ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1475.)

 ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1475.)

 На всички от моето поколение някогашни момчета, родили се малко преди или след края на Втората световна, които бяхме най-обикновени войничета през мирно време, но преживяното от нас в казармата ни остави солен отпечатък за цял живот (за което младите няма как да знаят и да разберат, но е част от жизнения ни опит, твърде важна част, за да забравим в дни на всеобщ духовен погром. – Аноним (1947)

   12 jan. 1969 

СПОМЕНИ, СПОМЕНИ... ЗА МЪЖЕСТВО

   Нощният влак пристига в Д. в 0,33 часа. В нула трийсет и три трябваше да дойде, но не пристигна. Кой може да се сърди на нощните влакове! Гъста и непрогледна нощна мъгла плува над коловозите. Не плува, виси в окръжности светлина на прожекторите. Наистина, тъй театрално виси! Сега отнякъде се появява милиционер. И в походката му, в начина, по който крие си ушите в яката на огромния черен кожух, дори в самото му появяване има нещо и странно, и неестествено... Милиционера спира и се оглежда. Студено е. Мъгла като овча прежда виси над коловозите. Нощ – всички спят. Няколко пътници чакат нощния влак, който трябваше да пристигне в 0,33. Ала той, разбира се, не пристигна в 0,33.

  Някакъв човек е опрял гръб върху стъкления павилион, където в обикновено време продават закуски и дребни лакомства. Ето ме и мен – седя в уютния си дом, оглеждам лицето си в отражението на прозореца, скъпия тъй свиден мой прозорец, и не мога да се откъсна от този човек. Взел към химикалка Емва, опитвам се да пиша. Химикалката ми пише в зелено и аз си мисля: но защо пише така тази химикалка? Отивам в дъното на уютния си дом и гледам нощта. А навън е тъмно и аз естествено нищо не виждам.

  Трябва да пиша, казвам си. И човекът отново и отново обляга гърба си върху онази стъклена будка, която трепти с луминесцентни светлинки, отново и отново си казвам: Кой е той? Защо химикалката ми пише зелено? И в това лицемерно колебание между настояще и минало, когато атмосферата е осезаема у мен, а човекът стои и аз се чудя какво ще стори по-нататък този човек; в такъв отрязък от време, когато съм започнал разказ, а пък не зная как да го започна, аз съм по-нещастен от всеки, не мога да плача, самотен съм и съм беззащитен като дете.

  Човекът е опрял гръб върху стъклената будка. И това става на перона на една гара. Нощ е и всички спят. Студено. Наближават Новогодишни празници. Един милиционер сред перона на запустяла гара неестествено си крие лицето в огромен черен кожух и внимателно се оглежда. Мъгла се разстила над едва различимите железни коловози. Групичка нетърпеливи пътници са оставили куфари и торби на плочника, гледат към светлите окръжности, очертани от двата прожектора в нощта. А дали има сняг? Не е важно има ли сняг или не – наближават Новогодишните празници. Аз пак забелязвам самотния човек и започвам да си мисля за него. Студено. Обувките са се напластили със студ. Студът прониква, пълзи, просмуква се в цялото тяло. От устата се вие пара. Хората наоколо приличат на пушачи. Пушат и очакват нещо важно да се случи.

  – Студено! – казва някой и всички се взират, търсят нещо в далечината. Топъл дъх, превърнал се в пара, като облаче лети към светлината на прожекторите и ги обвива с нежни пръсти. И аз стоя – ето, вече цяла вечност седя върху мекия стол в моя уютен дом. Пред мен, върху масата, върху пода – върху и встрани от изящния, и струва ми се, добродушен за цената си килим, по леглото и под него, по бюфета, по шкафовете, по стъклата на скъпия мой прозорец, всичко-всичко се е изпълнило с хартия. Това са изписаните или полуизписани, но непременно задраскани листове: текстовете, които съм написал в живота си. Виждам няколко от тях, смачкани момент на гняв – окъсани и раздърпани като просяци, и ми става жал за тях. Много листове!

  Сега пред мен се изправя Милиционера. Гледа ме някак неестествен и казва с гласа на моя добър баща:

  – Студено е.

  – Защо? – гледам го. – Нима и на теб, с този огромен овчи кожух, ти е студено! Кажи, моля ти се.

  – Ние сме по-старото поколение – казва уклончиво той и облак топъл дъх от устата му се превръща в пара, лети към светлините. Стори ми се, че прожекторите за миг се скриха. Ала после всичко стана пак като преди. Аз продължавам да стоя в уютния си дом, на мекото кресло, пред масата, затрупана с листове. А Милиционера започна да се взира в моя човек. Реших, че той го гледа спокойно и съсредоточено. Но след като написах това, дойде ми на ум, че той всъщност го гледа умно и изпитателно. И аз тъй се увлякох от желанието си да свържа двойка наречия със съюза "и", че в момент на просветление решително написах: "Той го гледа нагло и съсредоточено, изпитателно и безцеремонно. Той се опитва да се взре до дъното…"

  – Да, студено е. Каква зима! – за втори път въздъхна Милиционера.

