ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1625.)

 

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН 

ПЛОВДИВЧАНИН (1625.)

 ...Повика дъщеря си Сара, хвана я за ръка и я даде на Товия за жена, думайки: ето, по закона Мойсеев вземи я и я води при баща си. И ги благослови. Па повика жена си Една, взе свитък, написа договор и го запечата. И започнаха да ядат. И Рагуил повика жена си Една и рече й: приготви, сестро, друга спалня и я въведи. И тя направи, както той каза: въведе я там, па заплака и прие взаимно сълзите на дъщеря си, като й рече: успокой се, дъще; Господ, Бог на небето и на земята ще ти даде радост вместо скръб. Успокой се, дъще! Като се навечеряха, въведоха при нея Товия... – Из Книга на Товита (7:12-17, 8:1), Библията

  7 avg. 1977 

ВИСОКАТА ТРЕВА ПРЕЗ АВГУСТ*

  Лежаха във високата трева зад къпиновия храст, в който пърхат птици, зад който прелитат колоездачи, деца цамбуркат в дълбокото и боси нозе топуркат по дървеното кейче. Из въздуха се носи сладостният аромат на напечени от жежко слънце вишни, презрели черни, останали по върха на дърветата наоколо. Старата Гребна база. Насред хангарите за лодки ял-6, умирисани на безир, топъл асфалт и ацетонов лак, бръмчи електромотор и от помпата му се плискат пенливи струи ледена вода. От душовете със затоплена в почернените с гъстия катран варели с вода долита пръхтене, кикот, хлапашка весела глъч. По-нататък бе Градският плаж на Пловдив. Но двамата предпочетоха усамотено място сред храстите, дето тревата е най избуяла, кажи-речи, до кръста, до шията.

  Лежаха си във високата трева, а наблизо, зад гъсто разлистения къпинов храст, из който пърхаха птици, прелитат колоездачи, деца цамбуркат в дълбокото и боси нозе топуркат по дървения кей. Из въздуха се носи сладостният аромат на напечените от жежкото августовско слънце вишни – презрели, та чак черни, останали по върховете на дърветата наоколо. Старата Гребна база до старото стрелбище. Между хангарите, умирисани на безир и ацетонов лак, бръмчи електромотор и от гърлото на помпата се плискат пенливи струи ледена вода, а изпод душовете с вода стоплена в почернените с асфалт варели долита пръхтене, кикотене, хлапашка весела глъч. По-нататък тогава бе Градският плаж на Пловдив. Но тези двама предпочетоха усамотеното място сред гъстите храсти, където тревата е избуяла, кажи-речи, до кръста, и легнеш ли сред нея, моментално ставаш невидим за околния любознателен народ.

  Взе книга за всеки случай и сега се преструва, че чете, извърнат гърбом към нея. Не могат ли трийсетгодишен мъж и двайсет и четиригодишно момиче да лежат във високата трева, да се препичат на августовското слънце и да не си досаждат, наслаждавайки се на спокойствието, че все пак не си сам, не си сама! Какво неестествено има в приятелство между мъж и жена, без намеци за любов и прочие капризи и щуротии! Познаваха се от няколко месеца. Той – млад вестникар в младежкия им вестник, тя – едва от два месеца сътрудничка към отдела, чийто дописки той дописва или редактира и по мъничко ядосван от правописните й грешки. Търкаля се сега в пъстрите си бански гащета, уж чете. Но криви зъркели както морски рак. Какви жени имат хората, бе-е-е! Докривя му и се пресегна за цигара. Ей тъй животът си отминава.

  Похлупена по очи върху розовата си хавлия, тя даже не мърда. Тогава той наведе вейчица откъм храстчето и я прокара зад ушето й. Беше си вдигнала косите на кокче. Похлупена по очи върху розовата си хавлия, не мърда. Наведе вейчица от храста над тях и я прокара зад ушенцето й. Вдигнала си беше косите на кокче.

   – М-м-м! – ръмжи, без да шавне.
   – Ще слънчасаш – преглъща на сухо. – При това слънце...

