ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (219.)
"Аз съм истински
пролетарий... През 1929 год. станах член на Демократическата партия, понеже
искрено смятах, че тя е прогресивна и левичарска партия. Поради своите силно
проявени леви тенденции през 1930 год. на конгреса аз водих остри пререкания с
ръководството на партията. (...) Понеже изпаднах в пълна мизерия и безизходно
положение, това ме принуди да се възползвам от някои лични връзки, за да бъда
назначен за кмет. (...) В Банско се свързах с редица комунисти – Михаил
Ковачев, Димитър Зайков, Ламби Данаилов и други, и доколкото можах, работех за
народа. (...) Тази ми деятелност не можеше да бъде скрита и след една проверка
аз бях предложен за уволнение за сътрудничество с комунистите. (...) По
инициатива на Михаил Ковачев и др. бяха събрани хиляди подписи за моето
възвръщане. И аз бях възстановен на служба и преместен за кмет в Добринище, а
после и в Бачково.(...) При възстановяване на Демократическата
партия през 1945 г. влязох в нейните редици с искреното намерение да бъда
полезен на новата Отечественофронтовска власт, да работя за приобщаването ни
към ОФ.
Бях избран от младежите демократи да водя преговорите ни с комунистическата партия за пълното ни приобщаване към властта. Нашият съпартиен другар Христо Данаилов ни заяви, че въпросът бил вече уреден и че на младите демократи ще се даде възможност да бъдат кандидати за народни представители и ще ни се окаже съдействие да можем да проявим по места своите разбирания за сътрудничество с Народната власт. (...) И така аз се кандидатирах в Кюстендилска околия, въпреки нареждането на Централното бюро на партията (Демократическата партия, бел.м.), и като влязох във връзка с др. Никола Стойков – Руски, получих от него нужното съдействие, да мога да се боря против кандидатите на Земеделския съюз "Никола Петков" и Демократическата партия, ако друг такъв се кандидатира. (...) Това обаче стана причина да бъда наказан и изключен от Софийската градска организация на ДП." 20.VІ.1951 г. Подпис: Борис Кюркчиев*
06.01.2000. ДОСТОЛЕПНИЯТ СТЕФАН САВОВ
Бях избран от младежите демократи да водя преговорите ни с комунистическата партия за пълното ни приобщаване към властта. Нашият съпартиен другар Христо Данаилов ни заяви, че въпросът бил вече уреден и че на младите демократи ще се даде възможност да бъдат кандидати за народни представители и ще ни се окаже съдействие да можем да проявим по места своите разбирания за сътрудничество с Народната власт. (...) И така аз се кандидатирах в Кюстендилска околия, въпреки нареждането на Централното бюро на партията (Демократическата партия, бел.м.), и като влязох във връзка с др. Никола Стойков – Руски, получих от него нужното съдействие, да мога да се боря против кандидатите на Земеделския съюз "Никола Петков" и Демократическата партия, ако друг такъв се кандидатира. (...) Това обаче стана причина да бъда наказан и изключен от Софийската градска организация на ДП." 20.VІ.1951 г. Подпис: Борис Кюркчиев*
06.01.2000. ДОСТОЛЕПНИЯТ СТЕФАН САВОВ
Тук, на две крачки от нашия блок, мил патриотин кръстил не зле подреденото си квартално кафененце "Бългериън ъмбрела", изписано на кирилица, и диктисал националния байряк най-горе. Какъв па е този Бай-Ганьовски тертип да се фукаме с онова, с което нормалният свят ни бъзика под опашката? "Българският чадър" е жестока алегория в нормалния цивилизован свят за издевателство над личността.
Напомня ми комшията онова ахмашко Булгар! Булга-а-а-ар!!!, излетяло из виенска някаква си баня към края на ХІХ век и се носи през десетилетията чак до наши дни,
придружено от разкрачена стойка, високомерно бабаитско изражение и героически удари с юмрук по
влакнестата мъжествена гръд на простака. За подобни случаи е старата българска поговорка "Те го плюят – то се радва: Роса ме роси".
08.01.2000.
