ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (003.)
На моя роден град, който обичам, но и ненавиждам за невежеството и лицемерието на отродниците, които се заселиха в него. – Аноним (1947)
Защото Бог строго е заповядал на идещите, кога дойдат, какво да вършат, за да бъдат живи, и какво да пазят, за да не бъдат наказани...*
28 uni 1969СИНЪТ НА ВОЙНИКА
Срещу къщата, която обитаваше семейството на Петър, зад пътя, по който денем и нощем бръмчаха коли, се издигаше черква. Тя беше построена преди много години, стените й бяха обрасли с бръшлян, а кръстът й бе обикновен, железен, и желязото бе поръждавяло от дъждовете и мъглите. Над широкия параден вход висеше живописна картина, избеляла от слънцето. На нея беше изобразен конник, който тъкмо пробожда ламя с копието си. Човекът, който нарисува това върху тенекия от газ, отдавна се бе разделил с белия свят, но конникът, нарисуван с четка, топена в блажна боя, стои все тъй върху белия кон невъзмутим, храбро вгледан в бъдещето. Черквата се наричаше "Свети Георги" и в празнични дни – Великден или Гергьовден, тук се тълпяха хора от околните села или градчета. Често хората донасяха своите новородени, които отчето кръщаваше. По-рядко идваха новобрачни да се венчеят. Когато настъпваха черковни празници, камбаната ечеше с мелодичен звън. Тя бе изработена преди около стотина години сред вихъра на кървави сражения, които се водеха в онова смутно време на Балканите, в австрийска леярна сред поръчките за лафети и оръдейни цеви.
Бащата на Петър бе дърводелец. През свободното си време работеше в стаята под първия етаж на къщата край прояден от дървоядите тезгях. В редици над тезгяха бе наредил дърводелските си сечива, които бяха доста стари и железните им части бяха кафяви от ръждата. В събота подир обяд и в неделя през целия ден и до късно вечер бащата на Петър се затваряше в тази като че забравена от света монашеска обител. Към улицата бяха обърнати закнижени с тъничка оризова хартия две прозорчета, за сигурност от циганите крадци укрепени също и с решетка от чугун. Минеше ли кола по улицата, къщата цяла потръпваше и работилничката под първия етаж се изпълваше с глух тътнеж. Ала точно тук черковната камбана откънтяваше ясно.
Петър бе студент трета година в столицата. Все по-рядко се прибираше при своите. Петте години като насън отлетяха, откак се раздели с родния дом – две в казармата и три в столицата. Сега вече родният град му изглеждаше далечен, чужд. Зимата почти бе свършила, а пролетта едва започваше. С едно рядко красиво момиче си дойде той от София. Петър познаваше момичето от ученическите години в гимназията. И то бе от този град. Когато влакът потегли от софийската гара, ръмеше дъждец, смесен със сняг; когато допухтя на гарата в Пловдив, времето бе слънчево и ведро. Той изпрати момичето до автобусната спирка, целунаха се приятелски и след това тя, като се качи в стар червен автобус, отпътува с греещи очи, отправени към него, а той пое пешком към къщи, пъхнал дълбоко ръце в джобовете на коженото си, с войнишки фасон яке.
Свечеряваше. Пъстро множество от млади и по-възрастни жени и техните мъже се разхождаха по притихналите в мекия и кротък провинциален залез тесни улици. От ресторантите, разтворили врати и прозорци, долиташе музика, а някъде вече бяха изнесли масите и столовете под открито небе и под клоните на дърветата сред току цъфналите храсти. Отдалече съзря светещите прозорци на Къщата зад пътя, който пустинен сивееше в часа преди настъпването на вечерта. Видя отдалече силуета на черквата с железния поръждавял кръст най-горе. Черквата глъхнеше тайнствена зад изрисуваните с цветни винетки стъкла. Когато наближи, дочу ритмичното стържене на ренде в избата, зад закнижените прозорчета на бащината работилничка. Натисна звънеца край заключената входна врата и минута по-късно светлинка плисна върху тротоара. Отвътре някой тъкмо бе запалил електрическата крушка над входа. – Да живее тук някой си Петър?
– Петър е в София – отговори притеснена майка му, не го позна в първия момент.
После седяха край старата дървена маса, докато яденето изпускаше ароматна пара над порцелановите чинии, прозорецът беше разтворен и върху фона на звездното и почти резедаво небе тъмнееше силуетът на черквата. Навън се виждаше и един от хълмовете на града. На върха му там, осветен от прожектори, се издигаше паметник. Самотният войник от големи блокове сиенит беше сякаш изостанал от своята бойна част, която продължила към Централна и Западна Европа. Това се бе случило преди много години. Навън се виждаше и прастара лоза, чийто едва-що покарали листенца шумоляха пред прозореца. Всичко това, наред с плахата усмивка в очите на майката и внезапно сякаш посивялата коса на баща му, бе някак тревожно, но уютно и мило.
Следния ден вечерта Петър отново се срещна с момичето. То беше мургаво, с дълги смолисточерни коси и стройни нозе. На рамото й висеше чанта с капаци и с външни джобове, която му напомняше войнишка сумка. Всъщност, той не искаше да се връща тъй рано тук, ала момичето настояваше. Тя харесваше Петър и гореше от нетърпение да го покаже на приятелките си. Вечерта бе задушна, влажна, топла, типично за южен град. Това означаваше, че скоро пак ще завали... Двамата поостанаха на автобусната спирка, и докато чакаха, небето притъмня, заваля ситен дъждец. Големите дървета в Градската градина отсреща още не се бяха събудили от зимата и влажните им клони и стволове лъщяха, като отразяваха разноцветните светлини на вечерния град.
– Да си вървим! – предложи Петър. – Ох, сигурна съм, че ще дойдат! – рече тя, докато се взираше в посоката, откъдето предполагаше, че ще се появят приятелките й.
От тъмнината изплуваха светлините на автобус. Каросерията му блестеше от влага и той напомняше допотопно животно с мъждивите си фарове. Спря на спирката и те чуха как механизмът за отваряне на вратите въздъхна и хората заслизаха, разгъваха чадърите и поемаха под дъжда. После автоматът пак със съскане захлопна вратите и изпразнената кола продължи в нощта. Всички слязоха, никой не пожела да се качи.
