Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

неделя, 18 септември 2016 г.

Story – КРАЙПЪТЕН РЕСТОРАНТ

    Това беше крайпътна кръчма току до кръстовището, дето по пътя за Пещера следва отбивка към някогашното село Мечкюр, днес Прослав, квартал на Пловдив. 12-13-годишни, катерехме се по дърветата край пътя да берем едва порозовелите ранни череши. Специално турен пазач бдеше над бахчите заради детските ни набези. Стреляше по нас с патрони, натъпкани с английска сол (магнезиев сулфат) и ситно нарязана четина. Имаш ли лошия късмет да те уцели, гърбът и задникът ти подпухват и два дена сърбеж тресе цялото ти тяло, да не кажа какви страдания още носи вбилата се в кожата свинска четина!

     Още март-април ходехме по гащета и потник, а за гуменки на нозете не съм и мечтал. Някакво момче от съседната махала, помня, бе убито, както си тъпчело зелени круши в пазвата. Славни бяха онез времена, та едва се сдържам да не развържа торбата с приказките.

     Край тази крайпътна кръчма или ресторант, където женени мъже водеха далеч по-младите си любовници или дето ставаха здрави запои с пиянски свади в късните летни вечери, минавахме на път за Дерменката. Тази мила речица иде откъм някогашното село Сотир, днешно Извор; къпали сме се в бистрите й ледени вирчета още преди началото на април, тъй припрени в юношеския си стремеж към риск, авантюри, към приключения, за които никой не ти гарантира как ще завършат.

     В есе от поредицата "Младите хищници" споменах, че съм писал настоящия разказ, когато съм бил едва 19-годишен. Тези дни погледнах датата в края на ръкописа, изненадах се: леле, писал съм го месец преди да навърша моите осемнайсет, още ученик в "работническата", както я наричаха, гимназия "Георги Димитров" и новооглашен поклонник на Хемингуей. 

     Разказът си е мой обаче, произтича от моя жизнен опит по онова време. Тъй че с всичкото уважение към г-н Нобеловия лауреат заел съм някои нещица откъм формалната страна: от лапидарния изказ, да речем; съдържанието обаче си е работа на някогашен филибелийски хаймана и пакостник по чуждите зеленчукови градини.
                                                                                                                   
КРАЙПЪТЕН РЕСТОРАНТ
     
    Двама души седяха върху плетените столове пред шише бира. Нямаше други посетители на крайпътния ресторант и келнерките, облечени в бели престилки, почиваха под тъничкия навес. Беше задушно, а мухите, които бръмчаха цяла сутрин из въздуха, бяха изпопадали по земята и шетаха в сенките на масите. Лекият ветрец разнасяше мирис на река.

   – Как търпят! – отвори най-после уста Роза, едната от келнерките.

   Тя имаше едро набито тяло и донякъде глуповато лице. Бе дошла тук преди години откъм северните крайща на страната; не успя да се омъжи, но остана да работи на това място. Познаваше хората по очите и никой не помнеше да се е излъгала някога в преценките си. Роза се обърна към другите две келнерки, които седяха, отпуснали глава на гърдите си:

    – На тяхно място, да съм пукнала от жега.

    Беше спокойно и тихо. От време на време по пътя наблизо минаваше кола и се чуваше моторът й как бръмчи, задъхвайки се от горещината. Освен това над дърветата лежеше светлина и в тишината нещо тихичко звънтеше. Двамата отпиваха от чашите, поглеждаха разсеяно и отронваха по някоя дума. Вече цял час!

   – Много е задушно – каза момичето. Повтори: – Много е задушно днес.

   – Да – съгласи се мъжът. Отпи глътка и леко й се усмихна.

   Тя продължи:

    – Мога да легна на земята и да заспя гола, без да се страхувам.

   
    – Не се страхувай! Не мисли. Имало едно умно патенце, което...

    – Знам.