Съзнавам колко е приятно post factum да съдиш когото
и да било; а трудното е да разбереш отсрещния, да вникнеш в обстоятелствата и логиката на неговия опит. И понеже съдбата, смятам, до голяма степен
е следствие от характера, да проумееш някого, ще рече: да му простиш за
сторените гадости. От личен опит
съм стигнал до извода, че малцина са по рождение злостни: отявлените и непоправими грешници; повечето ни грехове са резултат било от стеснен кръгозор и як стремеж към лична изгода, било от зле стекли се кофти обстоятелства. Давани са и пак се дават разни рецепти за успех,
за лично щастие. Не вярвам в стандартни препоръки, то е въпрос на личен
избор, ама богатство, власт, слава, успехи често не се покриват с щастлив
личен живот. Тогава какво остава? Остава да приемем, че нищо в този живот даром
се не получава, за всичко се плаща, и ако не веднага, това става след време, според максимата, която тези дни чух: "И
колкото по-късно, толкова по-мръсно!" Отнася се до изплащане
на лихви за сътворени гадости. Спечеля ли нещо, би следвало тозчас да се
запитам: От какво, в резултат на печалбата, съм се лишил, какво оттук-насетне
безвъзвратно съм изгубил?
Хубаво е да си победител. Хубаво и славно. Хубаво е чувството, че ти си правият. За разлика от мнозина "праведници" обаче, смятам, че едно от най-чудесните наши качества е да попадаме в плен на малки смешни илюзии, направо казано – лекичко да се мамим. Само си представете каква световна скука би настанала, ако до един бяхме застраховани от Подлостта, Лъжата, Кражбата. Ами щяхме да си живеем като ангели небесни в духовна леност и могъща печал. Моята лична философия гласи: Предизвиквайки съпротивителните ни сили, Злото е повод човечеството (нацията) да се придвижва напред.
10.01.2000.
Хубаво е да си победител. Хубаво и славно. Хубаво е чувството, че ти си правият. За разлика от мнозина "праведници" обаче, смятам, че едно от най-чудесните наши качества е да попадаме в плен на малки смешни илюзии, направо казано – лекичко да се мамим. Само си представете каква световна скука би настанала, ако до един бяхме застраховани от Подлостта, Лъжата, Кражбата. Ами щяхме да си живеем като ангели небесни в духовна леност и могъща печал. Моята лична философия гласи: Предизвиквайки съпротивителните ни сили, Злото е повод човечеството (нацията) да се придвижва напред.
10.01.2000.
Подир разговора вчера с Емил Калъчев и Исак Бехар си мисля: може да
изглежда непоследователно от моя страна след изреченото за вестника на пазарджиклията Тодор Биков (1957-2016)**, но съм
убеден: "Арт-клубчето" стои
по-горе, по-духовно от задръстения с търговска и политическа, развлекателна и всякаква информация
отлично подреден и добре печелещ вестник "Марица". Вестник
"Марица" го почнаха с червени
пари, перифразирам известния израз – пръкна се пловдивската
"Марица" изпод шинела на вестник "Работническо дело", от
канцелариите на бившата славна БКП, докато "Арт-клуб" излиза със средства,
заделяни от семейството на г-н Биков, и самото му присъствие на това вестниче
за интелигенцията на Пловдив си е чист идеализъм, та приходите от продажбата и
рекламките едва покриват разходите за печат. С великите си заблуди и слабости "Арт-клубчето" ми е
далеч по-симпатично.
Не ги противопоставям – всеки от двата вестника си е отвоювал място в местния провинциален пейзаж, но струва ми се – единият от тях никога не би се превърнал в казионен орган, свято следващ канона на стереотипните партийни печатни издания. Да, пред студенокръвното хищно животно на бизнеса и пропагандата предпочитам пообъркания вдъхновен, дори на моменти смешен, но все пак искрен многознайко.
12.01.2000.
Не ги противопоставям – всеки от двата вестника си е отвоювал място в местния провинциален пейзаж, но струва ми се – единият от тях никога не би се превърнал в казионен орган, свято следващ канона на стереотипните партийни печатни издания. Да, пред студенокръвното хищно животно на бизнеса и пропагандата предпочитам пообъркания вдъхновен, дори на моменти смешен, но все пак искрен многознайко.
12.01.2000.
