ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (905.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (905.)

 Случва се и така... Някогашен информатор на тайните служби, казано в прав текст, обаятелен доносник, мекере на властта в тих някакъв форум на Интернет да отпери сърцераздирателния въпрос: Българите усещаме ли се вече европейци, изпълва ли ни самочувствието, че сме европейска нация. Чудно ли е, или храненикът на чуждия интерес отново е в първите редички на т.нар. световен прогрес. – Аноним (1947)

ФАЛШИВИТЕ ШИВАЧИ (14.)

   14 fev. 2001

  За естественото човешко право личността да променя както позицията, така и себе си... Нали докато сме живи, все се учим! Иде ми на ум, като чета в книгата на Стефан Цанев "Убийците са между нас", издадена през 1996 г., спомени за любимия автор на хиляди деца от моето поколение*. Роденият през 1936 г. Стефан Цанев си спомня как през 1963 г. главният редактор на "Стършел" – вестника на ЦК на БКП, като му пуснал на уводно място стихотворението "Репетиция за парад" му спестил репресии не само от партийната цензура, но и от силовите органи на властта (МВР и ДС). Да припомня, това си е исторически отрязък от най-новата ни история, когато в България действат няколко десетки концлагери за "врагове на Партията и народа", където психически, а в хиляди случаи – и физически, са умъртвявани т.нар."ренегати, буржоазни отрепки, английски диверсанти, шпиони на загнилия капитализъм, агенти на империализЪма", накъсо казано – българи, уличени, че им липсва вдъхновение за строителството на "новия живот".

  Не стихотворение, поемка писах през онази 1974 г., та затова вероятно ме занимава епизодът с Асен Босев. Може да е било под влияние на Стефан Цанев, с чийто поеми и стихове още от 1961 г. – едва 14-15-годишни, Никола Джоков – Джоката (1934-2000)** ни къткаше около себе си в редакцията на младежкия пловдивски седмичен вестник нас, десетина гимназисти, всеки четвъртък надвечер на ІV етаж в сграда баш на пъпа на Пловдив. И значи през 1963 г. Стефан Цанев за нас бе символ на честна позиция спрямо мекерето. Писал съм нещо неумело може би за траещите по седмица или две репетиции (маршируваме под строй от единия до другия край на Централния градски площад хиляди ученици: от т.нар. Дом на народната армия до Руската книжарница – и обратно, с вдигнат над кратуната юмрук, и дружно блеем: Бе-е Ка Пе, Бе-е Ка Пе! С Бе-Ка-Пе напред! Вечна дружба с Ес-Ес-Ер! Да живее Ес-Ес-Ер! Долу капитализма! Смърт на империализма! Демек, готвим се за парада на единството между Партия и народ. А може ли ентусиазъм да се репетира? Оказа се, че може. От вибрациите на издутата по сватбарски озвучителна уредба площадът се тресе: Другари-и-и, последните редички ми се губят. Да скандират по-силно последните редички-и-и! Дайте по-мощно, да не се наложи да се наказваме, другари! Тази вакханалия на партийния ентусиазъм няма как да не изненадва, ако не си съвсем прост и с изплакнат от партийните агитки мозък.

  И ето че любимият ни от онези славни години поет Стефан Цанев припомня жест на поета Асен Босев. Какво му бил рекъл другарят Босев десетина години подир случая: "Не знам защо реших да ти помогна (…). Спасението бе да се играе ва банк: на първа страница, на най-видното място (...), афиширано; лично аз поръчах винетките: в упор, да се стъписат, да си кажат: Сигурно ние бъркаме (политическите цензори да решат, че сгрешили, нещо супер невероятно)... И успяхме, нали?" Това казал другарят Босев около 1973 г. нейде, когато приел в дома си Стефан Цанев. Човечно! И човеколюбиво хем! И тъкмо да реша, че това тук е пример как духовният аристократизъм надделява над фанатизма у партаеца, пред очите ми лъсват стихове на същия поет Асен Босев, публикувани малко преди 20 декември 1949 г. – когато "цялото честно и прогресивно човечество" се кани организирано да чества седемдесетия рожден ден на др. Сталин:

НА ЕДИН ПРЕДАТЕЛ...

Днес цял народ за него казва:
– Държал съм бил змия у пазва!
А винаги змията той
я щедро награждава с бой – 
за миг главата й премазва...

  И да не сбърка някой верен на партийната линия читател в чия чест са римушките, ето начало на хубавко послание в същия бодряшки стил, сътворено с участието на същия автор през 1949 г., когато се е пръкнал и другарят Иван Костов, Асен Босев е сред водещите писатели и журналисти в партийния печат на онази България. 

ДО ГЕНЕРАЛИСИМУС СТАЛИН

Само Вашето проницателно око можа да види и разкрие престъпната шпионска група на (...). Ние Ви изказваме дълбоката си благодарност, задето ни помогнахте да разкрием и обезвредим шпионската група на Трайчо Костов, която в съгласие с предателската банда на (...) и под диктовката на англо-американския империализъм си беше поставила за цел да...

  Това е пак др. Асен Босев. Има известна разлика естествено, когато плещиш огнени партийни лафове изобщо, и когато пред теб стои конкретният човек от плът и кръв, в случая – 27-годишният Стефан Цанев. Финалът на цитираната по-горе огнена статия е от сборник със стряскащото заглавие "Убийците са между нас": "Ние си водим много точна сметка кой и кога ни е забил нож в гърба, а много бързо изтриваме от паметта си ония, които са ни прикривали със себе си. Защо?"