  Стана ми интересен този униформен милиционер, за момент аз пренесох цялото си внимание върху него, като не забравях и моя човек естествено. "Милиционера просто бе човек от село. Селянин си беше. И някак не успяваше да забрави това. Понякога, в мразовити зимни нощи, когато биваше на пост, той обичаше да си спомня една малка измазана с вар селска къщица, разположена сред узряло пшеничено поле. Потънала в слънце и топлина. Веднъж майката каза: Тръгваме! – и момченцето с големите сини очи изплашено се дърпаше. Заплака. Зарева с всички сили и легна на земята. А после тръгнаха и вървяха, вървяха, вървяха... А Градът сивееше и ги очакваше в маранята, строг и неизвестен."…Това бе първото, което написах за този милиционер. След това ми хрумна още едно и веднага побързах да запиша, докато не съм го забравил, като – разбира се, не забравях нито за миг и моя човек. "Веднъж преди Нова година... някога клаха прасе. Дойде касапин с бая голям специален нож. Касапинът поиска топла вода, после си запретна ръкавите и каза на мъжете здраво да държат за прасето, хвърли се върху животното и направи нещо с ножа. А момченцето със светлите очи легна върху земята и плачеше с всички сили.

  Докато пишех, наяве виждах всичко. И все пак накрая ми стана малко неудобно: ами че аз всъщност имах предвид себе си, не Милиционера. Това наистина се бе случило. Като си повтарях: о-о, не бива да забравям моя човек, продължих нататък: "Той беше милиционер от петдесет и пета. Спомни си и една също такава – мъглива и мразовита безлунна нощ. Изпуснали бяха опасен престъпник…" И веднага забелязах, че настана оживление сред търпеливо очакващите влака, който трябваше да е пристигнал от Д. в 0,33 часа, а Милиционера дойде при мен и ми дъхна в лицето:

  – Влакът закъсня.

  Хората отзад се раздвижиха, зашушукаха тайнствено и прихнаха да се смеят. И това беше толкова неестествено! Също като театър. Всички бяха порозовели от студа, все пак доволни се взираха единодушно в посоката, откъдето някак трябваше да изскочи закъснелият влак от Д. С цел да подкрепя мисълта за театралността на обстановката, ще добавя, че те приличаха досущ на Античния хор; хем при това мъглата служеше за завеса, отдръпваща се от напора на светлината откъм двата огромни прожектора. Да повтарям ли, че Милиционера беше адски неестествен!

  И тъй, остана ми само надеждата за моя човек. Въздъхвайки, обърнах се към него, ала с изненада открих, че той не извършва никакви движения и никакви гримаси. Той имаше големи и тъжни спокойни клепачи. Лицето му се състои от тънки бледи устни. Името му още не знаех, знаех, че му е студено, въпреки че не беше проронил ни звук досега, нито пък трепереше. Милиционера приближи, раздруса го.

  – Заспал си – каза му угрижено.

  – Да – каза моят човек, и аз видях как от устните му изскочи облаче.

  – Влакът закъснява двайсет и осем минути – подхвана милиционерът, защото му бе омръзнало да мълчи и да си спомня.

  – А кога ще дойде?

  – Двайсет и осем – намръщи се милиционерът, – при този кучешки студ.

  Пътниците, т.е. търпеливите хора, които се кикотеха досега, тръгнаха да си отиват. Редичката им постепенно избледняваше и избледняваше, и избледняваше, докато се стопи в мъглата с последния от тях, който мъкнеше огромен кафяв куфар от телешки бокс и шарена торба в духа на народните традиции. Той се кълчеше, като вървеше, и аз реших, че това е просто един отдалечаващ се симпатичен палячо. Чакалнята също глъхнеше опразнена, защото пътниците вероятно се бяха вече прибрали по домовете си. В този час може би всеки от тях вече танцува покрай горящата и зачервена печка, в топлото примамливо легло, край топлото и примамливо тяло на жена, зад плътните бели, светлосини, бледожълти, бледорозови завески на прозореца, или просто пиеха горещ ментов чай и разправяха спомени от миналото. Като че точно сега целият свят спи, хърка, върти се в съня си или разправя спомени... Опитах да си представя какво прави всеки един от тези пътници, но то ми отне безполезни усилия; уморен, заживях с мисълта, че са ужасно еднакви: бледорозови и търпеливи, които пият ментов чай и спят с жена си, за да е кротка, а когато са в добро настроение, разправят спомени.

  – Защо си тук? – важен-важен попита Милиционера. Забелязах, че той отдавна беше взел инициативата не само в разговора, но се опитваше да стори същото и с разказа. Човекът, който още стоеше, опрял гръб върху окичената с коледни дрънкулки будка, отвърна тихо:

  – Не знам.

  – Не й харесваш, нали!

  Милиционера ми стана симпатичен от този момент. Защото думите му бяха находка и за мен. Той имаше предвид жена: някоя жена или момиче, и това беше романтично. Особено в такъв момент! Съвсем реално усетих, че мен също ми е студено. Камината в моя уютен дом бе престанала да гори, бях леко облечен – само по риза, а на всичко отгоре пишех за студа. Или обратно: заради това, че ми беше студено, пишех за студа.