Петър погледна часовника върху фасадата на градската Поща: – Вече час мина. – Не знам какво е станало – рече момичето. – Вероятно нещо им се е случило. Иначе щяха да дойдат, сигурна съм... Никога не сме се разминавали досега. Това са ми най-добрите приятелки. – И на най-добрите приятелки понякога се случва нещо непредвидено и се налага да се разминете! – отвърна Петър. – Нали? – Да! – кимна тя с очи, помръкнали под кичурите влажни коси, хвана го плътно под ръка, притисна се в него... и така плътно притиснати, поеха нагоре по улицата покрай хълма с Каменния войник.
Нямаха чадър. От ситно ръмящия дъждец косите й полепнаха по лицето. Полъхна вечерник и тя опита да си пооправи косите, като отметна рязко глава назад. Вървяха по оживена улица. Зад витрините лъщяха прекрасни неща. И спираха, и пак вървяха, и пак поспираха пред лакомства и вещи зад изкусителните витрини. Тя не измъкваше ръка изпод лакътя му, и той се чувстваше неловко. – Искам това! И това искам. А онова може ли? И него искам. А как ще ми стои онази рокля, кажи де! Червенките лачени сандали с каишка на глезена и висок ток нали ще ми стоят чудесно? – Не преставаше да бъбри.
Петър мълчеше.
После дъждът спря. После тръгнаха по криви и тесни улички, където им бе уютно и познато. Минаха покрай старото квартално кино. Беше облепено с афиши и вятърът развяваше ненужните вече пъстри хартии с образи на известни актьори, любимци на публиката; развяваше афишите като дрипави стари дантели с отпечатаните върху им хубавци в артистична поза. После видяха старата сграда на гимназията, където бяха учили, и Петър си спомни за миналите години: някои неща му се явиха изневиделица като на филмова лента в забавен каданс. Още по-късно часовникът върху единия от хълмовете на града удари десет часа. И те пак стояха край автобусната спирка – само че този път на отсрещния тротоар с подгизналите от влага алеи на Градската градина. Червеният стар автобус допухтя с дрънчене, спря пред тях, момичето пъргаво изкачи стъпалата и помахваше с ръчица възторжено и тъжно, залепило устни върху задното стъкло на автобуса; така показваше може би как силно е влюбена. Автобусът изчезна зад завоя и Петър отново остана сам.
– Къде пак се губиш! – посрещна го баща му.
Майка му си бе легнала и Петър чуваше неравното й дишане – тя работеше в завод за електроматериали; тъкмо бе отминал краят на тримесечието, работата очевидно я преуморяваше... Мъничките й свити в юмручета ръце от време на време потръпваха върху завивката, когато тя тихичко въздъхваше в съня си – и насън не успяваше да се откъсне от онова, което изпълваше като че целия й досегашен скучен живот.
– Къде беше, а! – рече баща му. Не беше въпрос, а покана да си побъбрят: – Искаш ли да пийнем? – Искам – каза Петър. И баща му се вдигна, извади от стария шкаф излъскан, и все пак поръждавял ключ, отключи витринката и донесе каничка, наполовина пълна с ракия... Изми на чешмата две миниатюрни конусовидни чашки, спомен от неговия баща, и ги напълни. – Наздраве! – Хай, наздраве! – Седяха пред дървената маса баща и син в Старата къща и Петър се загледа във внезапно посивелите коси на баща си. Гледаше и ръцете на майка си, потръпващи върху старото одеяло. Вън пак заваля и далечни гръмотевици отекнаха няколко пъти, а въздухът се изпълни със свеж дъх на озон, с ромон, а водосточната тръба гърмеше, сякаш бе сърдита на дъжда. Черквата се издигаше отсреща строга и величествена, въпреки старостта, а пък Каменният войник на хълма, умислен сякаш, търсеше нещо отдавна забравено из спомените си.
– Така живеем – обади се бащата. Бе казал нещо преди това, което Петър пропусна да чуе, та в знак на извинение му се усмихна, кимна, рече напосоки: – Е, ама разбира се! – Как върви учението? – Справям се. – Тъй-тъй, човек трябва да се учи, особено докато е млад. – Ех, да съм поне с десет години по-млад, не ми трябва нищо друго, освен сакото на гърба. Наздраве, сине! – Ще гледам да не закъсам. Наздраве!
Бащата поотмести чашката си и положи грубоватите си ръце върху дървената маса, погледна сина си с присвитите си ясносини очи и Петър усети неудобство. Бе слушал от чичовците си – четиримата по-възрастни братя на баща си, че някога, като бил още млад, почти колкото него сега, какво ти почти! – около година-две по-млад от Петър, баща му стрелял с картечница по живи хора – войничета и те, само че от отсрещната страна на фронтовата линия. Било доста отдавна, по време на войната... Прибрал се от фронта без драскотина, хем кипящ от енергия, изпълнен с планове да си подреди живота. Смятал да отвори работилничка за мебели. Обаче властта не му позволила, не му позволили новите властници да си е стопанин на труда и на имота. "Не може – отсекли отговорните хора в някаква канцелария, – други са времената. Всеки оттук-нататък само на общата нива ще се труди. С труд задружен, другарю, живота нов ще построим!" Както и да е, но отминали десетина години и къде с оскъдни спестявания, къде с дребни заеми от бедняци – и те бедняци като него, къде с помощ от приятели и съседи, Дърводелеца спазарил на изплащане в течение на още десетина години етаж от Старата къща, оженил се, родил му се син и взел, че кръстил сина Петър, по името на загинал през пролетта на 1945-а редник от велосипедната им картечна рота накъде из кални, разорани от шрапнелите и от танковите вериги зеленчукови градини покрай придошла от топенето на снеговете голяма река в Унгария, там, дето и днес трябва да са селата Драва Чехи, Драва Соболч, Драва Полконя.
Сега същият мъж, българин, човек най-обикновен, мъж от плът и кръв, сърцат, ала сдържан, мълчалив и прибран, твърде скромен, оцелял под свистенето на куршуми и грохот на снаряди някогашен редник, гледаше сина си със сините си пронизващи очи на картечар от велосипедна рота... и Петър се почувства не толкова неловко, колкото силно, ама много силно притеснен.
