сряда, 8 февруари 2017 г.

Ars Poetica – ВРАБЦИ ПОД КЕРЕМИДИТЕ

ВРАБЦИ ПОД КЕРЕМИДИТЕ


Претърсвах стари турски керемиди,
ковах наново чамови дъски;
когато вдигнах спуканите цигли,
под тях открих и врабешки следи –

костици крехки, пух и перушина
в най-скришни кътчета заврени там,
следи от врабешки живот преминал
напомняше забравени писма.

Представих си ги как се бяха скрили
далеч от шумния ни свят пернат,
останали сами, съвсем без сили,
обрекли се на глуха самота.

Довърших работата си и ето,
на чаша чай поседнах уморен,
изпърха в следобяда ми врабчето,
усетило врабеца стар у мен.


Пловдив – европейска столица на културата за 2019 година

Plovdiv, 31 jan. 2007 – еdited 8 fev. 2017

Story – УЧИТЕЛЯТ, КОЙТО НЕ ИСКАШЕ ДА РАБОТИ С ОЛИГОФРЕНИ

Из книгата „Историйките на ученика Ламски”

УЧИТЕЛЯТ, КОЙТО НЕ ИСКАШЕ ДА РАБОТИ С ОЛИГОФРЕНИ

    Шестокласниците до миналата есен имаха един учител – Пламен Василев, ама учениците му викаха бай Панчо Мекото. Не че беше блага душа. Ами! Карък си беше. Ама си имал любим лаф: "Какви ученици сте вие, бе! Какво знаете, бе? Знаете само на хляба мекото". Учеше децата да говорят и пишат, а той – цапнат в устата: наричал ги галфончета, дембелчета, смотанячета, в миг на умиление ги приласкавал с лаф, заимстван от любимия на новото поколение свръх-заможни българи Милко Калайджиев: "Елате , пиленца на батко!"

    Случило се в този шести клас едно от момченцата още да не знае да чете. Въпросният Филипчо бъркал и собственото си име, буквата Ф не успявала да му влезе в ума. Бъркал я с В или З. И тези В и З му се стрували закръглени като най-заоблените части на женското тяло. В, например, му напомняла цици в сутиен, а пък З – женско дупе без гащи.

    Неведоми са пътищата Господни, неведоми са и пътищата на Познанието. Чудно ми е според тази Филипчова система какво общо имат В и З с нещастната Ф. Последното особено нервирало господин Панчо. Нали именно господин Панчо със зъби и нокти го дотикал, добутал, довлачил, дотътрузил криво-ляво този мизерабълдо шести клас! То не били кандърми на четири очи с колегите-педагози, то не били увещания, тържествени клетви, че "видите ли, колега, Филип сега бъкел не знае, обаче през ваканцията, като си седне на задника, ще навакса с усвояването на учебния материал", ще му узрее кратуната, с други думи казано, всичко ще си назубка мо та мо**, както се изразяват французите.

    Две години Филката живот си живял под крилцето на своя класен. Мъчил го бай Панчо да чете, с поощрения пред другарчетата му и с мекошави заплахи, че ще го остави на изпит, ала не го научил. И ето че в пристъп на велико отчаяние от природната тъпота на своя ученик, изнервен, потресен от отчаяние, Мекото като лъв от африканската джунгла изревава един слънчев ден пред ошашавените шестокласници:

    – Аз с олигофрени да работя не ща! – Подир което измерва греещия като месечина Филка от върха на патъците до щръкналия перчем, вдига си чукалата, грабва си палтото, шапката, чадъра, дневника, забравя междувременно очилата и напуска онемялата класна стая на VІ-в.

    Харно, ама да вземе Филип да разправи това с гордост на татко си:

    – Пък господинът по български днес, тате, ми каза, че съм олигофрен. Хем пред всички деца ми го каза. Това е похвала, нали, тате?

    Вдига се онзи ми ти побеснял българин и трап-трап-трап, нахлува в училище баш през голямото междучасие, в голямата гюрултия и блъсканица:

    – Ти ли си даскалът Василев?

    – Аз съм.

