизация.
Историята ни е написана едностранчиво. Преклонението пред титани на Българския гений, като Раковски, Ботев и Бенковски нима трябва да ни затваря зрението както за лутаниците им, така и за другите, по-обикновени на вид и по-близки до мнозинството, но не по-малко стойностни строители на националното ни самосъзнание? Но тях кой ги знае?! Простолюдието си пада по шарениите, по патакламите, по гръмката фраза и трясъка, героическата поза и юнашките възгласи. Е, доста вече! Детството на което и да е общество не може да продължава до безкрай.
Искам, когато хвърля око към миналото ни, да съзра перспективата в стореното от поколения българи преди мен, не купища развалини, над които нови минарета и нови олтари се въздигат, все някой накуп всичко преди него си гръмко отрича. Историята е река, всички ние сме кръвно свързани в едно цяло: българи-юнаци плюс малодушни жалки предатели, и мъченици, и духовни изроди. Немалка храброст е сами себе си да приемем каквито сме, не както подсказват патриотари: да се правим на величествени. Ако България все още може да бъде онази "Държава на духа", за която светът нехае, нямам основание да се срамувам за провали и грешки, каквито преди нас е допускала всяка нация, докато се е формирала в модерно, т.е. в човеколюбиво общество.
Не желая да ме изкарват ни по-възвишен, нито по-неугледен, жалък, отколкото съм. Историята ми е нужна за поука, не да се съзерцавам и фукам пред комшиите.
.jpg)
.jpg)
