ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1134.) Решат ли да унищожат поколение или цяла нация, първо ви насочват към модел на претенциозно невежество, като ви отнемат възможността, а и умението да мечтаете. Погледайте "нашите" телевизии и преценете: Случайни ли са сламените, разкривени от самовлюбеност лъскави образи на успеха, нахълтали в дома ви! След три-четири поколения промиване на съзнание, имате чиста проба отродници. – Аноним (1947)
22 dec. 2021
– Не виждам за последния четвърт век лъже-демокрация по-унижавано съсловие от учителите. От майка ми Надежда (1925-1988) съм чувал какъв респект към учителя са имали някогашните поколения българчета, в условията на Царство България.
– И аз.
– За учителя им по математика ми е разказвала колко била изненадана, че го вижда в най-обикновени вехти домашни дрехи как копае в дворчето си в Пазарджик.
– Аз също съм имала респект.
– Сега масово се подиграват на учителите си, но това вече дали са учители в онзи чудесен смисъл на думата: личност със самочувствие, не плах поомачкан човечец, който се озърта на всички страни откъде ли пак ще го сполетни някоя неприятност.
– Мани! Гадно е.
– През последната си учебна година в пазарджишката гимназия майка ми спечелила голямата награда от училищната томбола, както ми е казвала – виенски модел холова гарнитура с вити крачета и пищна розова дамаска на цветя, диванче и четири стола, а вероятно и маса.
– Ехааа!
– Студент във II курс, бях се захванал да възстановя цялата тази хубост. Разглобих столовете и диванчено на части и се заех да изцикля горния пласт яко застаряла боя, работа доста трудоемка, та ми отне месец време. Мечтаех си столовете да боядисам в снежнобяло, да станат като порцелан лъскави, както и да обновя вече прокъсалата се дамаска. И ги подредих с мерак в работилничката на баща ми – в избата под етажа на моите родители, и си стояха така около година, до следващата лятна ваканция, че да се захвана с боядисването, лепенето и сглобяването на тази хубосия. И представи си, моят баща мебелистът (1922-1983), който изпод вежди следеше тези мои – странни за него занимания, използвал най-старателно обработените от мен части за подпалки, изгорил всичко онова, което с мерак бях подготвил. Вареният виенски бук е труден за обработване, розовее като моминско бедро, с извивки, характерни за виенска мебел изобщо. И досега ме е яд, като си спомня.
– То си е за яд. И от какъв зор ги изгорил?!
– Вечно усещах озадачения му поглед на мебелист със самочувствието на майстор, пък липсвало му е вероятно вече умението да мечтае. Има и други случаи, когато ме е спирал или мърмореше, когато не е успял да ме спре. Три неща сега ми идват на ум. Първото – имах идея да си обзаведа ателие над третия етаж, под покрива на къщата. Бях се вече уговорил за огромните плоскости от талашит и прочие подробности край преграждането на една третина от тавана, която по право бе собственост на нашите. И ми забрани... Втори случай: в антренцето току зад входната ни врата бях изнамерил и налепил върху грубия бетон нежни мраморни плочки – бели, розови, сиви и синкави, т.нар. римска мозайка. Мълчеше си моят баща, а кога се залових с шмиргелов камък и само на ръка всеки ден да полирам по площ колкото носна кърпа, пак се разръмжа, и всичко си остана недоработено... Трети случай – в моята стая, където вече заживяхме с жена ми Ася и двете ни щерки, свалих от рамката двойните прозорци на стаята ни и изрязах по една от летвите, отнесох оголените рамки на стъклар и стъкларят монтира вече по-големи стъкла. Стаята светна. Мълчеше си баща ми, а след година, гледам го, захванал се да направи същото в тяхната всекидневна... Затова, като казвам, колкото и кощунствено да изглежда, това имам предвид – че след смъртта му имах усещането за бетонен похлупак, който се е отместил най-сетне, и видях небе над главата си.