    – Наричал ли си сина ми пезевенк? – Объркал диагнозата "олигофрен" с хубавата турска дума "пезевенк", която, като стар коцкар, по му била позната.

    – А-а, не съм казал таквоз нещо, аз само...

    – Признай! Няма много да боли. Само два ще ти обърша, и те оставям – напира онзи. – Ако не си признаеш, ще вляза да питам дечурлигата.

    – Ама, вместо да ми благодарите, вий какво! Какво сте се лепнал за мене? – по интелигентски запротестирал Панчо Мекото.

    – Добре тогава! Ще разпитам – отсякъл таткото, и понеже звънецът тъкмо биел за влизане в учебен час, намърдал се суен-буен с децата в класната стая, издумкал с юмрук по и без това полуразрушеното, подпряно с тухла да се не клати, учителско бюро:

    – Юнаци, чуйте кво ще ви питам. Каза ли даскалът пезевенк на Филип?

    – Не каза пезевенк, каза олигофрен – обадили се звънливо неколцина от приятелчетата на Филю.

    – О-о-о-лигофрент, значи. Още по-зле! – ударил се по чело таткото, па отбръмчал да се жалва при господин директора на училището.

    Викат Панчо в кабинета на директора, и както Балканджията Йово от онази песен за църни чапкъни мераклии по кръшната бяла Яна, хем го питат-разпитват, хем мярката му вземат, къс по къс режат, ще го пожалят, но чест и достойнство ще му отнемат.

    Отрекъл. Не казал пезевенк. Думата "пезевенк" не била в неговия речник. Знае я, но не я употребява. Позволил си принципно да се изрази по въпроса.

    – А именно? – любезно подканил училищният шеф да изплюе камъчето, да се навре самичък в киреча.

    – Казах: "с олигофрени да работя не ща". Това казах! Тъй да се рече, по принцип го казах, не конкретно.



    Подир което изявление между двамата янкеседжии
*** и нашия даскал Панчо протекъл следният научен диспут.

    Бащата:

    – Значи, даскале, според теб синът ми е олигофрент?

    – Не съм казал таквоз нещо.

    – Е, па що си го нарекъл олигофрент, като не си казал?

    – Казах само, че с олигофрени не ща да работя.

    – А-а, не щял! Харно... Ама за сина ми си го рекъл?

    – Не-е-е! Синът ви не е олигофрен. Вашият Филип си е нормално дете, което, вярно! – по-бавничко усвоява родния български, но и той се учи, даже бих казал, нормално се учи – отбивал атаките с възможно най-сдържан, най-благ гласец Балканджията Йово.

    – И не щеш да учиш моя син?! – продължавал да се нервира онзи сербез-чалмалия, таткото, оладжак
****.

    Тук с целия си авторитет, който му давала властта, се намесва господин директорът на училището:

    – Как тъй няма да иска! Това да не му е концерт по желание? Нали именно за това му се плаща! Нали затова общината харчи парите на данъкоплатеца! Нали на трудовата борса безработните даскаля по роден език се прескачат като зайци в Австралийската джунгла.

    – Ще я проверя аз тая работа – завъртял глава таткото. – За кво ви се плаща и кви ги редите с мойте пари.

    Без да ще, докачил училищния шеф, който някога, в недалечното минало бил обикновен прост заварчик и оксиженът още му се явявал в кошмарите нощем да му гори зениците насън. Знаел си той, ох, много добре си знаел колко лошо е в България да не си началник. Помнел как за свидното началническо право да си клати краката, кафенцето на спокойствие да си пийва и да пунтира загриженост с моливче в ръка пред вестника с кръстословиците и хороскопа за деня... как за тези благинки на типичния нашенски дембелин-хамелеон воювал някога в зората на Демокрацията, и особено в славните години на СДС как с кървава пот на чело кършел дълбоки метани, ръка и задници целувал, на табличка кафенце носел на големците, препускал като куриер на СДС в местните избори, с грес, мазут, лайна и катран плескал по зидовете и портите на червените думбази лозунгите
"Със синята метла да изметем червения боклук!" и "Смърт на комунизъма!"