  След не повече от половин час аз отново седях пред масата, моят уютен и стар дом излъчваше топлина и приятни коледни чувства; чисто и просто разговарях с двамата – Милиционера и моя човек, опитвах да вникна в мислите им и това беше интересно и забавно като игра. Младият човек, когото наричам моя човек, който досега спеше като че ли под големите си клепачи; който криеше може би нещо и от себе си и старателно мълчеше; който беше блед от студа или кой знае от какво; който каза, че не знае защо е тук, си припомни. Припомни си нещо. И то като че беше още една банална история в навечерието на Новогодишните празници. Видя гора... Вървят двамата – той и Ник, по криволичещата камениста пътечка между храстите зад бодливата тел. С два автомата на пост. И Ник казва замечтано: "Беше такава нощ. Имаше мъгла. Легнахме по средата на поляната. Тя лежи, а аз я гледам. Розова и бяла, много бяла". Ник стиска ръцете си в юмруци, а от лицето му изтича злоба и капе върху новичкия автомат. "А ти какво би направил, Климе?" – пита Ник. Клим отговаря спокойно: "Какво ли? А, Нищо! Нищо не бих направил". Двамата вървят полекичка и взират се в тъмнината, където са храсти и корени на дървета. "А аз още не съм спал с момиче!" – признава си неочаквано Ник. "Добре!" – казва Клим.

  – Десет минути закъснение – намръщено измърмори Милиционера. Беше обиколил няколко пъти района около гарата; и така, докато обикаляше и се вслушваше в звука на скърцащите си ведомствени обуща, философстваше тихичко на глас. Стоеше сега намръщен. – Не й харесваш, значи! Жените са чуден народ. Чуден народ са, ти казвам. При нас на село имахме една. – И разправи всичко, което си спомняше от едно време. Накрая спомена пак и мразовитата нощ на петдесет и пета, когато милицията изпусна онзи престъпник, когато хептен му изгубиха дирите и писаха в протокола, че е минал желязната завеса.

  А Клим, човекът срещу Милиционера, си спомня как Ник едва каза: "Такава загубена нощ!" Клим отвръща: "Не се отчайвай. Нищо не е изгубено. Само ти си днес в лошо настроение. Но ще ти мине, повярвай! Животът е пред теб." Вървят и автоматите теглят главите им надолу. Вглеждат се в околната тъмнина – в храстите и даже зад стволовете на големите дървета. Ник брои на глас крачките. После мълчат. И Ник пак се обажда в тъмнината, неочаквано: "Като ми е тежко, отивам на някоя гара. И чакам. И винаги се случва нещо интересно…" След "интересно" следва фойерверк от автоматен откос като новогодишен салют и Клим вижда как Ник безпомощно пада и се мъчи да се усмихне от земята. Разбира се, Клим няма как да види точно това, но всичко си представя точно така. Секунда по-късно и Клим притиска лице към земята, но той е жив, страхува се за живота си, жив; и това ще ги разделя отсега-нататък във вечността.

  – Студено е! – каза младият мъж, опрял гръб о разноцветно осветеното павилионче насред перона на една гара. Има един влак, който трябва... трябваше да дойде в 0,33. Кой може да се сърди на нощните влакове! Горе, застанал зад моя свиден прозорец, аз с радост гледам през облаците от жестока мъгла и си говоря: "Боже мой! Клим, ти си бил добър човек". Не знам какво ми дава право да говоря по този начин – предвид Новогодишните и другите празници... за мълчалив човек, който не знае какво трябва да прави, когато очаква влак на някоя гара – при това закъсняващ влак! Ала въпреки това, не крия радостта си. Ето, Клим е пред очите ми; Ник лежи на земята и изглежда жив, защото се е усмихнал, но все пак е мъртъв; а Милиционера ги гледа и двамата и напразно се опитва да се отскубне из спомените си, или не, да отскубне спомените от себе си, както се отскубва бурен, и да ги захвърли някъде в мъглата и пустошта.

  – А тази нощ е необикновено студена – подхвана разговор Милиционера и направи няколко крачки. Огромният му черен кожух се повлече бавно и тържествено. "Много е студено" – повтори си на ум. Но не успя да се отърве от спомена, който неотстъпно го преследваше като изгладнял пес в мъглата. Спомни си, но не прасето, нито жената, а престъпника. Защото смърт го очакваше това животно. Освен варосаната варосана в бяло селска къщурка сред узрялото пшеничено поле, този спомен от детските години единствен го изпълваше със страх и тиха радост от преодоляването на безбройните неприятности в живота.

  Очите под спуснатите клепачи на Клим гледаха спокойно. Всеки си има една гара в този живот – мъничка крайна или попътна гара; и една нощ му се налага да чака влак. Влак, който не може да пристигне в 0,33, защото е нощен влак – движи се търпеливо, пипнешком в мъгла и тъмнина, но все пак движи се. Изпитвам непреодолимо желание да заговоря моя герой, но той ме изпреварва.

  – Аз си отивам – каза Клим.

  Милиционерът почака да свърши споменът му, и чак след това каза:

  – Ами добре.

  И то бе казано простичко и наивно, като че ли точно от него зависеше светът… сега, в навечерието на Новогодишните празници. Сети се нещо и викна с пълно гърло след отдалечаващия се Клим:

  – И дръж се, ей! Като мъж се дръж. Жената трябва да се държи здраво.

