ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (229.)
...Бидейки клюкари, клеветници, богомразци, ругатели, горделивци, самохвалци, изобретатели на зло, непослушни към родителите, безразсъдни, недружелюбни, вероломни, непримирими, немилостиви. Те, ако и да знаят правдата Божия, именно че тия, които вършат такива дела, са достойни за смърт, пак не само ги вършат, но са и благосклонни към ония, които ги вършат...
Послание на ап. Павел до римляни, гл. І, ст. 30-32.
13.06.2000. НАЙ-ДОБРИЯТ НИНДЖА
От разговора вчера вечерта с Re. Силно
впечатление й направило спокойствието, съзерцателното у двойка австрийци, понакуцващ мъж на възраст и неговата млада дама в дълга бледорозова рокля, с
широкопола бяла капела. Седели върху плетени столове в ресторант-градина сред
боровете в тучна морава. Наоколо яздели понита разни посетители на местността. Не магарета, а игриви понита яздели облечените в специална червено-бяла
униформа аристократи: някакъв жокей-клуб в околностите на Виена. И си
представих тишината, свежия планински въздух, резлив, та чак леко пари в
ноздрите, звук от жокейска свирка или команда, а може би и едва доловимия
аромат на стари виенски валсове… Господи! И аз някъде имам спомени от това, но
в кой ли живот ми се е случило?
А при нас е задушно, вони на стара яхния и прегорял шарлан, в който са пържили три месеца цаца, вони на яко занемарена кръчма с предизвикателно име "Bulgerien ombrella", демек: "Българският чадър", як намек за убийството на писателя Георги Марков и на кибритлии селски тарикати, крадци на кокошки от съседските дворове, ловки измамници. Мило ухание на простотия, мил роден аромат на екарисаж. Какви ти виенски валсове, каква ти тук тишина! Ние сме си типичните южняци на материка с цялата ни просташка глъч, веселие, предизвикателства. Елате ни вижте! Праните прежълтели от пикоч гащи се изнасят на показ, а който крещи по-дръзко, най-нагло, който най-театрално размахва юмруци и се зъби, него приемаме за най-праведен, за готин, нему се възхищава нацията ни, път му отваря да мине в по-предните редички на державата и елита на "обществото". Ала и то е старо клише, не от мен измислено за Балканите и дивата балканска паплач, касаещо разните тъмни балкански субекти. Всъщност как ли бих умирал от скука в онзи подреден, благовъзпитан, достопочтен свят! Неслучайно ангелите тук са ме поселили, тук е мисията ми. Казах го тези дни и на друга една неспокойна душа, на младия поет, когото имам за приятел, с всичките уговорки и взаимни несъгласия за ролята на литературата и публицистиката. Казах му на младия поет Гален Ганев, че не току-тъй съм си нарекъл през 1994 г. фирмата (представи си – едноличен търговец!) Гарван. Гарванът се храни с мършата на този свят; той е енигматичната птица, която посреща душите по границите между живота и смъртта, когато човекът няма защо повече да лъже, че застава гол и безпомощен срещу собствените си грехове, срещу жестоката истина, че сме си много грешни по природа, и че колкото повече те разочарова този човек, значи толкова по-силно ти се налага да го обичаш, за да разбереш защо е станал такъв, какъвто ти се показва.
14.06.2000.
Камъни в моята
градина, Re. някак не може да се примири, че съм
приел да живея неизменно ограден от четири стени, на постоянния адрес и сред
обичайния пейзаж, който се открива зад единствения мой прозорец, и да си мисля, че
това е светът. Тя схваща доброволното ми отшелничество като затвор, а вероятно и
като страх пред тръпката да преоткриваш хубостите на света и живота, движейки се в
материалното пространство: например, прекосявайки надлъж и нашир Европа,
прекосявайки поне два пъти годишно Атлантическия океан до Атланта, до Чикаго и назад. Елементарно ще е да се впусна да я
оспорвам, да захвана примери да редя, аргументи да влача с ведра от дълбоки стари кладенци, да доказвам нещо, доказано хилядолетия преди нас, живите днес
на тази неспокойна планета. Да, казвам си – права е, ех, как ми се пътува и на мен по белия свят!
