Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

понеделник, 28 октомври 2013 г.

Ars Poetica - НЕВЯРНАТА СЪПРУГА

Аз я отведох на реката;
бях сигурен, че е девойка,
ала тя имала си мъж...


Из едноименното стихотворение на Федерико Гарсиа Лорка*

Отведох я покрай реката
като един уверен мъж,
звезди й свалях... и нататък
се гмурнахме в море от ръж.
В оная рокля с две презрамки:
такава - пъстра, от басма,
и боса, по сандали само,
целуна ме и се засмя...
Дори не съм я уговарял,
пламтеше слънцето над нас
и в августовската омара
съблякох я, обзет от страст.
Тя бъбреше ми на ухото
несвързано какво ли не,
излегната по гръб, защото
поставен бях на колене.
Отгоре гледаше ни сякаш
усмихнат и самият Бог
и в жежкия крайречен пясък
потъна черният й кок. 
Бе ненаситна, неспокойна
като внезапен летен дъжд.
Бях сигурен, че е девойка,
ала тя имала си мъж.
Осъмнахме покрай реката
и даже къпахме се там,
преди да продължа нататък
отново безутешно сам.
На бедността обречен манго,
със присмех срещат ме и днес,
но знам, че никак не е малко
да пазя женската й чест.
Водите си лениво влачи 
реката, дето ме прокле,
докато чувах я как плаче
и да се върна ме зове.

Plovdiv, 10 maj 2011 
__________
Аз я отведох на реката;
бях сигурен, че е девойка,
ала тя имала си мъж.
Бе през нощта на Свети Яков
и с дълги уговорки стана.
Фенерите се загасиха
и се разпалиха щурците.
Чак при последната ограда
допрях гърдите й заспали
и се отвориха те мигом
подобно люлякови гранки.
Колосаната нейна фуста
във моите уши пращеше
безспир като парче коприна,
раздирано от десет ножа.
Дърветата с върхари тъмни
израстваха пред нас грамадни
и лаеше отвъд реката
с далечни псета кръгозорът.
Щом минахме безмълвно двама
къпини, храсти и тръстики,
коравият й ток изрови
във тинята една трапчинка.
Аз смъкнах мойта вратовръзка.
Тя смъкна горната си дреха.
Аз – ремъка със пистолета.
Тя – свойте четири корсета.
Такава гладка кожа нямат
ни охлювът, ни кринът нежен
и не гори в подобен блясък
дори кристалът под луната.
Под мен в уплаха като риби
изплъзваха й се бедрата,
ту пламнали като жарава,
ту като сняг и лед студени.
По най-добрия друм безумно
през тая тъмна нощ препусках,
седефена кобила яхнал
без никаква юзда и стреме.
Аз като мъж не ще повторя
това, което тя ми каза,
защото моят ясен разум
ме учи предпазлив да бъда.
Изцапана от кал и ласки,
аз я отведох на реката.
А кремовете с дълги саби
се биеха под злия вятър.
Държах се както подобава
на всеки циганин достоен.
Дарих я на раздяла щедро
с красива кошница от слама
и не склоних да я залюбя,
защото имаше си мъж,
а каза ми, че е девойка,
кога я водех към реката.