Рано сутринта на следния ден в къщата се появи Тодор. Тодор беше среден на ръст и хубавец със зелени очи, сламеноруса коса и чудесни гъсти руси мустаци. – О-о, кого виждам в старото гнездо! – извика от вратата Тодор. – Готов ли си да се поразтъпчем? – Ама първо ще пийнем. – Иска ли питане!
Петър извади каничката с остатъка ракия от снощи; имаше към два пръста ракия на дъното й. Пиха без чаши, "как на фронте". Имаше лаф на руски – кой го знае по какви пътища изостанал от онези времена, когато младите мъже в окопите играли, образно казано, на криеница с госпожица Смърт. Тези двама тук нямаха нищо подобно на ум, просто фразата е такава, че и на всичко отгоре на руски език, дявол знае защо. Петър подхвана с напевен глас: – За мно-о-огая лета, тебе ра-а-аба Божий Теди**! – Жив и здрав да си и ти! Петър качи нозе върху масата: – Направи и ти тъй! – рече. – Така няма къде да изтече.
Тодор качи единия си крак на масата. Засмя се: – Не го знаех този номер. От София ще си го научил. После ще се разтъпчем, нали? – Ще се разтъпчем, как ли няма да се разтъпчем! – рече Петър. – Каквото си наумим, правим го. Наздраве, Теди! – Да ти е сладко! – Оплачи се нещо, Теди. – При мен всичко е наред. Знаеш, при мен нищо интересно няма... всичко винаги ми е било наред. Не се оплаквам, но е време дом, жена и деца да си имам. Макар и тъй да съм си добре. – Не съм ли ти приятел, Теди? – Откъде изкопа това име! Казвам се Тодор... Тодор ме кръстили нашите на дядо ми железничаря, дето някога карал локомотив. – Ще унищожим ли по още една папироса, Теди? Хе, кефи ме американското ти име! – А на мен не ми харесва. – Знаеш ли най-новото, Теди? – Не знам най-новото. Пий си ракията! – Добре, де! Няма да ти казвам Теди, щом не ти харесва... Наздраве, Теди!
Пиха. Не беше кой знае какво пиене, по два пръста домашна ракия. Всъщност, беше ритуал при всяко завръщане на Петър в родния им град, при всяка тяхна среща след месеци раздяла. Седяха тъй мълчаливи и всеки гледаше пред себе си. Чуваше се как вятърът свисти през пролуките на вратата и в зле уплътнените рамки на прозорците. – Никога не съм имал влечение към цигарите и алкохола! – обади се Тодор и свали крака си на пода. – Пък аз имам влечение – рече Петър, – умирам за луксозни цигари. И към хубавите момичета имам влечение. Наздраве! – Каза ли й за мен? – стрелна го с очи Тодор, облиза устни. Гласът му глух, гърлото пресъхнало, та прокара език по изпръхналите си устни. – Ех! Наздраве, Теди! – Не ми наливай повече. Разправи ли й за мен? – Нали ти написах куп отчети в писма! – Написа ми. – Добре, Теди. Ще зарежа шибаното ти американско име. И никога повече няма да го чуеш от мен. Понеже все пак наистина си съответстваш на името като същински янки.
Тодор стана, отвори прозореца и се върна при масата. Като пристъпяше, олюля се, сякаш кой знае колко ракия беше пил. Вятърът отвън блъсна поривисто прозореца, открехна едното му крило, стъклото издрънча и нахлу свеж въздух, разпиля пепелта от цигарите по цялата маса и пода. Слънцето тъкмо изгряваше, небето беше цялото пурпурно. Листата на старата лоза тихо шумоляха като нежни топлокръвни същества. Бяха бледозелени и едва развили се. По-назад бе улицата – цяла в локви от снощния дъжд. Камбаната на черквата от отсрещната страна на улицата тъкмо започна да бие. Девет часът сутринта. Петър огледа стаята. Тук му беше уютно и топло... Черковната камбана ечеше в свежия въздух, а Старата къща скърцаше като кораб, който се носи из океана и си търси пристанище. Откъм горния край на улицата се зададе градският автобус. Дрънчеше, сякаш празна бъчва се търкаля върху паважа. Препълнен с хора, автобусът ръмжеше към заводите в отсрещния район на града. Отмина, и стана тихо.
– Когато срещна хубаво момиче, сравнявам го с нея – подхвана Тодор. – Струва ми се, че за мен тя е единствена. – Замълча, пое дъх: – Лиляна, моята любов разпиляна! А може би така е, защото след нея другите бяха развейпрах и непостоянни. Пък може би да не съм имал време да се разочаровам и от нея... Знам ли! Не мога да я забравя. Така ми се ще, а пък не мога да я забравя. Какво да направя, за да я забравя? – Нищо. Не прави нищо, Теди. Просто я забрави. Да пием!
После вървяха по подгизналата пролетна тревица. И тревата беше млада, току-що покарала. Отдясно течеше реката, слънцето се отразяваше във водите й. Достигнаха железния мост. И той беше поръждавял от влагата и от зимните студове, но релсите лъщяха. Дълга тромава композиция от вагони с въглища и трупи, мина по моста над Марица и въздухът се изпълни с грохот. Локомотивът бе сглобяван в Австрия преди войната. Беше стар локомотив и двамата млади мъже разбраха това по инициали на фирмата върху излъскана елипсовидна плочка от бронз, табелата се набиваше в очи. Нищо повече не си казаха. Вървяха... Петър пушеше, а Тодор се кашляше от време на време, усмихваше се неловко, като човек, дето не си е на мястото; по някое време взе да си свирука. Което означаваше, че му е убийствено тъжно и не знае как да постъпи.
Същата вечер Петър отново стоеше край спирката. Червеният автобус пристигна и мургавото момиче дотича с грейнало личице. Сега носеше чадър, макар че небето бе ясно и звезди блещукаха. – Здравей! – каза тя, след като се спусна да го целуне. – Как изкара нощта? – Отлично. А ти? – И аз. Много си мислех за теб... И за нас! – добави след къса пауза.