  От устата му изскочи огромен бял облак и като балон литна нагоре, към светлината на двата прожектора. А аз съм навел глава над масата. Зад мен е изящният, и струва ми се, доста скромен за цената си килим; стоя си аз тук, в уютния дом, край горящата зачервена камина, пред моя скъп, свиден прозорец, сред стаята, отрупана с изписани и полуизписани, ала непременно задраскани листове – листовете, които съм написал дотук през живота си, и си казвам: "Боже мой, това беше ти! И никакъв Клим, никакви пътници, никакъв Ник, никакъв милиционер в черен агнешки кожух. Това си беше ти самият; и спомени… спомени за мъжество".

БЕЛЕЖКА ОТ ДНЕШНИЯ ДЕН

  Този текст ми отвори, според вътрешно мое си убеждение, голямата обкована с яки медни гвоздеи порта на някогашния вестник "Народна култура". Отведе ме в света на Българската поезия и проза, първом при ироничния Климент Цачев (1925-1996), сетне при Йордан Радичков (1929-2004), който по онова време (1969) беше май литературен консултант в официоза "Литературен фронт", едва нашумял с пиесата си "Суматоха" в Сатиричния театър, пък и с чудатите си сюжети от Северозападна България. Помня мнението на този човек с триъгълна физиономия: широко чело, но брадичката като у козел, който иззад масивно като фурнаджийски тезгях бюро май се усмихваше благо-благо, когато ми рече: "Виждам го това тук като река през полето, която току изчезне в пясъците, току се появи на най-неочаквано място"... И след още няколко такива ми ти мили лакърдии, вече угрижен и с нотка на съжаление: "Ами не мога да го пусна за печат сега. Не му е сега моментът. Ще те съсипят. Изчакай! Ще му дойде времето".

 Пред портите на европейското уж подредено общество сме като нация яко обрулена, изтерзана, облъскана от Вятъра на промените. Спомняте ли си, имаше в онези години шлагер на състава "Скорпиънс", който бе култов, дори преди култов да стане "Лет ит би" на "Бийтълс" – символ за отпадането на табутата. Текстът по-горе мен лично ми напомня на Френския културен център Бобур сред Париж с цялата си изнесена навън арматура: входящи електрически кабели, обратни води, тръби, стъклария, изходящи инсталации за аспирацията и още дявол знае какво; и всичко това изнесено на показ, съставящо част от фасадата и на тази, пак ще я употребя думата, култова сграда за съвременния homo sapiens*, или по-точно казано, homo ludens**. Всичко на показ: от подсъзнателните бесовски енергии до едва розовеещата с нежната си слизеста ципа пулсираща мантия на Божественото у нас.

Пловдив – гнездо на пошлост и култура

 

Рlovdiv, edited on 31 dec. 2023

–––
*Размишляващият човек (лат.).

** Играещият човек (лат.). Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1474.)

  ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1474.)

  Ако можеш да се влюбиш в летежа и небето, знаеш как да дойдеш. Тук ще откриеш хора, които са живи, приключения, които са истински. Знам истинското богатство, и то е споделянето между човеците. – Екзюпери (1900-1944), из "Малкият принц"

  15 uni 1968 

МЕЛОДИИТЕ НА ДИНО*

  Ще ви издам една тайна: мелодиите. Те се появяват някъде дълбоко у мен и ме изпълват със светлина като голяма черква; всичко започва да трепти, да запява, гърлото ми пресъхва, и ако ме срещнете в такъв момент, не ви познавам, нищо не бих ви казал, понеже очите ми са затворени за вас и света наоколо. Когато открай-докрай се изпълня от една мелодия, аз изпитвам най-сладко блаженство, аз съм на Седмото небе и всички хора с техните дребни грижи, и техните дребни радости са ми чужди... защото – независим и от себе си, се издигам нагоре-нагоре, над всички, над всичко и... пея. Те не могат да бъдат чути. Чувствам ги, а не съм сигурен къде точно. Появяват се тъй рядко, а и живеенето в материалния свят е нещо твърде печално.

  Когато издъхна Дино, седмица подир смъртта му си наложих да съм добър и мил. Ставах преди останалите, измивах се тихо в банята и излизах. Опитвах се никого да не безпокоя, светът да не ме забелязва. На тролейбусната спирка заставах мирно и кротко, обърнат към себе си; и не се взирах в очите на хората, както правех преди, а гледах право пред себе си, като се стараех да си мисля безобидни неща, например, как добре му стои вратовръзката на онзи мъж. Всяко утро тролеят ме изсипваше на едно и също място – градската Чифте баня, строена през ХV век. Оттук поемах през града. А пътят ми не беше сложен: най-напред минаваше през телефонната кабинка вдясно от Тунела под Трихълмието. Влизах, вдигах телефонната слушалка, набирах напосоки пет цифри, и когато мъжът или жената отсреща се обадеше: "Ало, кой е на телефона?" – казвах тихо: "Смилете се, моля Ви! Дино умря"... В най-добрия случай чувах гласа на възрастен мъж: "Бог да го прости!" Но аз не съм набожен, не вярвам, че Бог съществува, и този отговор ме натъжаваше още повече. Такъв отговор е като сламка, за която се лови удавникът, като знаем, че въпреки усилията, удавникът ще се удави. Нали затова е удавник! Така сантиментален е моментът, когато обреченият посяга възрадван към нещо, което изобщо го няма на света. Илюзията крепи човека над водата.