Завчера, 9 януари, в един и същи ден, кажи-речи, в един и същи час си отиват от света три неслучайни личности в
националния роден пейзаж – политикът Стефан Савов, вечно неудобният критик на властващите Илия Минев и човек на
изкуството, дългогодишен режисьор в националната телевизия Неделчо Чернев. Стефан Савов е роден през 1924 г. в
семейството на бившия министър Димитър
Савов, известен с това, че внесъл за Царската армия остаряло въоръжение
от модернизиращата се по онова жестоко време нацистка Германия. Стефан Савов, когото в
Демократическата партия през парадния вход въведе Борис Кюркчиев – Кюркчиев,
самопровъзгласил се през 1990 г. за председател и чрез подправени протоколи със
задна дата обявен за пръв възстановител на една от най-старите, най-достолепни партии
след Десети ноември.
Стефан Савов – който за нас остана загадка как по едно и също време хем бил интерниран от комунистите, ограбен от Народната власт, та яде – както твърди, "екмек" (хляб) с турците, хем не пропуска ни един семестър при следването си, и то не
какво да е, а право в
Софийския университет... Стефан Савов, когото агентът на Народната власт в младежката
организация на Демократическата партия от 1946 г., според собственоръчно писаната в резюме автобиография от 1951 г., тури начело за шеф (председател), преди да се
оттегли в сянка като Почетен председател на сегашната Демократическа партия***. Стефан Савов, онзи, който преди изборите за Велико
народно събрание се представяше из софийските улици с луксозен цветен афиш като
внук на Ботев четник. Същият Савов, преводач от испански, бивш шеф на Съюза на преводачите в
България по Т.-Живково време. Стефан Савов, който с уклончиви
обещания и ловки маневри унищожи двете многочислени организации на
същата партия с най-многолюдна членска маса изобщо сред партиите влизащи в състава на Съюза на демократичните сили, за да разбие ядрата им, като пратените контактьори за обединение в ДП привлече на своя страна, като им осигури място и във властта, и в Парламента. Същият Стефан Савов, който бе главен инициатор на
т.нар. Гладна стачка на 39-те депутати, напуснали заседанията на
Великото народно събрание в знак на протест срещу проекта за нова Конституция на Републиката ни. Строгият госсин Стефан Савов, който, като Председател на следващото обикновено Народно събрание, се оказа инициаторът за реституирането, преди да се извърши масовата приватизация, и така облагодетелствува тъничката прослойка потомци
на бившата едра буржоазия. Стефан Савов, който се явяваше именно в онзи период, когато беше най-важният човек в Народното събрание, гарант
(?!) за приложението на същата конституция, която отричаше.**** Един ловък въжеиграч в политиката.
Видях го отблизо. Есента на 1990 г. бе дошъл да говорим в Пловдив. Срещнахме се в салона на Кино "Балкан" и после вкупом излязохме отпред, на слънчице да се погреем. Здрависваше се с нас – членовете на действително първата и най-добре организираната сред мижавите партийки в СДС Демократическа партия – с развити, жизнени структури из цялата страна, с активна софийска организация, съставена от потомствени демократи и членове на фамилиите на някогашните лидери Малинов, Мушанови, д-р Дренкови, Каравелови. Издавахме партиен вестник "Демократическо знаме", чийто тираж от 25 хиляди екземпляра на първите няколко броя изчезваше като бистра вода сред зажаднялата за промени огромна аудитория. Имахме абонати и разпространители, кореспонденти и сътрудници от цялата страна: в Русе, Бургас, Стара и Нова Загора, София, Варна, Карлово, Пазарджик, Хасково, Видин, Добрич, Сандански. Обаждаха се българи емигранти от всички краища на света: от Италия, от Щатите, от Великобритания, от Русия, от Африканския континет, от Австралия. Та здрависах се и аз с достолепен на вид господин, и понеже ги приказваше ей така: "Виждам ви, че сте млади, изпълнени с желание и идеи. А аз съм вече стар, уморен човек. Бъдещето е пред вас. Смятам вече да се оттегля от политиката". Бил е 65-66-годишен, не тъй стар за политик и лидер, види се, но що му е било онова театро, що му били задушевните бащински нотки в гласа, още не мога да намеря човеколюбив отговор. Ей такива едни ги диплеше този приятен мъж с достолепна осанка: "Ще се обединим. Няма пречки. Демократическата партия отново ще бъде една от големите партии в демократична България". Остави впечатление, че обединението е въпрос на технически подробности, сетне се оказа, че именно той, Стефан Савов, бил най-сериозното препятствие да бъде изградена многочислена и влиятелна национална политическа организация. Думите му едно казват, делата му – точно обратното.