Та това – по повод умението или склонността у човека да мечтае. За да купят етажа от триетажна масивна къща сред стария пловдивски район Мараша в моя роден град Пловдив, майка ми е причината – той пак се дърпаше и се дразнеше, но пред нейната женска стихия нямаше как да не отстъпи.
– Малеее! Това не го знаех. Затова трудно позволявам да ме убедят или разубедят.
– Долетя Борис Дявола (1901-1972) от неговия Пазарджик с раздрънкана моторетка симсонка (мотопед), в груби залъскани, изтумбени на коленете панталони и кирлива ватенка на гърба, майка, която му е била любимка между петте му деца, го заведе да види с очите си къщата. И едва тогава Борис Дявола измъкна от пазвата си увити в стар вестник три хиляди лева, да ги добавят към спестени техни хиляда и петстотин, с лишения събирани, и купиха първия етаж от собственичката Петра Крумова, която задължила баща ми за недостигащите хиляда лева да й поправи и обнови мебелите.
Баща ми беше и против моето учене в чужда София. И пак майка ми е причина да не ме спрат. По онова време той вече работеше сред София, в мебелния магазин "Явор" срещу ЦУМ (централния универсален магазин). Имаше си в едно ъгълче бюрце и стол, където приемаше рекламациите (оплакванията) на столичани за стока, произведена в мебелните заводи на някогашна соц. България. Отърчал татко да види резултатите от приемните изпити и се прибира грейнал в Пловдив. Хвалил се на майка ми и колегите, че ето на! – и синът му е сред приетите да се учат в Университета, докато издокарани софиянци кършели ръце, ронели сълзи, че рожбите им не се класирали на приемните изпити.
В онова време приятели му били актьорите Тодор Колев (1939-2013) от Шумен, Наум Шопов (1931-2012) от Стара Загора, и писателят Димитър Осинин (1891-1981) от селце край Вършец, все от артистичните среди на онази София. Зодия Рак, какво повече да кажа за моя баща! След като се дипломирах в СУ-то, години наред все ми натякваше: "И що ти беше това учене! Кешки да те бях направил мебелист! Ех, златен занаят е да си мебелист". От пет-шестгодишен ме въвеждаше в тънкостите на занаята, показваше ми как да полирам с бала памук, напоена с шеллак. Сега мебелите вече са ни правени на конвейер, а по онова време си беше наистина майсторлък, всеки детайл на ръка се правеше: от плоскостите, които замениха по-късно с талашит, до лепенето с туткал на листовете фурнир най-отгоре от разни видове екзотична дървесина – махагон и орех, абанос и палисандър, липа, череша, ясен, дъб. Помня, имаше снопове фурнир долу в работилничката му със странното име "птичи крак".
През лятната ваканция между III и IV курс в Университета занемарения им миризлив кенеф, дето усмърдяваше улиците наоколо, превърнах във фаянсова тоалетна с душ и мивка, с възможността човек да се изкъпе. От родителите си поисках само пари да ми осигурят, за да си набавям материали за градежа, за ходене по майстори: на струг да изработят по моя поръчка профилите и тръби, които вкопах в тухлените стени на пет помещения, общо двайсет и пет метра водопроводни тръби от бойлера в кухнята до някогашния вонлив кенеф. Рушнах една от стените и я градих наново, да разширя стария миризлив гириз. Само тогава баща ми дърводелеца мебелист думица не рече, не ме и похвали. Но това не ми пречи сега да си го ценя и обичам, защото много неща от него съм наследил. Докато бе жив обаче, не се разбирахме, все едно на различни езици сме си говорили.
– Нормално.
– Наследеното материално е нищо, мислел съм си. Мен са ми особено ценни нравът му на мълчалив, вдаден в работата си мебелист занаятчия. Наоколо мъжете бяха все докачливи самохвалковци, побойници, пияндета; като него досега не съм срещал.
Илюстрации:
.jpg)
.jpg)
.jpg)