  И тъй, хората до един, с изключение на някое старче, ми се дразнеха, заканваха се, обиждаха ме с думи които трябваше да ми докажат колко не ги вълнува моята мъка, как никак не ги вълнува кой страда в този объркан наш материален свят, кълняха ме. Впрочем, ругатните и клетвите в непознатия за пришелец или за страничен свидетел мой роден град съпровождат моите мелодии от най-ранното ми детство. На второто утро грубиян ми рече: "Върви по дяволите с твоя мъртвец! След като съм жив, не ме интересува нищо друго". На седмата утрин слаб женски гласец хлипайки рече: "Защо настоявате и ние да страдаме? Имам тук две болни дечица. Не ни безпокойте повече, моля. Достатъчно грижи си има всеки. Не безпокойте хората. Нали не искам кой знае какво от вас!" И така аз понасях тъгата по Дино. Вървях по тротоара с увиснала над света непрогледна древна мъгла и се съпротивявах на тъгата. Чувствах се в плен на болезнена печал.

  Беше ужасно, понеже мисълта за някакъв мъртвец е нищо в сравнение с мисълта за живите. А пък те ме заобикаляха от всички страни – движеха се задъхани по улиците, задминаваха ме, избутваха ме от пътя си в някоя локва, без да ме забележат и без да се извинят, дотолкова съсредоточени в своя мираж, в особено важна цел или грижа! Сблъскваха се на някой ъгъл, с нокти и зъби воюваха помежду си. Случваше се да ги гледам как се налагат първо с думи, после с юмруци. И повечето – запъхтени, потни, опиянени от своята, според тях – чудесна идея, пресичаха срещу кървавите светлини на светофарите. Леките коли, камионите и автобусите със свистене и със занасяне на колелата върху асфалта заковаваха муцуна насреща им. Тези нещастници рискуваха живота си за глупости, само понеже фантастичната глупост ще накара съседът им да се пука от завист. Да, повечето рискуваха живота си при всяка непредпазлива стъпка, но пак бяха доверчиви, вярваха, че Господ е над тях и че Ангел Спасител е разперил белоснежни крила, тъй че не мислеха как рязко може да приключи това шоу животът.

  И никой не мислеше защо сме на този свят. А може би единствен виждах как цялото това множество с хилядите си уста и хиляди свои бели дробове как пъшка в тролея и как мърмори, окайва се, гневи се, хленчи, докато чака да докарат вестниците и да чуе последните новини по радиото, бърза да грабне нещо преди другите, и ще си строши нозете да препуска, само да докопа трошица власт, богатство, слава преди врабците. Защо тича! Къде се е разбързало това множество от угрижени? Но тъгата по Дино не ми даваше да мисля кой знае колко за тези неща; тя ме изкушаваше да се страхувам. Времето на моя живот разделих на две: слънчево спокойно детство и юношество до смъртта на Дино, и десетилетията на страха и мъглите след смъртта на Дино.

  Когато съм се появил на този побъркан свят, Дино бил вече възмъжал физически и дори го наричали мъж. Вземал ме в ръце, разглеждал ме като чуплива вещ и опитвал да открие приличаме ли си. До това време успял да преживее една война и да начене втора – война за моя и неговия живот. От Голямата световна война се върнал с някои драскотини в душата и купища спомени, които с голяма неохота разказваше понякога, след настояване и обещания от моя страна, че ще съм послушен син, такъв, какъвто не само всеки мъж желае, но и светът още не е виждал. Та ето една от тези истории.

  Взводът на Дино бил пратен да заеме позиция срещу известна с умението да воюва безмилостно немска част. Късно вечерта с десетина леки и няколко тежки картечници нашите атакували немците край реката Драва и селца с ей такива имена – Драва Чехи, Драва Соболч, Драва Полконя. Куршумите свистели като поток Коледни фойерверки. Докато направи първите няколко крачки, изскачайки от калния окоп, всеки от взвода се страхувал да не загине; в разгара на сражението обаче, когато били осакатявани и усмъртявани от куршуми и парчета снаряди, когато били разкъсвани от шрапнелите, страхът изчезнал. Да се чудиш как у плахия до преди миг притеснен човек се събужда хищникът, освирепял, ненаситен да усмърти всеки, оказал се незащитен пред дулото на картечницата му... Дино дотолкова се увлякъл да се придвижва напред, стреляйки нацистите, че направил нещо, което канцеларските плъхове в тила, важни чиновници с по две и три звездички върху пагоните описват с изпъчена гръд в дневниците чрез израза "постигнахме пробив на локалния фронтови участък". Нямаше мен да ме има, да не бил прикладът на леката му картечница MG-42. Немски куршум дум-дум уцелил дървения приклад, раздробил го на парченца, понеже немският дум-дум е специален куршум предназначен да троши човешки кости.

  Така започнало продължителното отстъпление на Дино, което никой от околните в онзи миг не усетил. Било изтрезняване като сутрин след нощ на тежко пиянство.

  Ала и малката война се оказала не по-малко опасна. Двегодишен, у мен се появило твърдото намерение да се отърва веднъж завинаги от пикливите пеленки, а и веднъж завинаги да престана да чувам как Дино се горещял, че ще ме изхвърли от прозореца на втория етаж, от къщата на улица "Захари Стоянов" №17 и колко досадно ревливо и неприятно същество съм... Преживял съм и мимолетния изблик на отчаяние у него от собствената ми посредственост, докато той едва преживял малария... Спасили сме се по чудо. Впрочем, за миналото много рядко говорехме: не защото сме се страхували, а простичко казано, твърде силно обичахме живота.