Палатката, масата, столовете за къмпинг, сгънати в багажника на колата,
заредена и готова за път по всяко време на денонощието и на сезоните в моето
настроение; и всичкото това мое четене, всичките ми многолетни
приготовления за излитане извън тази среда, образно казано, защо ли са? Давам си
сметка какво монашество, какъв манастир е това моето; ех, права е Re., че пишейки книгите си през тези поне четирийсет години, съм силно застрашен от
вероятността сетивата ми към реалния свят да закърнеят. И успокоително ли е, че
авантюрите ми са от друг род и в други измерения?
Е, добре! Фино настроената антена длъжна ли е да си мени местоположението? И като тръгне да го сменя, това какви предимства може да й предостави, какви загуби и непоправими поражения? Уязвим съм като свещ, запалена на връх. По върховете ветрищата струят с ураганна мощ. А дали желая да ме видят? Тази светлинка в чест на самолюбието си ли единствено паля?
Вибрациите, които ни пронизват от Небесата над нас и стоновете на милиардната човешка маса наоколо как да съчетая, как да изразя с писмени знаци ставащото, ако тръгна да влизам в роля на пътуващ проповедник, на пилигрим! Да, оправдавам се, писаното остава – за разлика от изговореното, което безвъзвратно отлита, не се ли намери кой да го запише. Всеки творец е самолюбив, тщеславен. Това е горивото. А състезанията защо са ни, ако не за да излъчат Победител, Лидер на човешката сган, Любимеца на тълпата през всичките епохи на цивилизацията?! Не съм Победителят с главна буква; състезателният импулс като да ме изоставя вече. И не става дума за умора – "На най-добрия нинджа не му се налага да се бие". По друг начин разбирам точно днес, след Случая Глория, древната Далекоизточна мъдрост: Не му се налага да се бие не защото са се изчерпали съревноваващите се с него, оспорващите или пренебрегващите го тотално, а понеже самият той е разкодирал безсмислието да се доказваш, причинявайки рани на човека отсреща.
Всеки – със своето мнение! Всеки – със своето право на личен избор! Кой съм, че да налагам своята представа за Истината? Победата в спор или сражение е Пирова победа. Тренирал съм бокс, бил съм се и с другите хлапаци, и върху боксовия ринг; е, не бях от най-добрите боксьори, но поне видях отвътре как изглежда една мъжка схватка на сцената, пред погледа на стотиците разпалени почитатели на формените побоища, та си имам мое лично основание да река: Най-добрият нинджа вероятно е човекът, открил за себе си, че светът вече не се нуждае толкоз от доказателства за превъзходство, колкото от Любовта, като единствения начин да приобщиш другия към своето, а и себе си, от друга страна, да приобщиш към множеството човеци. Не насрещу им вървейки, а движейки се успоредно, заедно с техните вопли, съмнения, хленчове, страхове, тревоги*. И това вече не е Иисус Спасителя, не е говорещият от висотата на божествената мъдрост на Космоса – т.е. на красотата в нравствен план, а продължение, развитие, делнична работа в посоката, зададена нам от богочовека от Витлеем. Апостола Левски е такъв характер, такъв човешки стереотип – образ на продължителя, на христовия Ученик, преоткрил бога, пребиваващ у всекиго от нас, простосмъртните.
Външно, видимо стоя си на едно място, ограничен съм в рамките на бетонната си килия в жилище накрай Европа, зад най-голямото циганско гето на Балканите, може би в Европа. Всъщност, повече съм вътре в събитията от който и да е авантюрист-пионер-мореплавател по световните океани на доброто и злото. Проблемът ми е, че не мога да крача сам пред себе си – нещо, което и Иисус не е успял или по-точно, не пожелал да бъде. Нежен ли е гласът на съвестта?! Не мога да си представя Христос като Говорещия с гръмотевичен тембър. С гръмки интонации звучи крачещият пред стъпките Му родственият Нему Йоан Кръстител. Йоан Предтеча за света е рупорът, усилващото устройство пред шепота на мълчаливия звезден покрив, от дълбините на Вселената просмукващ се до сетивата ни.
Мила Re., не искам да съм страна в този спор; съгласявам се с теб, казвам: Права си! – но то е не за да избягна споренето, а защото ми е хубаво, че мислим различно, това именно придава романтична тръпка на жежките ни срещи като жена и мъж.