Вървяха край Градската градина. Фенерите светеха с мека светлина изпод току-що развилите се млади листа. Снощният дъждец и топлият Беломорски вятър, който се промъкваше по коритото на Марица, бяха раззеленили дървета и храсти. Хора седяха по пейките и лицата им белееха в тъмнината. От летен ресторант наблизо долиташе и музика, и гласът на певица. Певицата пееше леко фалшиво сантиментална песничка, известна от годините преди войната, но сега думите й бяха други. Някой бе променил думите, нищо повече. Инак мелодията си беше същата. Приближиха ресторанта. Той беше потънал в разноцветни светлинки. Масите бяха сгъваеми, както и столовете. По средата имаше циментов дансинг и седмина музиканти свиреха под дървения навес, накичен с рози от пластмаса, найлон и тел. Келнерите тук бяха във вишнево червени костюми, с папийонка върху снежнобяла копринена риза. Встрани тъмнееше езерото. Светлините на ресторанта се отразяваха, сякаш плуваха по люлеещите се вълни. Бе феерично и празнично... Електрически крушки висяха по клоните, и щом вятърът се усилваше, светлините скачаха по лицата на посетителите. Това създаваше илюзията, че всичко е в непрекъснато движение. Дансингът беше препълнен. Любовни двойки танцуваха и помежду масите. А певицата се оказа възрастна женица с огромен бюст, възпълна, в дълга до петите рокля от тъмносиня лъскава материя, с голямо деколте, което подчертаваше гърдите й. Лицето й лъскавееше. Певицата геройски се бранеше от потта с розова кърпичка. Пееше изключително шлагери – стари шлагери. Гласът й беше писклив на височините, дрезгав на ниските тонове, ала пеейки, тя умееше да си придава вид, че силно се вживява в текста на песента, и това допадаше на публиката. Публиката идваше специално заради нея в този градински провинциален ресторант.
Появи се единият от келнерите. Бе възрастен, възпълен, с посребрели слепоочия и оплешивяващо чело. – Имам хубава маса за двама, тъкмо като за вас! – вежливо каза той. Масата бе в самия край над полюшващите се вълни и лесно я откриха. – Бутилка шампанско и... специалитетът на заведението, моля! – поръча Петър. Келнерът се поклони и отмина. Момичето се загледа след него: – Колко е добър! – рече. – Колко приятен и мил е този възрастен човек. Толкова е приятно, когато съм в компания с възрастни мъже! Харесват ми мъже с посребрели коси. Като брокат. Тогава мъжът предизвиква доверие. Да, у възрастните мъже има нещо познато и приятно. Очите им отстрани са със ситни бръчици. Харесвам ситните им бръчици и спокойствието им. Харесват ми мъжете с посребрели коси... Знаеш ли, искам и ти, мили, да си с посребрели коси и ситни бръчици около очите.
Тя се усмихна. Петър гледаше към езерото. Повърхността му бе тъмна и гладка. В отсрещния край се бе образувала рехава мъглица, която висеше като валмо прежда. – Що да се насилваме! – продължи момичето. – Не съм пила досега и едва ли някога ще заобичам шампанското. Това – посочи масата с ястия, – ще ти струва много пари. – Но ще ти хареса – каза той, без да я поглежда. Гледаше някъде настрани.
После вървяха по дълга пуста улица. Бе тихо. Нямаше ги дърветата, нямаше и хора, нямаше светлини. Единствено звездите висяха във виолетовия нощен небосклон, а отраженията им се люлееха в калните локви от снощния дъжд. – Пиян си – обади се момичето. – Теб това какво те засяга! – намръщи се Петър. – Не ми хареса шампанското, нито конякът, нито уискито им. – продължи тя. – Не ми харесва, че сме по това време из улиците. Не ми харесва градът. Не ми харесва, че си се напил. Ако искаш да знаеш, не ми харесваш и ти в този момент. И всичко ме плаши, всичко ми изглежда плоско и хладно тук и сега.
Петър се изсмя. Смехът му прозвуча доста неприятно и той внезапно почувства, че го заплашва нещо, което не може да определи какво е, не може да го види, не може да го докосне, но по някакъв начин то докосва сърцето и го кара да прокърви. – Ако сега ни види... – притисна се момичето в него. – По дяволите! – отблъсна я. – Все ми е едно. И ще му кажа, когато му узрее умът и сантименталните глупости отлетят. Все ми е едно! – Тръсна глава. – Защо се правиш на герой? Не съм го обичала, глупчо, не съм го обичала! – Какво си мислиш за мен? – спря се и я обърна към себе си Петър. Тя помълча, забила очи в земята. Не отговори. Продължиха мълком. По едно време пак се опита да го прегърне, да се гушне в него, но той се отдръпна, и тя залитна. – На теб ти е много, ама много, много, много, много, много студено – прошепна.
Когато се връщаше към Къщата сам след полунощ, по-скоро – рано сутринта, Петър се ориентираше първо по Каменния войник върху хълма. После се показа Черквата... Вятърът си играеше с картината на светията, който с копие пробожда ламя. Единият ъгъл на тенекето в рамка се бе откачил и Свети Георги висеше, полегнал на плочника, а ламята се бе изкатерила върху него с раззиналата си паст, все едно му се присмива. Голямата камбана под купола отзвучаваше глухо и тайнствено в изтъняващия здрач. Предутринен ветрец полъхна откъм лозата. Прозорците на Къщата зад пътя светеха...Когато влезе, съзря баща си, седнал гърбом към вратата, вперил се в кафява, силно омачкана груба амбалажна хартия. Чертаеше нещо с дърводелския си молив. – Какво пак рисуваш? – рече Петър. – Бюфет... Просто един кухненски бюфет с чекмеджета и ниши за по-важните неща. Замислил го бях отдавна, но досега се залисвах с дреболии. Няма за кога повече да отлагам. – Имаме си бюфет. Какъв бюфет? Какви са тези по-важни неща? – Бюфет! – рече меко баща му и го погледна с ледените очи на убиец от войната. – Най-обикновен дървен сандък, сине.***
28 uni 1969
СИНЪТ НА ВОЙНИКА
Срещу къщата, която обитаваше семейството на Петър, зад пътя, по който денем и нощем бръмчаха коли, се издигаше черква. Тя беше построена преди много години, стените й бяха обрасли с бръшлян, а кръстът й бе обикновен, железен, и желязото бе поръждавяло от дъждовете и мъглите. Над широкия параден вход висеше живописна картина, избеляла от слънцето. На нея беше изобразен конник, който тъкмо пробожда ламя с копието си. Човекът, който нарисува това върху тенекия от газ, отдавна се бе разделил с белия свят, но конникът, нарисуван с четка, топена в блажна боя, стои все тъй върху белия кон невъзмутим, храбро вгледан в бъдещето. Черквата се наричаше "Свети Георги" и в празнични дни – Великден или Гергьовден, тук се тълпяха хора от околните села или градчета. Често хората донасяха своите новородени, които отчето кръщаваше. По-рядко идваха новобрачни да се венчеят. Когато настъпваха черковни празници, камбаната ечеше с мелодичен звън. Тя бе изработена преди около стотина години сред вихъра на кървави сражения, които се водеха в онова смутно време на Балканите, в австрийска леярна сред поръчките за лафети и оръдейни цеви.