  Когато навърших моите първи десет години, той ми издаде най-голямата си тайна: мелодиите. Ето как стана това! Дино срещна хубава жена. Жената вероятно също го е харесала, и за мен необяснимо защо, двамата все потъваха в някоя гориста местност да се любуват един на друг, да си се прегръщат и целуват, да се галят сред поляните нощем сред песните на щурците, сред лъх на пеперудени крилца под утринните лъчи на росата и слънцето. Губеше се с хубавицата дни и нощи. Отначало се правех, че не забелязвам тези негови странности, но един ден ми стана непосилно да си подтискам самолюбието и му казах: или с нея, или с мен! Тогава, като помълча известно време, за пръв път ми спомена за мелодиите. Когато бил с Нея (присъствието й в живота му да съм бележел само с голяма буква)... Та когато той бил насаме с Нея, мелодиите му зазвучавали и го изпълвали като голяма черква, очите му се отвръщали от дребните хорски грижи, той се издигал високо, все по-високо, като хлапак се радвал на дъгата, на слънцето, луната и звездите, на ветреца, който й рошел копринените женски коси, на облака, който плува в небето, което в такъв миг му изглеждало бездънно, любувал се на земята, която пред очите му се откривала необятна и по майчински ласкава със своите цветя и поляни с храсти, насекоми, птици, влечуги край ручеи с риби. В такива моменти плачел от щастие.

  Опитах се да го разбера тогава, но докато го виждах с Нея, криех се в някой ъгъл да изплача пред мишленцата хлапашкото си нещастие и самотата на един изоставен син.

  За бъдещето не приказвахме. Не казваше: това и това ще направя. Предпочиташе да върши нещо вместо да мечтае. Помня как веднъж ходихме на лов. Тръгнали бяхме да убием някой заблуден заек, когато край потока във високата сочна трева съгледахме вълк и Дино рече: "Убием ли вълк, ще сторим добро за света". Никой не беше ни учил как се убива вълк... Тръгнах към вълка, придавайки си нехаен вид. Бях примамката, и не треперех от страх, а Дино трябваше да стори по-лесното: да стреля, но трепереше като в пристъпи на треска. Противно на очакванията ни, вълкът си подви опашката и избяга. "Не бил вълк, а куче" – радваше се като дете Дино и лицето му в онзи момент беше рязко очертано, направо мъжествено. Това няма как да забравя.

  Той имаше и ловно куче. Двуцевката си държеше окачена над диванчето в кухнята, а кучето дремеше пред вратата върху проскубана ярешка кожа. Към този пес Дино бе милостив – носеше му храна от работническия стол отсам стария мост на Марица, с кокалено гребенче веднъж на ден му решеше козината и го наричаше Джон. Джон бе английски пойнтер на едри черни и бели петна, същински аристократ сред глутницата помияри в съседните дворове. Единствената му слабост, предполагам – достойнство в очите на Дино, беше, че не джафкаше по апаши, по заничащи столипиновски момци иззад оградата, лаеше дип нарядко с дебел дрезгав глас, и ако не гонеше кокошките и патиците мюрета из двора, дремеше умислен като древноелински философ.

  И тъй, един ден в разгара на жежкото лято на 1972 година Дино реши да мре. Почти всичките ни познати деликатно го подсещаха, че му е вече време да си ходи, така да се каже, да освободи мястото за друг някой със сбръчкана кожа, току-що изпълзял с рев из майчината утроба утрешен юнак над юнаците, най-малкото, юнак герой с нагла усмивка. И Дино стори своето отпътуване някак нехайно и кротко, както бе направено всичко, от което се състоеше животът му. Издъхна сутринта малко след пет, подпрял се с една ръка на рамката на портичката към избата с брашното и с лице към изгрева, струполил се, агонизирайки с пяна на уста, пълна с пръст, но с иронична усмивка.

  Събраха се неколцината все още живи негови приятели и близки. Настояваха да го погребат колкото е възможно по-бързо, че да не му се вмирише трупът. Скръбта си е скръб, има обаче природни закони, които не се съобразяват с настроенията ни! Това си бъбреха хората. Като негов син, не желаех да се разделя с Дино. Седях край трупа и го гледах със синовна обич и благоговение. Мина седмица, месец. Трупът подпухна и посивя. Силно изплашен тогава, казах на онези хора, че май вече е дошло време да го погребем. И те го вдигнаха на ръце от грубия сандък, загасиха свещите, почистиха восъка от пода и отидоха да го заровят. Но аз всеки път, при излизане от цветните си сънища, тръгвах сам подир скромната катафалка да го изпращам до старото Градско гробище край булеварда за Цариград. Вървях в онези мъгливи предпролетни утрини, като се вслушвах в мелодиите, които ме изпълваха. Това с всеки отминал ден и всяка отшумяла седмица, месец и отлетяла във вечността година от моя живот вършех все по-рядко и по-рядко. Докато една зимна утрин се разделих с мисълта да приличам на Дино. Започваха моите Малки войни.

Пловдив – гнездо на пошлост и култура

Plovdiv, edIted on 30 dec. 2023

Илюстрации: 

- На кея в Балчик, 26 февруари 1972 г.

- Животът неизменно следва Смъртта.