Мисълта е по-бърза от крачката, от летящата със страхотна скорост космическа ракета, от разпада на ядрото при ядрена експлозия. В мислите си обгръщам цялата ни планета, Вселената; тогава какво значение има в кое кътче на материалния свят съм? Кардиф ще остане за мен изкусителна мечта: да се разходя из него, да поседя край пристанището и кея с огромните кораби, докато не го видя с очи, докато не ме разочарова колко подобен е на всеки пристанищен град по света. С какво Балчик е по-долу от Кардиф, може би Балчик за мен да е три пъти по-артистичен. Обаче аз не съм виждал Кардиф, така познатото бледнее пред изкушенията откъм непознатото. Не че имам нещо против да видя как живеят виенчани в луксозно подредената своя Виена; моите лични представи, придобити чрез разказите ти за всички посетени от теб великолепни кътчета на Европа, Близкия Изток и Северна Америка, мисля си, са по-пищни, защото са освободени от кристалите на солената пот, от задъхванията на изкачващия се мимолетен гостенин към красивото и уравновесеното битие.
Пречи ли ми невежествената кал, в която живея? Но аз и не знам друго – все едно да твърдя, че ми пречи моята кожа. Накъсо, материалното ме вълнува дотолкова, доколкото мога да творя, без същото това материално да ми пречи, да не го усещам като юзда между зъбите или като шпорите и камшика на луд някой ездач, който ме е възседнал. Ала ти си двайсет години по-млада, имаш време да разбереш тези неща.
Опияняващо е свистенето на въздуха в разперените за полет огромни млади крила. Лети! Сега ти е времето да летиш, да събираш аплодисменти, овации, възхищение, впечатления, картини, образи, нови сюжети. Ще те притеснява ли моето невидимо присъствие в твоя авантюристичен, неспокоен, очарователно суетен материален и преходен свят? Образът на птица в полет ми е много скъп; ами че какво е птицата, затворена в клетка, освен унил мирис на перушина! Ала не мисли, че съм престанал да летя. Просто моето летене е в други пространства. И то, разбира се, не се нуждае от обяснения, когато пред себе си имам жизнена, интелигентна и тъй привлекателна млада особа, като теб, мила.
Любопитство е основният ми недостатък освен ревността. Когато престана да съм ревнив и любопитен, когато сам се зазидам в черупката си, даже и тогава няма да е без надеждата, че някой ден ще се преродя в друг някакъв образ, но обладан подир инкарнацията** от все същите древни мои желания и импулси, породени от любов.
Е, добре! Фино настроената антена длъжна ли е да си мени местоположението? И като тръгне да го сменя, това какви предимства може да й предостави, какви загуби и непоправими поражения? Уязвим съм като свещ, запалена на връх. По върховете ветрищата струят с ураганна мощ. А дали желая да ме видят? Тази светлинка в чест на самолюбието си ли единствено паля?
Вибрациите, които ни пронизват от Небесата над нас и стоновете на милиардната човешка маса наоколо как да съчетая, как да изразя с писмени знаци ставащото, ако тръгна да влизам в роля на пътуващ проповедник, на пилигрим! Да, оправдавам се, писаното остава – за разлика от изговореното, което безвъзвратно отлита, не се ли намери кой да го запише. Всеки творец е самолюбив, тщеславен. Това е горивото. А състезанията защо са ни, ако не за да излъчат Победител, Лидер на човешката сган, Любимеца на тълпата през всичките епохи на цивилизацията?! Не съм Победителят с главна буква; състезателният импулс като да ме изоставя вече. И не става дума за умора – "На най-добрия нинджа не му се налага да се бие". По друг начин разбирам точно днес, след Случая Глория, древната Далекоизточна мъдрост: Не му се налага да се бие не защото са се изчерпали съревноваващите се с него, оспорващите или пренебрегващите го тотално, а понеже самият той е разкодирал безсмислието да се доказваш, причинявайки рани на човека отсреща.
Всеки – със своето мнение! Всеки – със своето право на личен избор! Кой съм, че да налагам своята представа за Истината? Победата в спор или сражение е Пирова победа. Тренирал съм бокс, бил съм се и с другите хлапаци, и върху боксовия ринг; е, не бях от най-добрите боксьори, но поне видях отвътре как изглежда една мъжка схватка на сцената, пред погледа на стотиците разпалени почитатели на формените побоища, та си имам мое лично основание да река: Най-добрият нинджа вероятно е човекът, открил за себе си, че светът вече не се нуждае толкоз от доказателства за превъзходство, колкото от Любовта, като единствения начин да приобщиш другия към своето, а и себе си, от друга страна, да приобщиш към множеството човеци. Не насрещу им вървейки, а движейки се успоредно, заедно с техните вопли, съмнения, хленчове, страхове, тревоги*. И това вече не е Иисус Спасителя, не е говорещият от висотата на божествената мъдрост на Космоса – т.е. на красотата в нравствен план, а продължение, развитие, делнична работа в посоката, зададена нам от богочовека от Витлеем. Апостола Левски е такъв характер, такъв човешки стереотип – образ на продължителя, на христовия Ученик, преоткрил бога, пребиваващ у всекиго от нас, простосмъртните.