Бащата на Петър бе дърводелец. През свободното си време работеше в стаята под първия етаж на къщата край прояден от дървоядите тезгях. В редици над тезгяха бе наредил дърводелските си сечива, които бяха доста стари и железните им части бяха кафяви от ръждата. В събота подир обяд и в неделя през целия ден и до късно вечер бащата на Петър се затваряше в тази като че забравена от света монашеска обител. Към улицата бяха обърнати закнижени с тъничка оризова хартия две прозорчета, за сигурност от циганите крадци укрепени също и с решетка от чугун. Минеше ли кола по улицата, къщата цяла потръпваше и работилничката под първия етаж се изпълваше с глух тътнеж. Ала точно тук черковната камбана откънтяваше ясно.
Петър бе студент трета година в столицата. Все по-рядко се прибираше при своите. Петте години като насън отлетяха, откак се раздели с родния дом – две в казармата и три в столицата. Сега вече родният град му изглеждаше далечен, чужд. Зимата почти бе свършила, а пролетта едва започваше. С едно рядко красиво момиче си дойде той от София. Петър познаваше момичето от ученическите години в гимназията. И то бе от този град. Когато влакът потегли от софийската гара, ръмеше дъждец, смесен със сняг; когато допухтя на гарата в Пловдив, времето бе слънчево и ведро. Той изпрати момичето до автобусната спирка, целунаха се приятелски и след това тя, като се качи в стар червен автобус, отпътува с греещи очи, отправени към него, а той пое пешком към къщи, пъхнал дълбоко ръце в джобовете на коженото си, с войнишки фасон яке.
Свечеряваше. Пъстро множество от млади и по-възрастни жени и техните мъже се разхождаха по притихналите в мекия и кротък провинциален залез тесни улици. От ресторантите, разтворили врати и прозорци, долиташе музика, а някъде вече бяха изнесли масите и столовете под открито небе и под клоните на дърветата сред току цъфналите храсти. Отдалече съзря светещите прозорци на Къщата зад пътя, който пустинен сивееше в часа преди настъпването на вечерта. Видя отдалече силуета на черквата с железния поръждавял кръст най-горе. Черквата глъхнеше тайнствена зад изрисуваните с цветни винетки стъкла. Когато наближи, дочу ритмичното стържене на ренде в избата, зад закнижените прозорчета на бащината работилничка. Натисна звънеца край заключената входна врата и минута по-късно светлинка плисна върху тротоара. Отвътре някой тъкмо бе запалил електрическата крушка над входа.
– Да живее тук някой си Петър?
– Петър е в София – отговори притеснена майка му, не го позна в първия момент.
– Петър е в София – отговори притеснена майка му, не го позна в първия момент.
После седяха край старата дървена маса, докато яденето изпускаше ароматна пара над порцелановите чинии, прозорецът беше разтворен и върху фона на звездното и почти резедаво небе тъмнееше силуетът на черквата. Навън се виждаше и един от хълмовете на града. На върха му там, осветен от прожектори, се издигаше паметник. Самотният войник от големи блокове сиенит беше сякаш изостанал от своята бойна част, която продължила към Централна и Западна Европа. Това се бе случило преди много години. Навън се виждаше и прастара лоза, чийто едва-що покарали листенца шумоляха пред прозореца. Всичко това, наред с плахата усмивка в очите на майката и внезапно сякаш посивялата коса на баща му, бе някак тревожно, но уютно и мило.
Следния ден вечерта Петър отново се срещна с момичето. То беше мургаво, с дълги смолисточерни коси и стройни нозе. На рамото й висеше чанта с капаци и с външни джобове, която му напомняше войнишка сумка. Всъщност, той не искаше да се връща тъй рано тук, ала момичето настояваше. Тя харесваше Петър и гореше от нетърпение да го покаже на приятелките си. Вечерта бе задушна, влажна, топла, типично за южен град. Това означаваше, че скоро пак ще завали... Двамата поостанаха на автобусната спирка, и докато чакаха, небето притъмня, заваля ситен дъждец. Големите дървета в Градската градина отсреща още не се бяха събудили от зимата и влажните им клони и стволове лъщяха, като отразяваха разноцветните светлини на вечерния град.
– Да си вървим! – предложи Петър.
– Ох, сигурна съм, че ще дойдат! – рече тя, докато се взираше в посоката, откъдето предполагаше, че ще се появят приятелките й.
От тъмнината изплуваха светлините на автобус. Каросерията му блестеше от влага и той напомняше допотопно животно с мъждивите си фарове. Спря на спирката и те чуха как механизмът за отваряне на вратите въздъхна и хората заслизаха, разгъваха чадърите и поемаха под дъжда. После автоматът пак със съскане захлопна вратите и изпразнената кола продължи в нощта. Всички слязоха, никой не пожела да се качи.
Петър погледна часовника върху фасадата на градската Поща:
– Вече час мина.
– Не знам какво е станало – рече момичето. – Вероятно нещо им се е случило. Иначе щяха да дойдат, сигурна съм... Никога не сме се разминавали досега. Това са ми най-добрите приятелки.
– И на най-добрите приятелки понякога се случва нещо непредвидено и се налага да се разминете! – отвърна Петър. – Нали?
– Да! – кимна тя с очи, помръкнали под кичурите влажни коси, хвана го плътно под ръка, притисна се в него... и така плътно притиснати, поеха нагоре по улицата покрай хълма с Каменния войник.