    – Не лягай да спиш – каза мъжът след известно мълчание. Наля остатъка от бирата в чашите и вдигна своята: – Наздраве, Нели!

    Нели мълчаливо кимна и започна да го гледа как пие. После той остави чашата и ръката му се отпусна тежко върху масата. Седяха, гледаха нейде в далечината над застиналите в маранята узрели пшеничени ниви.

    – Можем да се измитаме вече оттук – обади се мъжът.

    – А там, дето ще идем, по-добре ли ще е?

    Той не отговори.

    – Чувала съм, че край морето има спокойни градчета – каза неочаквано настойчиво. – Представи си, например, Поморие. Или Балчик...

    – Зимата е отвратителна там. С изключение на лятото, тия градове през всички сезони на годината имат отвратителен вид. И после... оня натрапчив мирис на водорасли и риба...


    – Като ми е топло, все си мисля за морето. Какво става напоследък с мен! Все си мисля за нещо, което ще предприемем с теб. Нали така трябва да се каже?
     
    – Да – кимна той.

    Някакъв камион изръмжа наблизо, превключи на по-висока скорост, а когато отмина, бръмченето му дълго заглъхваше. Едва доловим полъх на речни тръстики се появи. Нели напрегнато се огледа около себе си. После очите й постепенно станаха пак спокойни и меки и тя положи длан върху масата; внимателно, нежно:

    – Нощем не спя.

    Мъжът измъкна от вътрешния джоб на сакото си голям сребърен часовник, вдигна капачката му, спусна я и прибра часовника:

    – Два часът!

    Жените движеха глави; тъй си правеха хлад, без да се изморяват. Една от тях влезе вътре и донесе три лимонади. От ръцете й се стичаха големи капки, а стъклата на шишетата се изпотиха от горещината. Отвориха ги и ги изпиха на няколко глътки.

    – Тия не са тукашни – рече високо Роза.

    Двете качиха нозе на столовете и се спогледаха.

    – Мъжете винаги лъжат – рекоха в един глас. Бяха си помислили едно и също.

    Грамадна зелена муха изпълзя отдолу и жените закриха коленете си. Останалите мухи се разхождаха в сенките на масите. Беше задушно. В такива дни колите рядко спират: колкото пътниците да се разтъпчат. А сетне се спущат в далечината, където криволичи пътят. Едните пътуват по работа: те са запотени, мълчаливи; отбиват се мимоходом, поръчват, пристъпяйки от крак на крак, пият и гледат неподвижно пред себе си. Отиват си, като че нищо не се е случило. Роза бе лягала с неколцина от тях и добре ги познаваше. Другите почти винаги пътуват на изток, към морето. Отличават се по светлите си летни костюми и по изписаните лица с огромни слънчеви очила. Интересно какво търсят тия двамата?...

    Чу се гласът на момичето:

    – Как смяташ, ако се махнем, по-добре ли ще е?
   
    Но той мълчеше и тя повтори думите си като че раздразнена.

    – Трябва да се измитаме – каза той. – Това няма значение за теб, нали!

    – Аха – съгласи се тя, – аз винаги съм на твоя страна.

    – Ако ти тежи, махни се.

    Тя се изчерви. Сплете ръце между бедрата си, помъчи да се усмихне.

    – Иди си! – продължи той. – Знаеш, че никога не съм те задържал. Не обичам да правя истории, просто искам да си щастлива. Само това.

    Взе да трие длани една о друга. Бедрата й се затресоха от движението:

    – Не биваше да се връщаме. Не, не трябваше.

    – Да – рече унило мъжът, – нямахме шанс.

    Слабичките й рамене потрепераха, извърна глава и отново се загледа в далечината.


   – Можехме да минем Балкана – каза, като да съжаляваше за нещо. Пое дъх и го погледна смело: – И въпреки всичко, искам дете от теб. Ако мине още някоя година, струва ми се, ще е вече късно, ще бъде безвъзвратно... Нали така трябва да се каже! 