    И представете си, моля, какъв фал, някакъв си тъп даскал вода да му подлее. Кръвнишки впива взор в своя подведомствен, пламенно го изпсувал наум, а към родителя на олигофрена пуснал тъничка струя първокачествен зехтин:

    – Ний от училищното ръководство много сме ви задължени, че ни уведомявате за тоз непростим пропуск. Ще докладвам и аз лично в Инспектората за случая. От своя страна, и ний (Говорел за себе си в множествено число, същинский потомствен аристократ!) строги мерки ще вземем повече това да се не повтаря.

    – Ама ха-а! – изпуснал част от парата онзи. – Синът ми е отлично развит, даже от другите по-развит. И след като плащам данъци на таз шибана държава...

    Споменал "данъци", от която дума завира кръвта на всеки що-годе нормален средностатистически българин, натикан в ролята да е овца за доене, стригане и разплод от новата ни прогресивна демократична власт, и отново подхванал рефрена:

    – Синът ми е олигофрент, ама аз мамицата ви! Ще ви го начукам аз вас! Два ката ще ви го начукам!

    – Нали се разбрахме, че не е? – измънкал Панчо Мекото.

    – Ами като не е, що си рекъл, че не щеш с олигофренти да работиш, бе? Щото синът ми е олигофрент ли? Що не си го рекъл за друг, ами за син ми си го рекъл.

    – Не съм имал сина ви предвид, а принципно.

    – В него си гледал, признай!

    Притесненият Панчо, подир шефа си и той, посегнал към меката баданарка, хванал да глади нежно, по косъма озъбилия се насреща му родител.

    – Момчето за годините си е отлично развито. Абсолютно прав сте – почнал с фин тембър, финтирал, демек. – Вярно, още срича вашият Филип, ма-а-алко по-трудничко възприема материала, ама все някой ден и той ще се научи. Нали! – хвърлил лъчезарен поглед. – То, ако ме попитате, и аз не чета, не пиша съвсем гладко – направил се на по-нисък от тревата.

    Обаче онзи го засякъл по бели гащи.

    – Като не четеш и не пишеш гладко, кому кура крепиш в тва шибано училище? – Обърнал се към господин директора: – А бре, ей, началник! Я си виж даскалите
! Тоз чешит тук може ли да е даскал? Нали чу! Ами че той не знай да чете. 

    И се изплюл върху чисто новичкия персийски килим в кабинета на началника:

    – Хррач, флю-ю-ю-юп! Ето защо син ми цели шест години вече... и не може да чете. Значи, не ти, ами синът ми е виноват, а?

    – Рекох, че по-бавничко усвоява – мигал като мишка в трици бай Панчо. – Буквите се научават в първи клас. Нали! – потърсил закрила от началството. – Пък аз не преподавам в първи клас. Той вашият Филип си дойде в шести клас ненаучен. Ако съдим логически, може ли аз да нося вината? Нали!

    – Моят син не е виноват, че ти, даскале, – ехидничел онзи, – не си отбираш от занаята! На туй отгоре наричаш сина ми пезе... олигофрент.

    – Не съм го нарекъл.

    – Ама си го рекъл.

    – Казах "с олигофрени да работя не ща". Това казах!

    – Че недей работи, бе! Оди копай гробища, оди чукъй камани. Някой да те е вързал в училището на завет да киснеш? Ама ха! Виж го ти!

    За да излязат от омагьосания кръг, за четвърти или пети път вече се намесва шефът. Наредил учителят Василев собственоръчно и колкото му е възможно по-обстойно да опише (натъртил на "по-обстойно") как се случила тази работа: при какви обстоятелства била изречена фразата "Аз с олигофрени да работя не ща", в коя посока гледал, правил ли заплашителни някакви жестикулации, бързо или провлечено изрекъл фразата; върху коя дума наблегнал (де турил логическото ударение, демек), с каква височина на тона, в коя част на класната стая бил: зад бюрото, пред бюрото или между чиновете.

    От един миг нататък изглеждало сякаш бащата люто настоява синът му да бъде изкаран малоумен. Най-сладкото в цялата история е, че докато големите мъже горе, в директорския кабинет водели тази не чак дотам тънка дипломация, самият олигофрен цъфтеше и се разхождаше важен като пуяк из двора на училището, наляво и надясно обясняваше защо на господина по български език му свиват перките в кабинета с плюшените пердета и персийския килим.