  Наистина защо посягат понякога към казана с врящата смола да изтръгнат от мъки някоя грешна душа? То проява на милосърдие ли е? Или индулгенция за натворени нелопости може би? Или което вероятно е най-логично – начин да се купи талантът, да се привлече, приклещи, прикотка, подчини на "партийната правда"?! Отбелязвам си, привлечен от спомена на поета, драматурга, публициста, общественика и прочие Стефан Цанев. Крилати за поколението ни, израснало непосредствено подир края на Втората световна война, бяха Стефан-Цаневите стихове: "Носете си новите дрехи, момчета! Момчета, внимателно на завоите! Послушните момчета не ги съдят". Та ние лягахме и ставахме с тези горди или ехидни редове. Що се отнася до партийния поет Асен Босев, какво повече заслужава от сентенцията De mortius aut bene, aut nihil*** за талантлив човек, сключил договор със Сатаната!

  15 fev. 2001

  Джефри Чосър (1340-1400), "Кентърбърийски разкази"****. Не ми е ясно как звучи на английски, но на българския ни език Чосъровият слог ми допада. Както се изрази тези дни моята по баща потомствена австрийска баронеса (дядо й по бащина линия подир любовта си идва в Пловдив и до смъртта си бил банков чиновник) Re.: "Мили, стига си се ровил из тая отврат, нужно ти е нещо закачливо!" Та като я послушах, ето само два фрагмента от епоса на Чосър за финал на есето "Фалшивите шивачи" по повод двата върхови романа на писателя от световна величина хер Томас Ман:

1) стр. 41:
А подир туй, без много да отлага,
той яхнал коня си, раздиплил флага
и тръгнал със войските си...

  Една думица – "раздиплил", ехидно ми се ухилва като пакостник, уцелил прозореца на съседа. Ха сега, пробвай в мъдра печал да тълкуваш сюжет и образи от Миналото!

2) стр. 48:

Понякога, уви, така безумно
срещу съдбата ний роптаем шумно,
а тя ни дава често, без да знаем,
дар по-богат, отколкото желаем.
Мнозина към охолство се стремят,
а то им носи болест или смърт,
мнозина други бягат от затвора,
а вкъщи ги убиват близки хора.
И често, паднали на колене,
не знаем за добро ли, или не
се молим...

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 25 fev. 2022

___
* "Спасението беше да се играе ва банк", из Писмо до поетесата Станка Пенчева (1929-2014).

** Никола Джоков (1934-2000). Вж. https://www.marica.bg/kultura/sluchka-s-istoriqta

*** (От лат.) За мъртвия или добро, или нищо.

  Асен Иванов Босев (1913-1997). Започва да печата от 1932-1936 едновременно с Никола Й. Вапцаров. Завършва право и дипломация през 1942 г. За разлика от Вапцаров, прави кариера на "ярък" партиен поет, писател, журналист: зам.глав. редактор на вестник "Заря", след 9.ІХ.1944 г. редактор на официоза вестник  "Работническо дело", съветник към Българското посолство в Москва, от 1961 до 1965 г. – годината, когато се разиграва епизодът, описан от Стефан Цанев, е главен редактор на седмичника на ЦК на БКП за хумор и сатира вестник "Стършел".

**** Новели в стихове, превод на Александър Шурбанов (1941). Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (904.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (904.)

  Значи, най-много мразя, като изляза на балкончето, да стъпвам по килим от трохи, трохите да ми се лепят по патъците и да ги внасям обратно вкъщи... Ето защо издал съм категорична забрана относно роненето на трохи за врабчета и всякакви пернати, докато не падне сняг. И ето го, че снегът дойде, а с него – и ледените вихрушки; като излезеш, ставаш лепкав и в носоглътката, бе, гадост някаква, с една дума, забраната е вдигната, и понеже съм в дървена ваканция (демек, никой не се занимава в момента със строителноремонтни дейности и проч., дежурим по един), седя си до прозореца и гледам хвъркатите как са ми превзели балкончето. Три вида са се появявали досега – врабци, гълъби и врани. Та не мога да не отбележа, че най-възпитано и елегантно се хранят врабците. Кротко, без да се бутат и всеки си кълве пред него си; само че както се казва: ядеш колкото врабче. Гълъбите са като татарска орда: блъскат се, кълват се един-друг, че и като запърхат с крила, събарят почти всичко върху снега. Враните са абсолютни тартори; когато се появят, всичко друго зачезва. Хем ме е яд за това, хем ми харесва абсолютната им увереност заради едното им присъствие, уж епизодично, ама респектиращо. И като правило най-рядко появяващи се. – Jores (1947)

  14 fev. 2012

ХРАНЕЩИЯТ ВРАБЦИ

Пловдив е тъй нежен с мен, че ще умра от студ.

Встрани от шум и суетене, навярно съм си малко луд,

за да дописвам сред тъгата най-веселия си роман*

на жежко лято сред житата, и както винаги – пак сам.

 

При нас е зима, и врабците на моя мъничък балкон

боричкат се зарад трохите. Навлякъл вехтичък балтон,

притоплям се, като ги гледам, и може би ще е така,

докато се усетя беден, без ни една троха в ръка.

 

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 24 fev. 2022

Илюстрацията горе:

- Моята Вера, аристократката ми по душа. 

–––

* Отнася се за времето, когато писах текста "Историйките на ученика Ламски", живеехме с моята учителска заплата от 170 лева с двете ми щерки Вера и Надя и още не бях започнал да припечелвам допълнително, като шофьор на частно такси след или преди занятията в училище. Кой каквото ще да каже, но това май си беше най-щастливият период в моя живот, но трябваше да минат десетилетия, да го осъзная. Бел.м., tisss.