Родолюбивата му дейност като Председател на Народното събрание от 8.ХІ.1991. до 17.ІХ.1992 г. е подчинена на припряността да се върнат първо имотите на едрите собственици, известни сред българите с противното име "реститутки" (по звучене сходно с "проститутки") – деца, внуци, наследници на някогашни далавераджии от военните най-гладни години за България, докато три милиона български селяни и наследниците им осем-девет години продължиха да чакат връщането на дребните си нивици, с мрачни очи гледаха как бащината им нива буренясва и се разпределя като собственост на мутрести бабаити или подставените лица на новите властници. И Отечеството ни се превърна в пустиня. Земята тук престана да ражда. Плъзнаха циганските банди по полето да грабят и малкото, засято от българина. Унищожено, разпиляно, разграбено беше всичко онова, съградено с потта и мерака на милиони обикновени българи. То бе последица от дейността и на този кумир на заслепените от слободията, която съзнателно бе допусната във всички сфери на обществения живот у нас. Оттам тръгна анархията в нравствеността и възпитанието на младите, в пренебрежението към възрастните и към пенсионерите. От нация тръгнаха да ни обръщат на стадо, електорат за партии, финансирани от Западна Европа и Щатите.
Стефан Савов. Типичен представител, може би образец за това, какво в България представлява политическата каста, която никога не е преставала да ни управлява. Чий интерес обслужваше дейността му, талантът му, високата му интелигентност на роден политик? Дотолкова сбъркани ли сме като нация, та именно такъв тарикат го изпратиха нашите първи управленци с държавни почести в Отвъдното?! А може би се бъркам, може би Стефан Савов наистина е голяма фигура за днешна България? Впрочем, фрагмент от обръщението му към Българската нация: "...Бих казал, като една огромна опасност за демокрацията е роенето на партиите. И друго още – нещо, което Алеко Константинов – член на нашата Демократическа партия, го хваща много ясно в "Бай Ганьо", е хвърлянето на кал, очернянето на водачите. Това е системно явление в България. Просто да се хвърля кал и водачът по този начин – лидерът на партията, да бъде представен пред публиката като една нищожна личност, свален – неговият престиж..." Стефан Савов пред "Всяка неделя" на БНТ от 30.ХІІ.1990 г.*****
Вторият – Илия Минев. От град Септември. 82-годишен. Оглушал. Почти ослепял в последните си месеци... Изнесоха трупа му от софийското старопиталище, поповете отслужиха заупокойна молитва за многострадалната му душа пред тесния кръг от негови съмишленици и го погребаха. Почти трийсет години Илия Минев е разкарван по арести, следствени отделения, концлагери, затвори. Чул смъртната си присъда. Лежал нощем в килията на Смъртните в очакване на екзекуцията си. Как оцелява до тази възраст сам той си знае. Не им бе удобен на властващите обновени, напудрени и дезодорирани лъже-демократи, ай как не им беше удобен! Илия Минев, основател на първото в България, още от Т.-Живково време, Дружество за защита правата на човека. Илия Минев, основател на първата организация "Подкрепа". Есхилов образ на непреклонност, на съпротивяващо се и скромно в гордостта си достойнство! За мен този скромен българин е пример, какъвто днес изключително много ни липсва.
Последният от тези българи – Неделчо Чернев. И той издъхна вече в преклонната си възраст. Нему дължим телевизионните сериали, които караха моята отрудена и простодушна България да коментира миналото и настоящето си с взискателност, но и с уважение към самата себе си ("Капитан Петко Войвода", "На всеки километър", "Дом за нашите деца"). Творец от екстра класа, образец за човек на изкуството, за опната до скъсване струна, вибрираща от всеки лек полъх на всеобщото българско отчаяние, надежди, равносметки. Без показност, без резки жестове на самолюбие, ей тъй, делнично, човеколюбиво, като истински роден творец и стопанин. Не видях шареното вресливо ято "дисиденти", а актьори от театъра и неколцина писатели от по-възрастните.
Три неслучайни личности – три различни подхода към случващото се, към бита и събитията. Кой е най-добрият подход? За егоиста – първият. За човека на честта – вторият. За плодоносния, изпълнен с труд живот – третият.
13.01.2000.