   – Да.

  – Нощем не спя. Само мисля.

   – В тия хотелски стаи човек никога не може да се наспи както трябва – рече той и забарабани с пръсти по масата. – А може би е от топлината.

    Тя се напрегна цялата:

    – Чувам особен шум. Ти нищо ли не чуваш?

   – Не.

   Зашептя: 

   – Да си вървим! По-скоро да си вървим.

   – Какви ги бълнуваш – рече мъжът, – навсякъде, щом спрем на едно място, чуваш все същото. Омръзна ли ти тук?

   – Усещам страх, не ми се сърди!

    Мъжът щракна с пръсти към келнерките.

    – Какво желаете? – обади се Роза с дрезгав глас.

    – Имате ли вино?

    – Имаме бяло, но е топло. Никой не поръчва вино в такава жега.

    – А "Гъмза"? – намеси се момичето.

    – Освен бяло, друго вино нямаме.

    – Не ми харесва бяло – обърна се тя към него.

    Роза се отпусна върху облегалката на стола и мъжът се отказа повече да разговарят. Беше такъв час на деня, когато слънцето застива сякаш неподвижно над равнината, пръскайки потоци от лъчи, а над дърветата се носи лекият тръпчив мирис на река. В убийствения пек писъкът на гуми, които се плъзгат по размекнатия асфалт, заглушава другите шумове.

   – Нали можем да идем дето си поискаме! Нищо не ни задържа в тая проклета равнина? Ще си намериш работа, която ти харесва, и вече няма да пътешестваме.

   – Да – кимна той.

   – Ще печелим достатъчно, ще си родим дете. И тогава всичко останало ще се нареди от само себе си.

   – Да – прекъсна я рязко мъжът. По лицето му бе плъзнала пот и тъкмо вадеше кърпа да се избърше: – Не мога да мисля за дете тъкмо сега!

    Мина продължително време, докато тя вдигна глава:

    – Добре де, няма да мечтая, няма да си въобразявам.


    – И добре ще направиш! – отвърна раздразнен.

    Роза се обърна към другите две:

    – Не ми се вярва да са тукашни. Говорят, без да се гледат.

    – Тъй си говорят хората, няма нищо чудно – спогледаха се другите две. Те обичаха един и същи женен мъж, лягаха с един и същи мъж, и може би заради това мислеха еднакво: – Дъхът на Юга е силен!

   – Колко е часът? – попита момичето.

    – Беше два. Значи, върви към три.

    Умълчаха се. Седяха на плетените столове, изгубени, незначителни сред необятното пшеничено поле, потънало в маранята, сред нехайно подредените разноцветно боядисани маси. Приличаха повече на деца, отколкото на възрастни хора: тя – симпатична, нежна, с личице на момче и тънки дълги, слаби ръце; той – изплашен, мълчалив, дребен човечец с дебели устни и грамадна адамова ябълка.

    – Чуваш ли? – погледна го тя. – Чуваш ли, нещо шуми... Знам, пак ще кажеш, че не е истина, но този път съм сигурна, абсолютно сигурна.

    – Въобразяваш си. Няма нищо!

    Но тя вече бе настръхнала, опънала високо шия. Очите й търсеха там, където небето се слива със земята. Той се надигна, дойде при келнерките и плати. Изглеждаше спокоен, а пръстите му трепереха. Върна се, изправи се до масата. Момичето плачеше, захлупило се по очи, и той се наведе над нея, нещо й зашепна. После тя се надигна, като пооправяше роклята си. Улови се за ръката му и той я поведе към пътя.

   Дърветата край ресторанта ги скриха. Роза се спря умислена, загледана подир тях. Постави шишето в касетката и тръгна да мие двете чаши.

Пловдив – европейска столица на културата за 2019 година

Plovdiv, jun/jul. 1965 – edited 18 sep. 2016