    О-о, цялата работа така се размириса! Учителят Василев употреби, образно казано, две кофи мастило, приложи още куп изявления, изложения, обяснения, допълнения, както и дванайсет броя цветни фотографии голям формат:

    1) сред учениците, усмихнат ведро, в коридора на ІІІ етаж,
    2) замечтан зад прозореца на класната стая на VІ-в,
    3) вглъбен над купчина писмени работи от VI, VII и VIII клас,
    4) записва в голямата материалната книга темата на урока,
    5) дружелюбен и с тебешир в ръка пред черната дъска,
    6) настоятелно учтив, разперил ръце пред черната дъска,
    7) усмихнат над разтворения учителски дневник,
    8) изнася сказка пред таблото с пътни знаци на КАТ,
    9) помага на млада колежка да си подготви урока,
    10) беседва с леля Марийка Станева – чистачката,
    11) беседва с параджията бай Ламбю Кичуков,
    12) кове лозунг "Добре дошли!" върху училищната фасада.

    Представи документи за утежнено семейно положение:

    а) нервна съпруга с депресия и диабет,
    б) тъща с болни бъбреци и хипертония,
    в) декларация за имотно състояние, заверена при нотариус,
    г)  показания на съседи по местоживеене,
    д) дипломата си за завършено висше образование,
    е) служебна характеристика от метео-станцията на връх Ботев (?!),
    ж) заключения от кардиолог и от психото (местната лудница),
    з) документ за участие на дядо му в боевете при Чаталджа, 1913 г.

    Въпреки солидните доказателства за благонадеждност, не се посвенили лешоядите от Министерството да ровнат и из архива на Военното ни окръжие поради каква – действителна или мнима, причина наборникът Василев Пламен от с. Миндя, Сливенско, в далечната 1962 година бил с двайсетина дни отложен от военна повинност, а в самия край на военната служба, пак двайсет дни преди наборите му, военните власти го пуснали да си ходи.

    И то им се сторило недостатъчно да осветят истината, та от София, от най-горния клон на йерархията в Образователното министерство се приземи сред нас тричленна комисия от експерти. Как пропуснали да включат в тази акция ЦРУ, ФБР, КГБ, МОСАД, Интелижънс Сървис, Интерпол остава загадка.

    Какъв пропуск, Боже мой! Какъв малшанс! Как само не се сетили?

    Инспекторите – трима тенисмени от Борисовата градина и столичен фитнес-клуб за елитен разплод на расови жребци, разхождаха модните си костюми из училищните кабинети с пронизителния поглед на Джеймс Бонд. Направиха серия очни ставки, експертизи, какви ли не трикове приложиха над примрялото учителско ято. В резултат на тези операции от страна на МОН
***** учителите ни станаха по-меки от гъши пух.

    Скатават се тези наплашени хора в хранилището към кабинета по биология или в химическата лаборатория. В биологията си устроиха скривалище зад спиртосаните ембриони, а върху пищялките на човешкия скелет туриха огледало за обратно виждане: да са наясно кога експерт с гъвкава походка на хищник се задава по коридора.

    В учебния час доскоро строгите учители заплямпаха възвишени приказки как ученикът има право да изисква, как всеки добър педагог трябва да се вслушва в мнението на родителя, да се съобразява с общественото мнение, което мнение у нас е най-наясно с истината и прочие важни неща. Полуграмотният рабфаковец Алфонс поръча на бояджия да му изпише лозунг и си го тури над кратуната да го закриля:
"Васходат на наща България отпочва с васпитание на васпитателити!" – заимстван барабар с правописните грешки от тефтерче на самоук родител, фен на даскала.