   Но съществото не поема. Което ще рече, не ставай досаден, драги ми господине! Е, стана, поразкърши перки, и като разглеждаше хилавото си, бяло като сирене тяло, нападна го меланхолия. Изпълзя от храсталака и се потопи в Гребния канал, като че ли се гмурна в топъл чай. Тъй до очи топнал се във водата, движи напред-назад като крокодил. Освежен, след двайсетина минути зашляпа по нагорещения асфалт и пропълзя обратно под храста.

И откри, че се е обърнала на една страна, по хълбок, гърдите й стърчат изпод оскъдните парцалки на горнището й върху гърдите й тухлата** на господина. Седна по-наблизичко, отскубна стръкче тревица и лекичко го разходи по корема й. Кожата й потръпва там, дето я докосва тревицата, и пак – онова нейно ръмжене. Но мълчи.

  – Водата е чудна... Що не се натопиш и ти?

  – Дошла съм да се пека, за твое сведение!

  – Че кой ти пречи!

 Лято. Слънцето пече, та се къса. Птички пърхат из храста и се боричкат. Някакви врабци, сойки и стърчиопашка се въртят, подскачат, оглеждат ги с оченца, лъскави като копченца. Гущерче се промъкна от високата трева и застина върху клонче акация. Лежат във високата гъста трева двамата. Тихичко. Хлапетата от кея са се запилели на плажа, отдето иде аромат на варена царевица. Полъхва лек ветрец откъм реката. Небето над Тракия е пепеляво от мараня.

  – Що не свалиш горнището на банския? И без това никой не гледа.

  Извръща се, ококори голямо колкото лешник око. Гледа го като току-що слязъл от снежнобяло памучно облаче.

  – Твоя работа! – С тон на обиден. – Все ми е тая. Виждал съм всякакви.

 Тя придърпва крайчеца на розовата си хавлия до брадичката и ляга по гръб, фиксира го известно време. В главата му бръмчи, какво бръмчи не знае. Почесва се:
  – Притеснявам ли те?
  – Малко! – прехапва устни.
  – Тия твои гърди да не са нещо особено, нещо специално?
  – Не са.
  – Тогава?!...
  – Не знам.

  – Да не би да са три?... Хубаво де! Виждал съм ги всякакви.
  – Хитрец!... Знаеш ли какъв си мошеник***?

  Десетина минути подир това тя съвсем невинно му показа онова, което той явно копнееше да види. След още две-три минути вече се прегръщат, и кой знае защо, той рови из нея, а тя е съвсем, съвсем гола, банският й – горнище и бикини, зафучен върху акацията. Сред въздишките и звучните целувки във високата трева в августовския небосвод като тамянен кадеж се понася притеснен шепот:
  – Видя ли?... Видя ли сега какво направи!

  Но милият, и да искаше, точно в този момент нямаше как да я чуе. Може би понеже гърдите й се оказаха не три, ами две, при това хващаха око, та се зае първо с тях.****

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 17 avg. 2024

Илюстрации:

- Великата книга за човешкия ни род.

- Нищо ново под слънцето..Библията.

–––

* Действителна история. Половин година по-късно двамата прелюбодейци (защото бяха отдавна семейни и даже имаха деца от законните си половинки) седяха на пейка край пловдивския Гребен канал и тя съвсем недвусмислено се захвана да го убеждава: първо да се разведат, а после да си създадат ново семейство, и той, притеснен, я запита дали си струва да развалят две гнезда, за да вдигнат колибка с две липи отпред. 

** Библията, която взе, за да проучи най-сетне седма и десета от онези прословути Десет божи заповеди.

Мойсей (Моше) носи скрижалите.

*** Нарицателното съществително "мошеник" иде от собственото еврейско име "Моше". 

**** Женчето му от девет месеца беше на другия край на България при баба, мама и лелите и си общуваха чрез мили писъмца по два и три пъти всяка седмица. Бел.м., tisss.