Според секретен документ на ООН, от 1995 г. насам Българският етнос е обречен на изчезване. Чувам го снощи в коментар по "Радио Свободна Европа", излъчваща или ретранслираща от Прага радиостанция с пари от бюджета на Конгреса на САЩ, Световната суперсила. Дикторът буквално така се изрази: "Няма какво да се лъжем: държавите се раждат, живеят и умират както хората". Беше някакъв шеф на екип за изследване на обществото. Приказваше уравновесено, безстрастно, умно. Съобщи, че според изследване на западни специалисти, Българската държава през целия ХХ век е функционирала чрез външни заеми, т.е. забележимо българинът се е стремял да живее на кредит, за да избегне колизиите на капиталистическия пазар, да ползва държавата като донор, да чака наготово и въобще – да върви по най-лекия път, ден за ден. На реплика по телефона от възмутен редовен слушател господинът, издател на алманах за България през ХХ век, отвърна, че тези изводи не са негови, а цитира коментар въз основа на строг анализ върху статистически данни. Слушателят се бе аргументирал: "Не може народ, който произвежда два пъти повече храни, продукти, стоки, отколкото потребява, да е живял на чужд гръб. У нас в България паразитират единствено хора от гетата, с някои малки изключения", но интелигентният мъж от софийското студио на "Радио Свободна Европа" отново се позова на статистиката. Дето се вика, пред фактите и боговете мълчат.
Любопитни детайли от изложението на въпросния речовит издател:
- Че нашата България и Франция са две от трите държави, така да се каже, първи обособили идеята за общество на континента;
- Че българинът циклично влиза и излиза от европейското общество в протежение на цялата си история. Човекът имаше пред вид тринайсетте века от кан Аспарух до наши дни, а пък аз си помислих за траките фриги или бриги, по-късно бълги, чиито потомци след почти осемстотин години затварят огромния кръг скитания от Тракия на Балканите – Близък Изток – Планините на Централна Азия през Волжските степи – Делтата на Дунав – Балкана, Рила и Пирин, Родопите – Егейско море и скалистото крайбрежие на Адриатика.
- Че след като някога България и българите са били сред бащите на европейския дух и манталитет (ІХ-Х век от Христа), сега едва ли не като просяци се стремим да се завърнем в лоното на Европейската цивилизация. И това е един от парадоксите ни като народ.
- Че изчезването ни като нация не ще да е символично претопяване, разтваряне в други национални общности, а буквално казано, колапс, свиване на българщината до екзотична малцинствена група от три-четири десетки хиляди туземци, индианци, аборигени, понаучному изречено със съответния апломб, ендемити******, остатъци жалки от някогашна самодостатъчна България, с която Европа се е съобразявала, а днес ни гризат и сърбомани, и гъркомани измежду нашите братя жарки македонци.
15.01.2000.
Видях го отблизо. Есента на 1990 г. бе дошъл да говорим в Пловдив. Срещнахме се в салона на Кино "Балкан" и после вкупом излязохме отпред, на слънчице да се погреем. Здрависваше се с нас – членовете на действително първата и най-добре организираната сред мижавите партийки в СДС Демократическа партия – с развити, жизнени структури из цялата страна, с активна софийска организация, съставена от потомствени демократи и членове на фамилиите на някогашните лидери Малинов, Мушанови, д-р Дренкови, Каравелови. Издавахме партиен вестник "Демократическо знаме", чийто тираж от 25 хиляди екземпляра на първите няколко броя изчезваше като бистра вода сред зажаднялата за промени огромна аудитория. Имахме абонати и разпространители, кореспонденти и сътрудници от цялата страна: в Русе, Бургас, Стара и Нова Загора, София, Варна, Карлово, Пазарджик, Хасково, Видин, Добрич, Сандански. Обаждаха се българи емигранти от всички краища на света: от Италия, от Щатите, от Великобритания, от Русия, от Африканския континет, от Австралия. Та здрависах се и аз с достолепен на вид господин, и понеже ги приказваше ей така: "Виждам ви, че сте млади, изпълнени с желание и идеи. А аз съм вече стар, уморен човек. Бъдещето е пред вас. Смятам вече да се оттегля от политиката". Бил е 65-66-годишен, не тъй стар за политик и лидер, види се, но що му е било онова театро, що му били задушевните бащински нотки в гласа, още не мога да намеря човеколюбив отговор. Ей такива едни ги диплеше този приятен мъж с достолепна осанка: "Ще се обединим. Няма пречки. Демократическата партия отново ще бъде една от големите партии в демократична България". Остави впечатление, че обединението е въпрос на технически подробности, сетне се оказа, че именно той, Стефан Савов, бил най-сериозното препятствие да бъде изградена многочислена и влиятелна национална политическа организация. Думите му едно казват, делата му – точно обратното.