____

* В студентския вестник "Софийски университет" през 1969 г., когато главен редактор ни беше някогашният доцент, а днес професор Симеон Хаджикосев, текстът беше отпечатан при изричното условие – да избягна внушението, че сюжетът е от България. Та затова и за заблуди на цензурата нарисувах илюстрация: Млад пичага с телефонна слушалка в ръка покрай улична телефонна кабинка, над пича със слушалката на чиста латиница: разкривен надпис Теlephone. "Писал си го в стил италиански кинематографичен неореализъм" – важно отбеляза Хаджикосев (1941), та ми се наложи да любопитствам веднага след това що ще да е това чудо. Не само италински, ами и кинематографичен. Ега си, голям праз! Дали да не напиша и за веселите и мрачните типове, които се навъртаха изгладнели в онази студентска редакция, особено кога Али Байрямов от Силистренските села отваряше тенекиената касичка да ни плати хонорарите. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1473.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1473.)

  Ако можеш да се влюбиш в летежа и небето, знаеш как да дойдеш. Тук ще откриеш хора, които са живи, приключения, които са истински. Знам едно истинско богатство, и то е споделянето между човеците. – Екзюпери (1900-1944), из "Малкият принц"*

  10 mar. 2002 

СЪРЦЕТО Е САМОТЕН ЛОВЕЦ

  Внезапно бях обхванат от привличането на младо момиче, което не съм срещал на живо, виждал съм го на телевизионния екран, когато чете вечерните новини, а вчера сутрин го видях в някакво там студио сред други известни от по-преди телевизионни говорители... Пиша това не от 17 часа на 10 март, както съм отбелязал първоначално в бележника си, а на следната утрин: че доста се колебаех, надсмивах се над себе си; реших, не е сериозно да изпадам в толкова умопомрачително настроение на нежност.

  11 mar. 2002

  Пишейки горните редове, сега вече си мисля, че съществуват връзки между мъж и жена, за които логическият подход е неподходящ и неспособен каквото и да било да изясни. Ароматът на любов е като едва доловимото ухание на розовия цвят в стаята. Ала колко по-плътна, увличаща е тръпката, може би защото няма абсолютно никаква възможност тази любов да се материализира. Екранният образ от вчера ме привлича в непознати пространства, иде от дълбини на подсъзнанието – от друг живот, когато сякаш съм бил някой друг в предишен живот и времена, идва при мен като спомен. В илюстрован седмичник преди месеци бях мернал цветни снимки на цялата страница на същата жена край нов велосипед. Отгърнах проспект на магазините "Метро" – там, където е рекламата на такъв велосипед, па си помечтах да имам същата вещ. Усетих се щастлив заради спомена, когато съм яздил велосипед – за ветреца, който свисти тихичко в ушите ми, разпилява ми косата, докато летя из зелени поляни край Марица в Пловдив или където и да било другаде, огрян от вездесъщото тракийското слънце.

  Ето че, докато записвам, образът на жената полека-лека избледня, стопи се от само себе си, но вече знам: тя сега е моя, заселила се е в подсъзнанието ми, очарователно неспокойна, представяща се обаче в строг образ, а всъщност изкушаваща... Не е ли то ангелската версия на привличането? Едва ли е наясно какво излъчва, но лъчистата й аура ме изкушава да фосфоресцирам от километри разстояние. Съсредоточавайки се върху физическата й хубост, откривам уют в себе си, където мъжът у мен я прегръща и целува тази жена. Целомъдрената и омъжена Лаура така е предизвиквала стотиците сонети у влюбения в лицето и тялото й поет на Ренесанса Франческо Петрарка.**

  13 mar. 2002

  Колкото са ти по-плитки корените, по-лесно ти е да мразиш... Дъбът не мрази; мрази копривата. Злобата е безпомощност на духа: недостиг на духовност, бездарие и нещо срамно, което – както кървящите язви у прокажения нещастник, го изолира от света.

  25 mar. 2002

  От няколко дни, седем или осем вече, препрочитам разкази на Хайнрих Бьол. Някак печално се върнаха у мен позабравени мелодии от студентските ми години. Спомних си тогавашния разказ "Мелодиите на Дино", писан, когато съм бил 20-21-годишен. Ето тази сутрин измъкнах географския атлас на Западна Европа и по картата на Германия проследих откъде е минал героят на Бьол в разказа, дал надслова и на сборника му в българския превод: "Джуджето и куклата". За суетата, за случайните дреболии, които ей тъй минават уж някак между другото, а оказват толкова силно влияние над нас, се говори в разказа за най-обикновен сив дъждовен ден, когато на пръв поглед нищо не се случва. Така безсмислен понякога изглежда животът, именно когато е преизпълнен с послания откъм Космоса. Толкова меланхолия ни обгръща, особено когато дните са като днешния: тъжни, ветровити, хладни, сънливи!

  Снощи се будя на три пъти. Първия път, когато се събудих, прониза ме като мълния откритието, че тази любов с Re. сам я удуших. "Не си виновна ти, коте! – помислих си. – Аз съм удушвачът. Не успях да простя пренебрежението. Ти стори всичко възможно нещата помежду ни да си останат непроменени, но в безразсъдството си, от наранена гордост горях ден след ден мостове между моето и твоето сърце".

