Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

събота, 16 март 2019 г.

ДИРЕКТОР

ДИРЕКТОР*

  Затлъстелият трътляв мъж подобно парен локомотив напусна учителската стая и влетя в коридора на административното крило:

  – Ха-ха-ха, хо-хо-хо! Набих им чемберите. Ху-ху-у, хо-хо-хо, два месеца ще са кротки – ечеше гръмкият му смях. Кръстоса лапи пред гърди, с упоритото изражение на пакостник заби очи върху двата фикуса, над които високо, почти до тавана бяха наредени портретите на Паисий, Раковски, Каравелов, Левски. Постоя в размишление, набит, с едър торс, къси крачка и глава без врат. – Мария! Откога не си поглеждала фикусчетата? – наведе се рязко към застиналата в ъгъла чистачка.

  Слабичка, крехка, в тъмносиня работна манта, тя с интерес наблюдаваше как неколцина поотраснали хлапаци долу, в училищния двор разхождат калните си обуща по новите пейки.

  – Бърсах ги. Вчера ги бърсах, господин директор.

  – Нищо! Ти пак ги забърши.

  Като сенки от учителската стая се заизнизваха някакви жени и мъже, някакви сиви хорица, в чието лице се чете не отчаяние – отчаяният все пак има ищах да хленчи, да се вайка, – а тъпото овче равнодушие на примирили се с хала си висшисти. Минаваха тихи, прегърбени край дебелия мъж; в края на дългия тесен коридор, след като свиеха зад ъгъла в посока към стълбището, тези сенки повдигаха очи, поемаха си издълбоко дъх и пооправяха сгърчените си физиономии. Тутакси сред тях се появи ситен дребничък бъбривец, който взе да ръси остроумия:

  – Тежичко е, ама половин ден сме свободни, и като ги сметнеш ваканциите... – Пробва се да анализира словото на директора: – Такава е постановката, не е виновен гадът.

  Около ситния моментално се образува празно пространство, вакуум, както казват физиците, и той побърза да се влее в стадото, без да престане жално да се оправдава:

  – Ама какво толкова казах! Кога сте чули нещо лошо да река за нашия шеф? Аз само тъй, на майтап.

  – Мишков! – с фамилиарен тон назидателно рече плешив застаряващ мъж със спортно коремче. – Наказан си да викнеш по една малка мастичка със салатка. Веднагически! Туй не ти е романтичен период в музиката, бе Мишков, туй е чиста пунтипластика. Къде си тръгнал!

  Притаен зад дебелата кървавочервена плюшена завеса покрай открехнатия прозорец на кабинета с надпис "Директор", дебелият замижа от удоволствие. Лепнал се бе за наблюдателницата си да чуе какво си шушнат онези там. На вратата някой почука.

  – Влез!

  Вмъкна се, движейки туловище като юрдечка, цоцолана с масивен задник и прибрана на кокче рехава посивяла косица. Гледаше го себеотрицателно с немигащи очи:

  – Протоколчето, господин директор.

  Посочи й да го остави туй протоколче на бюрото му, между кафеза с канарчето и пирографираната от бук чаша с тънкоподострените разноцветни моливи. Ниско привела гръбнак, с ръка върху деколтето, докато другата ръка – грациозно опната встрани, цоцоланата тръгна заднешком да излиза, и тъкмо се бе вече вкопчила в бравата, той викна:

  – Стой! Я почакай.

  – Да, господин директор... – Свила длан пред устни.

  – Седни де, седни.

  Тя се свлече върху дивана с такъв вид, сякаш миг и горко ще се разридае. Фиксираше я с очи като паяк:

  – Мда... – Разходи се из кабинета с лапи, сключени върху задника. – Госпожо Йорданова!...

  – Да, господин директор...

  – Защо помолих – тук натърти, – защо помолих да останете?!

  – Не знам, господин директор.

  – А не се ли досещате защо точно на вас бе оказана честта да протоколирате тоз педагогически съвет?

  – Той Кушев нямаше да се изказва, онез думи щеше Пенева да ги каже... Ама на Пенева леля й се споминала.

  – Сто и двайсет души сте, и няма кой да смени Пенева. Дрън-дрън!

  – Но Кушев самичък настоя, господин директор. Нали доскоро Кушев беше по приветствията? – Загледа го умолително.

  – Беше!... На Кушев му изтече мандатът. Да е щастлив, че е още сред нас, в колектива. Ясно ли се изразявам?

  – Тъй вярно, ясно се изразявате, господин директор.

  – Хайде тогава... Повече не ви задържам.

  С неподозирана пъргавина цоцоланата хлътна в дамската тоалетна. Когато излизаше освежена и с малко руж, разтрит върху бузките, през рамо рече към чистачката, която тъкмо изнасяше кофа с боклук от миниатюрното кабинетче на трите помощник-шефки:

  – Уф, Марче, размина ми се!

  – Да-да! – завъртя главица Марчето. – Ти си мислиш!... Той Кушев миналата есен се изказа лошо срещу ръководството... а сега, Кушев ще го поздравява за рождения му ден... Хич, ама хич не ти се е разминало!

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, ~ 1994 – edited by 16 mar. 2019

–––
От "Историйките на ученика Ламски", част IV – Кафене "Анасон". 
Реалният тип от двете илюстрации по-горе няма нищо общо с героя, освен че телесно и по излъчване, по мнение на автора, абсолютно му съответства. Бел.м., tisss.

ЗДРАВ СЪН СЛЕД СЕКС

ЗДРАВ СЪН
СЛЕД СЕКС

Заспа ли вече? Боже мой, нима тъй бързо уморена –
пустиня ледна в летен зной, жар в мразовито време!

Като целувка на глупак, като езичница на клада,
като удавница в гора, като Девети кръг на Ада...?!

Луксозното ти облекло лежи разхвърляно в безреда,
иззад вечерното стъкло Луната само тебе гледа.

От ревност див и изкушен – испанец във трагична роля,
възправя се мъжът у мен... А ти си тъй красива гола!

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 11 jan. 2011 – edited by 16 mar. 2019