Родолюбивата му дейност като Председател на Народното събрание от 8.ХІ.1991. до 17.ІХ.1992 г. е подчинена на припряността да се върнат първо имотите на едрите собственици, известни сред българите с противното име "реститутки" (по звучене сходно с "проститутки") – деца, внуци, наследници на някогашни далавераджии от военните най-гладни години за България, докато три милиона български селяни и наследниците им осем-девет години продължиха да чакат връщането на дребните си нивици, с мрачни очи гледаха как бащината им нива буренясва и се разпределя като собственост на мутрести бабаити или подставените лица на новите властници. И Отечеството ни се превърна в пустиня. Земята тук престана да ражда. Плъзнаха циганските банди по полето да грабят и малкото, засято от българина. Унищожено, разпиляно, разграбено беше всичко онова, съградено с потта и мерака на милиони обикновени българи. То бе последица от дейността и на този кумир на заслепените от слободията, която съзнателно бе допусната във всички сфери на обществения живот у нас. Оттам тръгна анархията в нравствеността и възпитанието на младите, в пренебрежението към възрастните и към пенсионерите. От нация тръгнаха да ни обръщат на стадо, електорат за партии, финансирани от Западна Европа и Щатите.
Стефан Савов. Типичен представител, може би образец за това, какво в България представлява политическата каста, която никога не е преставала да ни управлява. Чий интерес обслужваше дейността му, талантът му, високата му интелигентност на роден политик? Дотолкова сбъркани ли сме като нация, та именно такъв тарикат го изпратиха нашите първи управленци с държавни почести в Отвъдното?! А може би се бъркам, може би Стефан Савов наистина е голяма фигура за днешна България? Впрочем, фрагмент от обръщението му към Българската нация: "...Бих казал, като една огромна опасност за демокрацията е роенето на партиите. И друго още – нещо, което Алеко Константинов – член на нашата Демократическа партия, го хваща много ясно в "Бай Ганьо", е хвърлянето на кал, очернянето на водачите. Това е системно явление в България. Просто да се хвърля кал и водачът по този начин – лидерът на партията, да бъде представен пред публиката като една нищожна личност, свален – неговият престиж..." Стефан Савов пред "Всяка неделя" на БНТ от 30.ХІІ.1990 г.*****
Вторият – Илия Минев. От град Септември. 82-годишен. Оглушал. Почти ослепял в последните си месеци... Изнесоха трупа му от софийското старопиталище, поповете отслужиха заупокойна молитва за многострадалната му душа пред тесния кръг от негови съмишленици и го погребаха. Почти трийсет години Илия Минев е разкарван по арести, следствени отделения, концлагери, затвори. Чул смъртната си присъда. Лежал нощем в килията на Смъртните в очакване на екзекуцията си. Как оцелява до тази възраст сам той си знае. Не им бе удобен на властващите обновени, напудрени и дезодорирани лъже-демократи, ай как не им беше удобен! Илия Минев, основател на първото в България, още от Т.-Живково време, Дружество за защита правата на човека. Илия Минев, основател на първата организация "Подкрепа". Есхилов образ на непреклонност, на съпротивяващо се и скромно в гордостта си достойнство! За мен този скромен българин е пример, какъвто днес изключително много ни липсва.
Последният от тези българи – Неделчо Чернев. И той издъхна вече в преклонната си възраст. Нему дължим телевизионните сериали, които караха моята отрудена и простодушна България да коментира миналото и настоящето си с взискателност, но и с уважение към самата себе си ("Капитан Петко Войвода", "На всеки километър", "Дом за нашите деца"). Творец от екстра класа, образец за човек на изкуството, за опната до скъсване струна, вибрираща от всеки лек полъх на всеобщото българско отчаяние, надежди, равносметки. Без показност, без резки жестове на самолюбие, ей тъй, делнично, човеколюбиво, като истински роден творец и стопанин. Не видях шареното вресливо ято "дисиденти", а актьори от театъра и неколцина писатели от по-възрастните.