    Сърцето обича, когото си иска.
    О, как с никого не се съобразява сърцето!
    Ти му казваш: Не бива, грешно е, невъзможно е! –
    ала то своето си знае.
    И всички му казват: Не бива! Не бива!
    Залагат примки, забрани измислят,
    и колкото повече "Не бива, не бива!" –
    толкова по-силно то се налага:
    тропа с краче, дяволито те гледа
    и прави с теб каквото си иска.

    Такова безпомощно, а толкоз капризно!
    Ще го съсипят, а своето си знае,
    ден подир ден тъче своите мрежи
    и идва мигът, когато се чудиш:
    Щастлив ли съм, или съм нещастник?
    Може би без сърце ще съм адски спокоен,
    разумен и трезвен, безобиден и кротък...
    Дали без сърце не е по-лесен животът!

  2 apr. 2002

 Мелодиите. Всяко от момичетата през живота ми на мъж звучи в определена, строго индивидуална тоналност и ритъм... Ила, както предпочитах помежду ни да я наричам, беше романтична история от моите двайсет и осем-трийсет години, свързана някак си с латиноамериканска мелодия, в която влюбената проплаква: "О, ке те пас!"** Мария, която пожелах за съпруга след развода си с майката на дъщерите ми и боготворях от четирийсетата до четирийсет и четвъртата година, си тръгна от мен с отрезвяващата свежест на шлагера от 1990-1991 г. "Вятърът на промяната" на състав Скорпиънс. Re. в съзнанието ми звучеше, и още звучи, с мелодия от репертоара на пианиста Ричард Клайдерман от албума "Еspecially for you"***. Ако се не лъжа, е мелодията "Memory"... или не! Това е предпоследната композиция от друг албум ("The very best"), шлагер от онези години – "Don't Cry For Me Argentina". Да, тази е мелодията, която казва всичко, което не бих могъл да изрека с думи. Защото думите са безпомощни да кажат онова, което човек преживява. От личен опит знам, че в написания текст не красивите фрази говорят, а тишината с пропуснатите, неизречени пасажи от премълчано. За най-силни чувства думите са безпомощни, струите тишина откъм звездния океан тогава говорят.

Пловдив – град на пошлостта и културата

Plovdiv, edited on 29 dec. 2023

Илюстрации:

- Втората ми дъщеря, когато тъкмо проходи.
- В шумни и весели компании не ми е уютно.

___

* Немският пилот, разстрелял невъоръжения двумоторен Р-38 на Антоан дьо Сент Екзюпери, следящ движението на нацистките кораби край Марсилия, в интервю след войната споделя, че "Малкият принц" е любимото му четиво, а Екзюпери е любимият му автор.

 Вж.  https://www.ploshtadslaveikov.com/ubijstvoto-na-antoan-do…/

** Защо си тръгваш!
*** Специално за теб. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1471.)

 ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1471.)

  Този ден от годината ми е особено скъп, връща ме към хладен и мъглив следобяд на дълбоката есен през 1991 година, като начало на интимна авантюра, продължила близо десет години. А дали едва когато изгубиш любима, разбираш какъв щастливец си бил и че за да си щастлив, трябва да си и малко нехаен? – Аноним (1947)

  21 noe. 1991

ГЕРБЕРЪТ*

Царица е розата – излъчва печал

и богатства, които не съм преживял.

Карамфилът е скучен любовник проклет.

Нарцисът носи душа на поет.

Полюшван от вятър, макът в полето

навява ми спомени детски в сърцето.

Синчецът следи маргаритката бяла

както оченце – мома напращяла.

Минзухарът е свеж удивителен знак.

Кокичето... знаем го колко и как

в мразовитата пролет пробива снега

и храбростта му не е шега.

И лалетата като мометата –

шумни девици с напъпили цици.

И гергините – като балерините,

с техните пусти колосани фусти,

целите: разкошно предчувствие.

 

Но ето че твоят гербер червен

избухва пред моя взор удивен

и виждам това зачервено петле

как над боклука изпъва вратле,

над вонящите люспи,

над огризките гнили

от банани и тикви,

от зелки и сливи

върху сергиите край тротоара,

над печалната смрад на пазара.

 

И продавачката казва:

– Да ви увия ли, значи,

три цвята в хартия за две десетачки?**

 

– О, достатъчен ми е и един.

 

– А какъв си харесахте, жълт или син?

Един без луксозна хартия, от тез

ще ви струва ни левче по-скъпо от шест.

Шест лева... И ще отнесете един

на своя любезен и мил господин.

 

Какво са шест лева? Ох, нищо не са,

но когато ги нямаш, тъй много са те!

И срамежливо с въздишка в гласа

питаш за гербера в кофата смет.

 

– Ах, тоз ли? – продавачката сива

боцва те леко с усмивчица крива:

– Вземете го, моля. За вас е.

Безплатно!

 

...И ето, ти идваш с цвете в ръката,

ти влизаш сияеща в бедната стая

и аз, като виждам това, вече зная,

че дошла си и вече оставаш у мен

с този гербер в ръка до сетния ми ден.

Пловдив – гнездо на пошлост и култура

Plovdiv, edited on 29 dec. 2023

–––

* От стр. 20 в сб. "Кардиф" – самиздат 1998 г., тираж 300 екз., обем 96 стр.

** През 1991 г., когато е писан текстът, учителската ми заплата беше колкото за тока, телефона и водата. 

Бел.м., tisss.