Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

сряда, 26 юни 2019 г.

ДЯВОЛЪТ Е В ДЕТАЙЛИТЕ (10.)

ДЯВОЛЪТ Е В ДЕТАЙЛИТЕ (10.)

   
Продължение

   26.08.1997.

  Днешни историци, като говорят срещу грандоманията у Фердинанд Кобургготски, забравят, по-вярно, затрупват с отрицания едрите и здрави темели, които някога в основите на Българската държава полагал този непознат по мащаб първостроител. Войска – наперена, дисциплинирана, със съзнанието, че е каймакът на обществото; стабилна, неподкупна държавна и местна администрация; проспериращата средна класа; интелигенция с претенции да се съизмерва с най-развитите по онова време държави в Европа. Това малко ли е?

  Ама имало го неудържимия блян за Целокупна велика майка България, имало и нескопосни опити да приобщят българите, населяващи откъснати от Отечеството ни земи; имало пренебрежение към министрите и парламента. Че в коя държава не ги е имало! След Девети (IX.1944.) новите господари въведоха стил да се разхвърля съграденото от поколенията политици преди днес, да се започва винаги от нулата, неизменно върху добре смлените градежи и кости на старото. Ето го любимеца на българските интелигенти, отскубнал се из идиличната възрожденска Копривщица, бохемата, любителя на веселите компании покрай стакан пиво, нежния любовник, свенливеца, попаднал в столичния водовъртеж, страдалеца по тихата драма "a la francais" на умозрителна разблудна царкиня, отрицателя на Фердинанд, ветрогона, но и наивника Дебелянов, малко преди сам да изгори в епизод от кървавата драма на Балканските войни:

     За старий свят настават сетни дни;
     разкъсват се верига след верига –
     и над самите му развалини
     на правдата олтарът се въздига.

  Отсъствието на култура в политическите и обществените ни дела влече до ето такива ми ти "олтари", "знамена", "търсен брод", "бряг в пурпурна позлата" и... "светла вяра в новия живот". Но подобно отрицание на минало и настояще ще да срещнем и у родения в Алтън Калофер Христо Ботйо Петков:

     Тъй върви светът! Лъжа и робство
     на тая пуста земя царува!
     ---------
     ...кипи борбата и с стъпки бързи
     върви към своя свещен конец...
     Ще викнем ние: Хляб или свинец!

  Сякаш духовните ни първенци са се възпитавали единствено чрез Вехтия завет, където властва девизът "Око за око, зъб за зъб!" Тази нишка в мисленето, като че присъща на Балканската традиция, дали е исконно Българска черта? От Раковски насам на българина се внушава отмъщението, разрушението на всичко отминало като начало за качествено новото и перспективното. Млади и сърцати, жизнени и неопитни са и гениалният Ботев, и нежният поклонник на френската отвлечена от реалния живот тиха поезия Дебелянов. Нямали време да преосмислят тоталното отрицание в сюжети на съзиданието. А какъв им е идеалът? Към какво се стремят? Първият – да види отечеството свободно, най-общо или образно казано: да загине достойно; вторият – устремен към "бряг от пурпурна позлата", накъсо – боядисан въздух; т.е., и двамата си нямат солидна, конкретна идея какво да се прави, след като бъде извоювана свободата, когато "безбройната рат" открие "търсения брод".

  Като Ботев разсъждавало мнозинството от националните ни светци. Ала народът, мисля си, е по-мъдър от фарфарони като Бенковски. За съжаление в политиката ни, тъй като сме една от младите (не в исторически план, а по днешен модел) държави от съвременния свят, и досега следваме "завета на Ботев", а не "завета на Левски". Колко по-героично изглежда рушенето, загиването с песен на уста! Далеч по-малко театрално е да зидаш тухла по тухла, да отстояваш не само живота, но и стил, но и енергията на Българската ни нация сред връхлитащите ни стопански и политически катаклизми. Та ето в такъв план симпатиите ми са на страната на творци като Вазов, които със смирение се вглеждат и вслушват в посланията, идещи от дълбините на катадневния непразничен народен живот.

  Уважението ми към фукльото Фердинанд е по някакъв особен начин свързано с респекта ми към българския ми мъченишки перущенски и калугеровски род. Какво ли значение в такъв случай да отдавам на обстоятелството, че Кобургът, който по характер никак не ми е на сърце, е издънка от някаква си там дивна монархическа династия?! И партизаните от антифашисткото съпротивително движение у нас... в юношеството и младостта ми ги виждах всеотдайни, прекрасни; а трябваше да се осъществи бленуваното от тях или от парвенютата, които първи се възползваха и ги наследиха във властта след Десети ноември, трябваше да станат всеизвестни и явни кощунствата от т.нар. период на социалистическо строителство, за да разбера какъв е резултатът подир всички тези подвизи и саможертви и коя именно е силата, тласнала ги 
безскрупулно към смъртта.

  Жестоко е да се изрече, знам! – но това е същественото: светът се интересува от резултати, съвсем не от чудесните ни намерения. А може би е възможно героизмът да съществува ей тъй, сам за себе си?!

  Не съм склонен да нарека саможертвата на антонивановци през зимата на 1943 г. героизъм; то е по-скоро престъпление на онези, които ги пратили преднамерено, планирайки политическия ефект от това чисто по сталински модел планирано и осъществено мероприятие. Същият модел верноподанни партийни чиновници в години на уж "народна власт" демонстрираха същата безскрупулност. Стига сме се правили на наивни!

  Народът е по-велик от своите светци. Трудно е все пак не да умреш, а да живееш за идеята: да продължиш, пренасяйки от минало в днешно и бъдеще посланията на Българската духовност и стил в съвременната европейска цивилизация.

  Историята ни е написана крайно едностранчиво. Преклонението пред титани на Българския гений, като Раковски, Каравелов, Ботев, Бенковски нима е редно да ни затваря зрението както за лутаниците им, така и за по-обикновени на вид, ала по-близки до мнозинството не по-малко стойностни строители на националното ни самосъзнание? Ала тях кой ги знае! Масовият българин си пада по шарениите, по патакламите, гръмката фраза, трясъка, героическата поза и юнашките възгласи. Е, доста вече! Детството на което и да е общество не може да продължава до безкрай. Искам, хвърля ли око към вчера, да видя перспективата в стореното от поколения българи преди мен, не купища развалини, над които нови турски минарета и олтари се въздигат, а някой накуп всичко преди себе си гръмогласно отрича. Историята е река, всички сме тук кръвно свързани в едно – българи-юнаци и жалки, малодушни предатели; мъченици на вярата и духовни уроди. Немалка храброст е сами себе си да приемем каквито сме си, а не,
както ни подсказват, да се правим на велики. Ако България все още може да е онази "държава на духа", за която чужбината нехае, нямам основание да се срамувам за провали и грешки, каквито е допускала всяка нация, докато се е формирала в модерно, т.е. в човеколюбиво общество. Не желая да ме изкарват нито по-възвишен, нито по-неугледен, отколкото съм. Историята ми е нужна за поука, не да се съзерцавам и величая. 

  Следва

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 26 uni 2019

Илюстрации:
- Младият аристократ Фердинанд Кобургготски, 1861-1948 г. (горе);
- Циганинът Цар Киро* от Катуница на любимия трон, 2014 г. (долу).

–––
* Вж. https://offnews.bg/razsledvane/koj-koj-e-v-teftercheto-na-tcar-kiro-290702.html  типичният бизнесмен в период на лъжедемокрация, когато нацията я разграждат по план. Бел.м., tisss.