Нямаха чадър. От ситно ръмящия дъждец косите й полепнаха по лицето. Полъхна вечерник и тя опита да си пооправи косите, като отметна рязко глава назад. Вървяха по оживена улица. Зад витрините лъщяха прекрасни неща. И спираха, и пак вървяха, и пак поспираха пред лакомства и вещи зад изкусителните витрини. Тя не измъкваше ръка изпод лакътя му, и той се чувстваше неловко.
– Искам това! И това искам. А онова може ли? И него искам. А как ще ми стои онази рокля, кажи де! Червенките лачени сандали с каишка на глезена и висок ток нали ще ми стоят чудесно? – Не преставаше да бъбри.
Петър мълчеше.
После дъждът спря. После тръгнаха по криви и тесни улички, където им бе уютно и познато. Минаха покрай старото квартално кино. Беше облепено с афиши и вятърът развяваше ненужните вече пъстри хартии с образи на известни актьори, любимци на публиката; развяваше афишите като дрипави стари дантели с отпечатаните върху им хубавци в артистична поза. После видяха старата сграда на гимназията, където бяха учили, и Петър си спомни за миналите години: някои неща му се явиха изневиделица като на филмова лента в забавен каданс. Още по-късно часовникът върху единия от хълмовете на града удари десет часа. И те пак стояха край автобусната спирка – само че този път на отсрещния тротоар с подгизналите от влага алеи на Градската градина. Червеният стар автобус допухтя с дрънчене, спря пред тях, момичето пъргаво изкачи стъпалата и помахваше с ръчица възторжено и тъжно, залепило устни върху задното стъкло на автобуса; така показваше може би как силно е влюбена. Автобусът изчезна зад завоя и Петър отново остана сам.
– Къде пак се губиш! – посрещна го баща му.
Майка му си бе легнала и Петър чуваше неравното й дишане – тя работеше в завод за електроматериали; тъкмо бе отминал краят на тримесечието, работата очевидно я преуморяваше... Мъничките й свити в юмручета ръце от време на време потръпваха върху завивката, когато тя тихичко въздъхваше в съня си – и насън не успяваше да се откъсне от онова, което изпълваше като че целия й досегашен скучен живот.
– Къде беше, а! – рече баща му. Не беше въпрос, а покана да си побъбрят: – Искаш ли да пийнем?
– Искам – каза Петър.
И баща му се вдигна, извади от стария шкаф излъскан, и все пак поръждавял ключ, отключи витринката и донесе каничка, наполовина пълна с ракия... Изми на чешмата две миниатюрни конусовидни чашки, спомен от неговия баща, и ги напълни.
– Наздраве!
– Хай, наздраве! – Седяха пред дървената маса баща и син в Старата къща и Петър се загледа във внезапно посивелите коси на баща си. Гледаше и ръцете на майка си, потръпващи върху старото одеяло. Вън пак заваля и далечни гръмотевици отекнаха няколко пъти, а въздухът се изпълни със свеж дъх на озон, с ромон, а водосточната тръба гърмеше, сякаш бе сърдита на дъжда. Черквата се издигаше отсреща строга и величествена, въпреки старостта, а пък Каменният войник на хълма, умислен сякаш, търсеше нещо отдавна забравено из спомените си.
– Така живеем – обади се бащата. Бе казал нещо преди това, което Петър пропусна да чуе, та в знак на извинение му се усмихна, кимна, рече напосоки:
– Е, ама разбира се!
– Как върви учението?
– Справям се.
– Тъй-тъй, човек трябва да се учи, особено докато е млад. – Ех, да съм поне с десет години по-млад, не ми трябва нищо друго, освен сакото на гърба. Наздраве, сине!
– Ще гледам да не закъсам. Наздраве!
Бащата поотмести чашката си и положи грубоватите си ръце върху дървената маса, погледна сина си с присвитите си ясносини очи и Петър усети неудобство. Бе слушал от чичовците си – четиримата по-възрастни братя на баща си, че някога, като бил още млад, почти колкото него сега, какво ти почти! – около година-две по-млад от Петър, баща му стрелял с картечница по живи хора – войничета и те, само че от отсрещната страна на фронтовата линия. Било доста отдавна, по време на войната... Прибрал се от фронта без драскотина, хем кипящ от енергия, изпълнен с планове да си подреди живота. Смятал да отвори работилничка за мебели. Обаче властта не му позволила, не му позволили новите властници да си е стопанин на труда и на имота. "Не може – отсекли отговорните хора в някаква канцелария, – други са времената. Всеки оттук-нататък само на общата нива ще се труди. С труд задружен, другарю, живота нов ще построим!" Както и да е, но отминали десетина години и къде с оскъдни спестявания, къде с дребни заеми от бедняци – и те бедняци като него, къде с помощ от приятели и съседи, Дърводелеца спазарил на изплащане в течение на още десетина години етаж от Старата къща, оженил се, родил му се син и взел, че кръстил сина Петър, по името на загинал през пролетта на 1945-а редник от велосипедната им картечна рота накъде из кални, разорани от шрапнелите и от танковите вериги зеленчукови градини покрай придошла от топенето на снеговете голяма река в Унгария, там, дето и днес трябва да са селата Драва Чехи, Драва Соболч, Драва Полконя.
Сега същият мъж, българин, човек най-обикновен, мъж от плът и кръв, сърцат, ала сдържан, мълчалив и прибран, твърде скромен, оцелял под свистенето на куршуми и грохот на снаряди някогашен редник, гледаше сина си със сините си пронизващи очи на картечар от велосипедна рота... и Петър се почувства не толкова неловко, колкото силно, ама много силно притеснен.
Рано сутринта на следния ден в къщата се появи Тодор. Тодор беше среден на ръст и хубавец със зелени очи, сламеноруса коса и чудесни гъсти руси мустаци.
– О-о, кого виждам в старото гнездо! – извика от вратата Тодор. – Готов ли си да се поразтъпчем?
– Ама първо ще пийнем.
– Иска ли питане!
Петър извади каничката с остатъка ракия от снощи; имаше към два пръста ракия на дъното й. Пиха без чаши, "как на фронте". Имаше лаф на руски – кой го знае по какви пътища изостанал от онези времена, когато младите мъже в окопите играли, образно казано, на криеница с госпожица Смърт. Тези двама тук нямаха нищо подобно на ум, просто фразата е такава, че и на всичко отгоре на руски език, дявол знае защо. Петър подхвана с напевен глас:
– За мно-о-огая лета, тебе ра-а-аба Божий Теди**!