Три неслучайни личности – три различни подхода към случващото се, към бита и събитията. Кой е най-добрият подход? За егоиста – първият. За човека на честта – вторият. За плодоносния, изпълнен с труд живот – третият.
13.01.2000.
Според секретен документ на ООН, от 1995 г. насам Българският етнос е обречен на изчезване. Чувам го снощи в коментар по "Радио Свободна Европа", излъчваща или ретранслираща от Прага радиостанция с пари от бюджета на Конгреса на САЩ, Световната суперсила. Дикторът буквално така се изрази: "Няма какво да се лъжем: държавите се раждат, живеят и умират както хората". Беше някакъв шеф на екип за изследване на обществото. Приказваше уравновесено, безстрастно, умно. Съобщи, че според изследване на западни специалисти, Българската държава през целия ХХ век е функционирала чрез външни заеми, т.е. забележимо българинът се е стремял да живее на кредит, за да избегне колизиите на капиталистическия пазар, да ползва държавата като донор, да чака наготово и въобще – да върви по най-лекия път, ден за ден. На реплика по телефона от възмутен редовен слушател господинът, издател на алманах за България през ХХ век, отвърна, че тези изводи не са негови, а цитира коментар въз основа на строг анализ върху статистически данни. Слушателят се бе аргументирал: "Не може народ, който произвежда два пъти повече храни, продукти, стоки, отколкото потребява, да е живял на чужд гръб. У нас в България паразитират единствено хора от гетата, с някои малки изключения", но интелигентният мъж от софийското студио на "Радио Свободна Европа" отново се позова на статистиката. Дето се вика, пред фактите и боговете мълчат.
Любопитни детайли от изложението на въпросния речовит издател:
- Че нашата България и Франция са две от трите държави, така да се каже, първи обособили идеята за общество на континента;
- Че българинът циклично влиза и излиза от европейското общество в протежение на цялата си история. Човекът имаше пред вид тринайсетте века от кан Аспарух до наши дни, а пък аз си помислих за траките фриги или бриги, по-късно бълги, чиито потомци след почти осемстотин години затварят огромния кръг скитания от Тракия на Балканите – Близък Изток – Планините на Централна Азия през Волжските степи – Делтата на Дунав – Балкана, Рила и Пирин, Родопите – Егейско море и скалистото крайбрежие на Адриатика.
- Че след като някога България и българите са били сред бащите на европейския дух и манталитет (ІХ-Х век от Христа), сега едва ли не като просяци се стремим да се завърнем в лоното на Европейската цивилизация. И това е един от парадоксите ни като народ.
- Че изчезването ни като нация не ще да е символично претопяване, разтваряне в други национални общности, а буквално казано, колапс, свиване на българщината до екзотична малцинствена група от три-четири десетки хиляди туземци, индианци, аборигени, понаучному изречено със съответния апломб, ендемити******, остатъци жалки от някогашна самодостатъчна България, с която Европа се е съобразявала, а днес ни гризат и сърбомани, и гъркомани измежду нашите братя жарки македонци.
15.01.2000.
Току-що по Euronews обявиха, че в
белградския хотел "Интернационал" бил убит Желко Ражнятович-Аркан (1952-2000) – един от символите на сръбския манталитет. Ричард Холбрук (1941-2010), печен дипломат, пратеник на Американския президент за особени поръчки в
най-горещите точки на планетата (Близък Изток, Балканите и пр.), бе определил
наперения трътляв хлебарин като "убиец на свободна практика". Сърбите
лудееха по хлебаря, ако се съди по белградските най-войнствени медии.
Бележка от днешния ден
Вчерашният хубав ден беше последният може би дар от лятото. Живачният стълб на термометъра над сенчестото ми балконче се бе вдигнал до 32оС, във вечерната задуха едвам се дишаше. Добре поне, че миналата нощ не пуснаха мъртвешка воня от Екарисажа. Влизаме в Европа, няма лабаво! Навъртели се около кайнака с онези ми ти очаквани милиони евро първо хората на Ахмед Доган, с онези двама аслани – господина с тристаграмовия златен ланец на китката Юнал Лютфи и г-н министъра Мехмед Дикме, който в яда си зове българите гяури; а после – синовете, щерките и внуците на бившите управленци от обновената бивша "славна БКП"; айде и старите думбази отпреди "историческия Девети", реститутите, начело с Негово величество г-н Симеон Кобургготски, се наредиха край тавата с агнешките чревца и пържоли.