Външно, видимо стоя си на едно място, ограничен съм в рамките на бетонната си килия в жилище накрай Европа, зад най-голямото циганско гето на Балканите, може би в Европа. Всъщност, повече съм вътре в събитията от който и да е авантюрист-пионер-мореплавател по световните океани на доброто и злото. Проблемът ми е, че не мога да крача сам пред себе си – нещо, което и Иисус не е успял или по-точно, не пожелал да бъде. Нежен ли е гласът на съвестта?! Не мога да си представя Христос като Говорещия с гръмотевичен тембър. С гръмки интонации звучи крачещият пред стъпките Му родственият Нему Йоан Кръстител. Йоан Предтеча за света е рупорът, усилващото устройство пред шепота на мълчаливия звезден покрив, от дълбините на Вселената просмукващ се до сетивата ни.
Мила Re., не искам да съм страна в този спор; съгласявам се с теб, казвам: Права си! – но то е не за да избягна споренето, а защото ми е хубаво, че мислим различно, това именно придава романтична тръпка на жежките ни срещи като жена и мъж.
Мисълта е по-бърза от крачката, от летящата със страхотна скорост космическа ракета, от разпада на ядрото при ядрена експлозия. В мислите си обгръщам цялата ни планета, Вселената; тогава какво значение има в кое кътче на материалния свят съм? Кардиф ще остане за мен изкусителна мечта: да се разходя из него, да поседя край пристанището и кея с огромните кораби, докато не го видя с очи, докато не ме разочарова колко подобен е на всеки пристанищен град по света. С какво Балчик е по-долу от Кардиф, може би Балчик за мен да е три пъти по-артистичен. Обаче аз не съм виждал Кардиф, така познатото бледнее пред изкушенията откъм непознатото. Не че имам нещо против да видя как живеят виенчани в луксозно подредената своя Виена; моите лични представи, придобити чрез разказите ти за всички посетени от теб великолепни кътчета на Европа, Близкия Изток и Северна Америка, мисля си, са по-пищни, защото са освободени от кристалите на солената пот, от задъхванията на изкачващия се мимолетен гостенин към красивото и уравновесеното битие.
Пречи ли ми невежествената кал, в която живея? Но аз и не знам друго – все едно да твърдя, че ми пречи моята кожа. Накъсо, материалното ме вълнува дотолкова, доколкото мога да творя, без същото това материално да ми пречи, да не го усещам като юзда между зъбите или като шпорите и камшика на луд някой ездач, който ме е възседнал. Ала ти си двайсет години по-млада, имаш време да разбереш тези неща.
Опияняващо е свистенето на въздуха в разперените за полет огромни млади крила. Лети! Сега ти е времето да летиш, да събираш аплодисменти, овации, възхищение, впечатления, картини, образи, нови сюжети. Ще те притеснява ли моето невидимо присъствие в твоя авантюристичен, неспокоен, очарователно суетен материален и преходен свят? Образът на птица в полет ми е много скъп; ами че какво е птицата, затворена в клетка, освен унил мирис на перушина! Ала не мисли, че съм престанал да летя. Просто моето летене е в други пространства. И то, разбира се, не се нуждае от обяснения, когато пред себе си имам жизнена, интелигентна и тъй привлекателна млада особа, като теб, мила.
Любопитство е основният ми недостатък освен ревността. Когато престана да съм ревнив и любопитен, когато сам се зазидам в черупката си, даже и тогава няма да е без надеждата, че някой ден ще се преродя в друг някакъв образ, но обладан подир инкарнацията** от все същите древни мои желания и импулси, породени от любов.
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited by 29 avg. 2020
___* Вж. ап. Павел, І послание до коринтяни, гл.ІХ, ст. 19-22: „…За иудеите станах иудеин, за да придобия иудеите”… и по-нататък.
** (лат. in "във" + caro, nis "плът") Въплътяване. Влизане на душа в плътта, в плътското. Бел.м., tisss.
.jpg)
.jpg)