– Жив и здрав да си и ти!
Петър качи нозе върху масата:
– Направи и ти тъй! – рече. – Така няма къде да изтече.
Тодор качи единия си крак на масата. Засмя се:
– Не го знаех този номер. От София ще си го научил. После ще се разтъпчем, нали?
– Ще се разтъпчем, как ли няма да се разтъпчем! – рече Петър. – Каквото си наумим, правим го. Наздраве, Теди!
– Да ти е сладко!
– Оплачи се нещо, Теди.
– При мен всичко е наред. Знаеш, при мен нищо интересно няма... всичко винаги ми е било наред. Не се оплаквам, но е време дом, жена и деца да си имам. Макар и тъй да съм си добре.
– Не съм ли ти приятел, Теди?
– Откъде изкопа това име! Казвам се Тодор... Тодор ме кръстили нашите на дядо ми железничаря, дето някога карал локомотив.
– Ще унищожим ли по още една папироса, Теди? Хе, кефи ме американското ти име!
– А на мен не ми харесва.
– Знаеш ли най-новото, Теди?
– Не знам най-новото. Пий си ракията!
– Добре, де! Няма да ти казвам Теди, щом не ти харесва... Наздраве, Теди!
Пиха. Не беше кой знае какво пиене, по два пръста домашна ракия. Всъщност, беше ритуал при всяко завръщане на Петър в родния им град, при всяка тяхна среща след месеци раздяла. Седяха тъй мълчаливи и всеки гледаше пред себе си. Чуваше се как вятърът свисти през пролуките на вратата и в зле уплътнените рамки на прозорците.
– Никога не съм имал влечение към цигарите и алкохола! – обади се Тодор и свали крака си на пода.
– Пък аз имам влечение – рече Петър, – умирам за луксозни цигари. И към хубавите момичета имам влечение. Наздраве!
– Каза ли й за мен? – стрелна го с очи Тодор, облиза устни. Гласът му глух, гърлото пресъхнало, та прокара език по изпръхналите си устни.
– Ех! Наздраве, Теди!
– Не ми наливай повече. Разправи ли й за мен?
– Нали ти написах куп отчети в писма!
– Написа ми.
– Добре, Теди. Ще зарежа шибаното ти американско име. И никога повече няма да го чуеш от мен. Понеже все пак наистина си съответстваш на името като същински янки.
Тодор стана, отвори прозореца и се върна при масата. Като пристъпяше, олюля се, сякаш кой знае колко ракия беше пил. Вятърът отвън блъсна поривисто прозореца, открехна едното му крило, стъклото издрънча и нахлу свеж въздух, разпиля пепелта от цигарите по цялата маса и пода. Слънцето тъкмо изгряваше, небето беше цялото пурпурно. Листата на старата лоза тихо шумоляха като нежни топлокръвни същества. Бяха бледозелени и едва развили се. По-назад бе улицата – цяла в локви от снощния дъжд. Камбаната на черквата от отсрещната страна на улицата тъкмо започна да бие. Девет часът сутринта. Петър огледа стаята. Тук му беше уютно и топло... Черковната камбана ечеше в свежия въздух, а Старата къща скърцаше като кораб, който се носи из океана и си търси пристанище. Откъм горния край на улицата се зададе градският автобус. Дрънчеше, сякаш празна бъчва се търкаля върху паважа. Препълнен с хора, автобусът ръмжеше към заводите в отсрещния район на града. Отмина, и стана тихо.
– Когато срещна хубаво момиче, сравнявам го с нея – подхвана Тодор. – Струва ми се, че за мен тя е единствена. – Замълча, пое дъх: – Лиляна, моята любов разпиляна! А може би така е, защото след нея другите бяха развейпрах и непостоянни. Пък може би да не съм имал време да се разочаровам и от нея... Знам ли! Не мога да я забравя. Така ми се ще, а пък не мога да я забравя. Какво да направя, за да я забравя?
– Нищо. Не прави нищо, Теди. Просто я забрави. Да пием!
После вървяха по подгизналата пролетна тревица. И тревата беше млада, току-що покарала. Отдясно течеше реката, слънцето се отразяваше във водите й. Достигнаха железния мост. И той беше поръждавял от влагата и от зимните студове, но релсите лъщяха. Дълга тромава композиция от вагони с въглища и трупи, мина по моста над Марица и въздухът се изпълни с грохот. Локомотивът бе сглобяван в Австрия преди войната. Беше стар локомотив и двамата млади мъже разбраха това по инициали на фирмата върху излъскана елипсовидна плочка от бронз, табелата се набиваше в очи. Нищо повече не си казаха. Вървяха... Петър пушеше, а Тодор се кашляше от време на време, усмихваше се неловко, като човек, дето не си е на мястото; по някое време взе да си свирука. Което означаваше, че му е убийствено тъжно и не знае как да постъпи.
Същата вечер Петър отново стоеше край спирката. Червеният автобус пристигна и мургавото момиче дотича с грейнало личице. Сега носеше чадър, макар че небето бе ясно и звезди блещукаха.
– Здравей! – каза тя, след като се спусна да го целуне. – Как изкара нощта?
– Отлично. А ти?
– И аз. Много си мислех за теб... И за нас! – добави след къса пауза.
Вървяха край Градската градина. Фенерите светеха с мека светлина изпод току-що развилите се млади листа. Снощният дъждец и топлият Беломорски вятър, който се промъкваше по коритото на Марица, бяха раззеленили дървета и храсти. Хора седяха по пейките и лицата им белееха в тъмнината. От летен ресторант наблизо долиташе и музика, и гласът на певица. Певицата пееше леко фалшиво сантиментална песничка, известна от годините преди войната, но сега думите й бяха други. Някой бе променил думите, нищо повече. Инак мелодията си беше същата. Приближиха ресторанта. Той беше потънал в разноцветни светлинки. Масите бяха сгъваеми, както и столовете. По средата имаше циментов дансинг и седмина музиканти свиреха под дървения навес, накичен с рози от пластмаса, найлон и тел. Келнерите тук бяха във вишнево червени костюми, с папийонка върху снежнобяла копринена риза. Встрани тъмнееше езерото. Светлините на ресторанта се отразяваха, сякаш плуваха по люлеещите се вълни. Бе феерично и празнично... Електрически крушки висяха по клоните, и щом вятърът се усилваше, светлините скачаха по лицата на посетителите. Това създаваше илюзията, че всичко е в непрекъснато движение. Дансингът беше препълнен. Любовни двойки танцуваха и помежду масите. А певицата се оказа възрастна женица с огромен бюст, възпълна, в дълга до петите рокля от тъмносиня лъскава материя, с голямо деколте, което подчертаваше гърдите й. Лицето й лъскавееше. Певицата геройски се бранеше от потта с розова кърпичка. Пееше изключително шлагери – стари шлагери. Гласът й беше писклив на височините, дрезгав на ниските тонове, ала пеейки, тя умееше да си придава вид, че силно се вживява в текста на песента, и това допадаше на публиката. Публиката идваше специално заради нея в този градински провинциален ресторант.