    Навирихме нос. Шега ли е, усетихме до каква степен всъщност са скъпи на демокрацията Посредственият, Нагаждачът, Тепегьозът, Смотанякът, от друга страна – каква амеба е учителят като такъв. Задвижиха се мощни политически сили. Впрегната бе енергия, годна да задвижи турбините на електроцентрала. Доста народ се включи да доказва, че тъпотията е естествено агрегатно състояние на духа в България, че Негово величество Невежият следва да бъде уважаван и обгрижван, а – както казваше шефът на тукашната кланица д-р на философските науки в АОНСУ
****** г-н Иван Пипонтов – ученик на Ленин, Сталин и Иван Костов, хубаво е от време на време началството ей така, профилактично да им набива чемберите на кекавите интелектуалци, по главичката, по главичката да ги тропка, тропка, тропка, с юмрук или отворена длан да ги плесва зад врата, да ги учи на ред и почитание.

    И на Филип не му се размина. За да докажат на света, че става за обучение в Българското училище, подложиха го на специален тест по психоанализа. Бъркали му в носа, в ушите и чак в дебелото черво, с електронна сонда му изследвали носоглътката. Накарали го докато му се врътне умът, езикът му докато се оплете, да дудне:


Петко плет плете, през пет пръта преплита.
Плети, Петко, плета, през пет пръта преплитай!

и друга една скороговорка с патриотична нотка и емоционален заряд:

Кралица Клара открала на крал Карл кларнета
в калпава кална клисура край клето Килифарево
,

и трета, според масовия вкус в епохата на победилата демокрация:

Бяло платно бели бяла ми Биляна.
Биляно моме ле, бяла ми Биляно,
белиш ли платно, мари бяла Биляно,
или ми белиш белите си балдъри
заради бащино ми родно мило имане?

    Изяснило се, че телесно Филипчо си е здрав като битолски просяк (според колегата Ботйовъ*******), интелигентен колкото Стив Джобс и Бил Гейтс заедно; само дето все още, дявол знае защо, продължава да възприема буквите З и В съответно за гол гъз и цици в сутиен, и само нещастницата Ф му се губи нейде в дълбока гънка на мозъка.

Пловдив – европейска столица на културата за 2019 година

Plovdiv, 26 uli 1996 – edited 8 fev. 2017
_____
* От фр. miserable: нещастен, плачевен; нищожен; беден; подъл; презрян; клетник, негодник.
** От фр. mot a mot: дума по дума, буквално повторено.
*** Изверги; според народа "янкеседжията" е душманин за поробените българи.
**** От тур.: значи, тъй да се рече.
***** Министерство на образованието и науката.
****** Академия за обществени науки и социално управление – котило за ръководни кадри. Хората на АОНСУ, наред с т.нар. рабфаковци управляват политическия живот на днешна България, с разликата че вече не се гордеят с определението "комунист".

******* КАЛЪП ЗА УЧИТЕЛИ

Чули сте за фабриката, ала не сте чели в "Училището" на буля Блъсковица, да видите какъв пък калъп за учители е приготвил синът на дяда Блъскова. Слушайте да ви го опише "Будилникът".

Първо и първо — учителят трябва да знае нещо повече от децата, които ще учи. Второ и второ — когато ги той учи, или не учи, то трябва с очи да гледа долу на земята, а духът му да е издигнат горе на таванът, а сам той да не е в кожата си. Третйо и третйо, понеже децата ги предава на учителят сам Христос, а не родителите им, то най-тежка служба на учителят е: да запази тяхната драгоценна и сладка невинност, дорде остареят, — което е най-главната цел на възпитанието, а сичко друго наоколо (пръчка, книги и др.) са колайлъци, сир. — шарлатанлъци. Четвърто и четвърто най-после — учителят трябва да бъде: търпелив като вол, добър като ягне и телесно здрав като битолски просяк.

Мъчно се усвояват такива свойства от един учител, но с божа воля, като се поотворят тук-таме фабрики за попове-учители или учители-попове, то — "дето махнеш със сопа — таквоз добиче ще удариш".

    Вестник "Будилникъ", г. I, брой 2 от 10 май 1873 г. 

БЕЛЕЖКА: Епизодът е от ръкописа "Ламски", който започнах в часовете за писмени упражнения с учениците ми от април 1994 до април 2004 г., допълван, редактиран до днес. Нищо ново под слънцето!

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)   Роденият във Врабево, селце нейде сред Троянския балкан Николай Заяков (1940-2012) * – поет и колег...