Остава само президент от партията на Иван Костов Демократи за силна България, па "Всичко Мара втасала!" и "Те ти, булка, Спасовден!" Работата хептен опечена: на европейци замязваме. Като в онази щура рекламка "Събрахме се!", която кукувци я префасонираха на "Съдрахме се!" – и цялата дружина е налице как си е смъкнала потурите и сере по храстите. И народът гледа. Народът честит, празнични хора се вият по площадите на чиста и свята България след изборната победа на славната ДСБ. Президент от ДСБ само ни е кусур, и влазяме с вдигнати високо нос и чело в цивилизования свят: Булгар, Булга-а-аррр! Пу, машаллах! "Де де, европейци, ама не съвсем..." – би се усмихнал печално, да бе жив Алеко.
Пловдив, 6 октомври 2006 година
Бележка от днешния ден
Вчерашният хубав ден беше последният може би дар от лятото. Живачният стълб на термометъра над сенчестото ми балконче се бе вдигнал до 32оС, във вечерната задуха едвам се дишаше. Добре поне, че миналата нощ не пуснаха мъртвешка воня от Екарисажа. Влизаме в Европа, няма лабаво! Навъртели се около кайнака с онези ми ти очаквани милиони евро първо хората на Ахмед Доган, с онези двама аслани – господина с тристаграмовия златен ланец на китката Юнал Лютфи и г-н министъра Мехмед Дикме, който в яда си зове българите гяури; а после – синовете, щерките и внуците на бившите управленци от обновената бивша "славна БКП"; айде и старите думбази отпреди "историческия Девети", реститутите, начело с Негово величество г-н Симеон Кобургготски, се наредиха край тавата с агнешките чревца и пържоли.
Остава само президент от партията на Иван Костов Демократи за силна България, па "Всичко Мара втасала!" и "Те ти, булка, Спасовден!" Работата хептен опечена: на европейци замязваме. Като в онази щура рекламка "Събрахме се!", която кукувци я префасонираха на "Съдрахме се!" – и цялата дружина е налице как си е смъкнала потурите и сере по храстите. И народът гледа. Народът честит, празнични хора се вият по площадите на чиста и свята България след изборната победа на славната ДСБ. Президент от ДСБ само ни е кусур, и влазяме с вдигнати високо нос и чело в цивилизования свят: Булгар, Булга-а-аррр! Пу, машаллах! "Де де, европейци, ама не съвсем..." – би се усмихнал печално, да бе жив Алеко.
Пловдив, 6 октомври 2006 година
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited by 17 avg. 2020
Илюстрации:
- Борис Кюркчиев, почетен шеф на Демократическата партия.
- Най-великият демократ у нас след славния Десети ноември.
___* Част от изповед, писана собственоръчно от човека, въвел Стефан Савов в политиката. Предците на г-н Савов по родова традиция са членове на Народняшката партия, най-върлия противник на някогашната, истинската Демократическа партия с лидери Петко Каравелов, Александър Малинов, Никола Мушанов. По подробно тази автобиография е представена в бр. 1 на вестник "Демократическо ЗНАМЕ" от 19 май 1990 г., с. 5.
** Вж. "Здравите сили" от 05.06.2006. в темата "Въведение".
*** За тази трансформация на Демократическата партия от първостепенна опозиция спрямо комунистите, партия в Съюза на демократичните сили, първият – демократично избран с мнозинство, председател на възобновената Демократическа партия доц. Илия Кожухаров би могъл много повече да каже.
**** https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9F%D1%80%D0%BE%D1%82%D0%B5%D1%81%D1%82_%D0%BD%D0%B0_%D1%82%D1%80%D0%B8%D0%B4%D0%B5%D1%81%D0%B5%D1%82_%D0%B8_%D0%B4%D0%B5%D0%B2%D0%B5%D1%82%D0%B8%D0%BC%D0%B0%D1%82%D0%B0?fbclid=IwAR2XhHZnDFet8l6r57sxxK6SrJsdtxjr2HvQiqWm6E-j9i2bfPru5vlJB9E
****** Свойствени на дадена географска област. Бел.м., tisss.
.jpg)
.jpg)
.jpg)