Появи се единият от келнерите. Бе възрастен, възпълен, с посребрели слепоочия и оплешивяващо чело.
– Имам хубава маса за двама, тъкмо като за вас! – вежливо каза той.
Масата бе в самия край над полюшващите се вълни и лесно я откриха.
– Бутилка шампанско и... специалитетът на заведението, моля! – поръча Петър.
Келнерът се поклони и отмина. Момичето се загледа след него:
– Колко е добър! – рече. – Колко приятен и мил е този възрастен човек. Толкова е приятно, когато съм в компания с възрастни мъже! Харесват ми мъже с посребрели коси. Като брокат. Тогава мъжът предизвиква доверие. Да, у възрастните мъже има нещо познато и приятно. Очите им отстрани са със ситни бръчици. Харесвам ситните им бръчици и спокойствието им. Харесват ми мъжете с посребрели коси... Знаеш ли, искам и ти, мили, да си с посребрели коси и ситни бръчици около очите.
Тя се усмихна. Петър гледаше към езерото. Повърхността му бе тъмна и гладка. В отсрещния край се бе образувала рехава мъглица, която висеше като валмо прежда.
– Що да се насилваме! – продължи момичето. – Не съм пила досега и едва ли някога ще заобичам шампанското. Това – посочи масата с ястия, – ще ти струва много пари.
– Но ще ти хареса – каза той, без да я поглежда. Гледаше някъде настрани.
После вървяха по дълга пуста улица. Бе тихо. Нямаше ги дърветата, нямаше и хора, нямаше светлини. Единствено звездите висяха във виолетовия нощен небосклон, а отраженията им се люлееха в калните локви от снощния дъжд.
– Пиян си – обади се момичето.
– Теб това какво те засяга! – намръщи се Петър.
– Не ми хареса шампанското, нито конякът, нито уискито им. – продължи тя. – Не ми харесва, че сме по това време из улиците. Не ми харесва градът. Не ми харесва, че си се напил. Ако искаш да знаеш, не ми харесваш и ти в този момент. И всичко ме плаши, всичко ми изглежда плоско и хладно тук и сега.
Петър се изсмя. Смехът му прозвуча доста неприятно и той внезапно почувства, че го заплашва нещо, което не може да определи какво е, не може да го види, не може да го докосне, но по някакъв начин то докосва сърцето и го кара да прокърви.
– Ако сега ни види... – притисна се момичето в него.
– По дяволите! – отблъсна я. – Все ми е едно. И ще му кажа, когато му узрее умът и сантименталните глупости отлетят. Все ми е едно! – Тръсна глава.
– Защо се правиш на герой? Не съм го обичала, глупчо, не съм го обичала!
– Какво си мислиш за мен? – спря се и я обърна към себе си Петър.
Тя помълча, забила очи в земята. Не отговори. Продължиха мълком. По едно време пак се опита да го прегърне, да се гушне в него, но той се отдръпна, и тя залитна.
– На теб ти е много, ама много, много, много, много, много студено – прошепна.
Когато се връщаше към Къщата сам след полунощ, по-скоро – рано сутринта, Петър се ориентираше първо по Каменния войник върху хълма. После се показа Черквата... Вятърът си играеше с картината на светията, който с копие пробожда ламя. Единият ъгъл на тенекето в рамка се бе откачил и Свети Георги висеше, полегнал на плочника, а ламята се бе изкатерила върху него с раззиналата си паст, все едно му се присмива. Голямата камбана под купола отзвучаваше глухо и тайнствено в изтъняващия здрач. Предутринен ветрец полъхна откъм лозата. Прозорците на Къщата зад пътя светеха...
Когато влезе, съзря баща си, седнал гърбом към вратата, вперил се в кафява, силно омачкана груба амбалажна хартия. Чертаеше нещо с дърводелския си молив.
– Какво пак рисуваш? – рече Петър.
– Бюфет... Просто един кухненски бюфет с чекмеджета и ниши за по-важните неща. Замислил го бях отдавна, но досега се залисвах с дреболии. Няма за кога повече да отлагам.
– Имаме си бюфет. Какъв бюфет? Какви са тези по-важни неща?
– Бюфет! – рече меко баща му и го погледна с ледените очи на убиец от войната. – Най-обикновен дървен сандък, сине.***
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited on 15 uni 2022
Илюстрации:
- Баща ми, последен от петимата братя Бояджиеви.
- Паметникът на войника в родния ми град Пловдив.
____* Библията, Трета книга на Ездра, VІІ-21.
.jpg)
** "Теди" са наричали приятелите му гениалния фукльо Ърнест Хемингуей (1899-1961), от когото авторът се учеше да пише и боготвореше някога и под влияние на чийто лапидарен стил бе написан този текст по действителен случай.
*** Баща ми Кирил (1922-1983), докато през 1965-1973 г. заемаше бюрце за рекламации по продукцията на мебелни заводи на България в мебелния магазин "Явор" срещу ЦУМ, по негови думи, изтървани случайно, чух, че приятели са му били Тошко Колев (1939-2013) и Наум Шопов (1931-2012). Какво общо открил пловдивският мебелист, роден в Харманли, с двамата известни и много обичани актьори ми е непонятно. Като знам какъв мълчаливец е и сдържан, инициативата за приятелство, предполагам, не ще да е била у него. Бел.м., tisss.
.jpg)
.jpg)
.jpg)