Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

четвъртък, 5 март 2015 г.

Публицистика - ТОШО БЕЛЯТА

ТОШО БЕЛЯТА

    
       Преди години (тогава бях 32-годишен) колега* от редакцията на пловдивския младежки вестник "Комсомолска искра" с двусмисления подигравателен вид на угрижен уж страничен наблюдател на четири очи ми рече: "Тебе никой не те обича. Това не ти ли говори нещо?"

      Родителите ми съвсем, ама съвсем не са ме глезили. Гушкане, галене, прегръдки, умилни думички, каквито и да било знаци на благоразположение и привързаност за мене си бяха сън, бяха си вълшебна приказка, предназначена за други деца, за друго някое хлапенце, понеже мене ме нямаше в тая приказка. По-късно, вече в сезона на юношеството, когато си размишлявах за това и онова в тъмната стая, сам в леглото, съм си давал сметка, че - след като майка и татко помежду си изпитват страстна любов, значи и към мене – понеже се явявам макар и стипчив, нагарчащ, че и на моменти доста кисел суров плод на страстната им любов, съвсем не ще да са тъй хладни и безразлични, както ми се показват.

      Вероятно такава е представата им за възпитание. Но защо тогава сестра ми, която като девойче наистина бе рядко красиво моме, са обкръжили с внимание, с благосклонност, колкото и строги да бяха изобщо родителите ни към нас, двете им деца? Каквото и да се случеше в тяхно отсъствие, виновният бях аз – и нищо не бе в състояние да ме извини в техните строги изисквания към мене - не неопитността ми, не заядливите и надменни хазяи или изобщо други хора и деца, с които – нещо съвсем нормално! – ми се случваха неприятности.

      Имаше в махалата, в занемарена бедняшка дъсчена барака до зида на дворчето пред двуетажната къща на улица „Ниш” № 5, едно едро и здраво момче – син на хамалина Михал и чистачката Кръстана. Тошо Белята съм запомнил като изключително зъл по характер, от оня изключително рядък вид хора, за които казват "противен по рождение". Майка му бе слабичка, кокалява женица, баща му – огромен, с такава една развлечена мързелива походка и жестове на побойник. От бедняшката им къщурка – стаичка и антренце само, в двора срещу "нашата" изба, дето живеехме под наем – късно нощем долитаха псувни, ругатни, звук на плесници, циврене; екнеше пиянското боботене на Михал. Шест-седемгодишен, чудел съм се как с юмрук не ги е убил жена си и сина.

      Та тоя негов единствен син, шестокласник вече, пет години по-голям, далеч по-едър, по-силен от мене, веднъж, както се връщах от детската градина,
 ме препъна насред уличката "Ниш". Налагаше ме с юмруци по гърба, по главата. С коляно ме бе затиснал и крещеше: "Яж пръст, мамицата ти! Яж пръст! Баща ти за тая земя се е борил"... С разкървавено, окаляно от сълзи и прахоляк лице, насинен и охлузен, тичам да се оплача. 

       Пък майка ми се затворила в пристройката, дето държахме кюмюра, пере в голямото дървено корито. Огромен куп пране беше натрупала. И значи втурвам се аз при нея, притискам лице в престилката й да ме утеши, да ме погали; през хълцане, задавен от току-що преживяното унижение, шептя:"Пък той... Тошо Белята ме кара пръст да ям".

      И тя... като ме отстрани гнусливо с лакът, такава плесница ми извъртя! Ама такава плесница, че звезди видях в тъмното. Сапунената й длан изплющя през лицето ми. И през зъби ей това ми рече: "Кой те калеса край Тошо Белята да се мотаеш? Кой те прати с него да играеш? Що друго дете не блъска Тошо Белята, ами точно теб?"
      
      И дотам! 


      Изхвръкнах от бараката, прескочих през едно - през две деветте стъпала надолу към тъмната влажна изба, хвърлих се в моето детско легло да скимтя, сълзи да роня, да се нахълцам, на воля да се нарева, ала никой да не ме види слаб, разтерзан, заровил окървавено лице във възглавницата.

      Страхотен урок – от тия уроци, дето цял живот се помнят! 


      Оттам насетне ми е като обеца на ухото: Каквото и да ми се случи, себе си първо да обвинявам, у себе си първо да диря и повода, и причината; не-е-е, не са ми виновни другите, че са такива, каквито са – аз грешно съм ги преценил, аз грешно съм постъпил, у мене е вината за всички неприятности, които ме връхлетели. Ама да тръгна да моля, да тръгна да обяснявам... Кому!... на Арменския поп?! - че нищо лошо не съм му сторил на онова проклето същество, кой ще ме чуе, кой ще ме разбере? Па и каква ли полза от хленч и оплакване! Да не съм сополива циганка-просякиня за хляб да моля по улиците!

      А Любовта... О-о, Любовта! От невръстен ме е пренебрегвала, или поне не съм я усетил и до днес такава, каквато съм я мечтал и бленувал. С
лед време вероятно ще продължа тая тема, сега приключвам с ей тоз... само мой си горчив извод: Колкото повече се стремиш към любов, толкова повече разочарования те очакват в объркания живот, дето сами сме си го направили несносен и неприветлив - всички ние, българите, под мълчаливия взор на нашата сурова майчица България.
________
* Николай Заяков (1940-2012).

Plovdiv, 5 okt. 2006 – redact. 5 mart 2015