ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (72.)
"Всяка мъдра жена съгражда дома си, а безумната го събаря със собствените си ръце" Из Притчи Соломонови, Библия
28.05.1999.
Над реката виси тъничка утринна мъглица. Слънцето златее като във вълшебна приказка. Мъжката гугутка се скъса да гугука, а зад улука край балкона на съседите писука ново поколение врабци. Това гнездо едва вчера след обяд го зърнах; висят сухи треви като коси на момиче зад ръждивото тенеке. Гнездо врабешко си имам и аз, само че на южната веранда. Природата е плътно наоколо ми и произвежда уют и суета. Ай колко преходни сме с всичката шарения от боричкане, пърхане, цвърчене, радост, грижи! Двайсет години станаха, откакто се преселих с деца и жена да живея в покрайнините на града. Не знам как стоят нещата при врабците и гургулиците, ала между нас мнозина се преселиха в новичкото, по-подредено от живота ни общинско гробище край шосето за Рогош. Четох тези дни, общинарите планирали разширение и на този рай за мъртъвците, а ковчезите и погребалният ритуал по-скъпичко ще се плащат. Естествено! Европа бленувахме, ама и в Европа приятелството и сиренето, и всичко – както ни внушават, става с пари, при това с повече пари.
Кеворк Сахагян – арменецът с пикантните лакърдии за някогашния наш Пловдив: за чиновниците, бачкаторите в занаятчийските дюкянчета около чаршията, както и за филибелийската бохема, барабар с проститутките, артистките от местния театър, долнопробните курви по градинките, с градските чешити и хотелските потайности и романтичните там любовни похождения. Отиде си бай Кеворк, елегантен майтапчия. Жена му ходи година-две като сянка, силно отслабна, сбръчка се, прежълтя, залежа се, че беше счупила крак и се наложи срещу заплащане жена да я обслужва, в устата да я храни. Една сутрин слугинята – яка селянка от ямболските села, гледам, кърши ръце, вайка се на пейката току пред съседния вход: починала на бай Кеворк жената, дотук била работата на слугинята, ех, хубава работа е слугинската, но сега накъде? Дали не зная друга болнава жена тъдява душа да бере, зарязана от рожби и внуци, от обгрижване да се нуждае?
Васил Новев – сто и двайсет килограма живо тегло, горещ почитател на гръцките любовни песни и на тънки масали за грешни булки. Преливащ от присмехулство ей така, майтап да става. Денем – хамалин, нощем – бракониер по язовирите. Ракът го стопи до няма и четирийсет кила, а беше едва трийсетгодишен, даже трийсет още не ги бе изпълнил. Сирак. Изоставен от майка си, а пък с баща уж неизвестен. Канехме се с него заедно да ходим до Харманли, да зърне онази, която живот му бе дала, но побягнала да се не разчуе, че го заченала едва 15-годишна от уважаван в дълбоката провинция семеен господин. Сложихме в ковчега на Васко новичко тесте с карти за белот и ролковата касета с любимите му гръцки песни. Жена му Славейка захваща една-втора-трета професия, докато стана специалистка по баничките. Помота се из внезапно отчужделия й шумен и пъстър град, докато позаякнаха трите й дечурлига, продаде апартамента на някаква гъркиня и се прибра в родния си Кърджали. За тях двамата с Васко писах стихотворението "Черна пеперуда".
У кроткия съсед отруден
на гости се яви Смъртта
и върху тяхната врата
залепна черна пеперуда.
Пристигна по обяд една
раздрънкана кола и бледа
отпътува със съседа
угрижената му жена...
Георги Гърев от втория етаж. Гогата – работар и водопроводчик; обичаше той да си пийва, та вартбурга го караше жена му; как па ни веднъж не пожела да седне като мъж зад волана! В първите години, когато се заселихме на това място, събирахме се с жените и хлапенцата; и Гогата вземе да ми се чумери: "Пий бе, майка му стара! Ама ти нищо не пиеш. Ей тъй, локни му за блясък в очите на екс тези стотина грама. Гледай, гледай мен как се пие таз ваджия". И него ракът го стопи. Столът, скован от колегите му в ателието за театрални декори, за да не усеща зверските болки, четири години след смъртта му напомняше за Гогата Гърев – събираше прах и паяжини на площадката между втория и третия етаж сред кашони с празни буркани и вехтории.
Илия Кръчмаров от деветия етаж – строител-зидар и майстор по интериора. Ходи на гурбет чак в Либия, завърна се паралия и се премести в друг квартал. Заряза ни Илийката нас, дето няма как да не се примирим с крадливата цигания и с гръмките тумби от Столипиново, с натрапчивата парцалива екзотика, която навред по света е белег на това весело хайдушко племе. Месец преди да си отиде от този свят, Илия се появи пред нашия вход на блока ни да се сбогува с нас от чистичкото кварталче, застроено върху бившия Хайван-пазар зад Панаирния град, пеш прекоси моста над островчето Адата, върна се при нас като че при младостта си. Питам: Какво става, Илийка? Някога едър, сърцат мъж, налиташе да се пердаши даже и с Дечо Докса – професионалния боксьор Неделчо Грозев, чиято слава тук се носеше, сега лицето му добило землистия цвят на обречените. "Няма да ме бъде, Жоре – рече, – не ме ще животът. Четири къщи вдигнах, и кога реших, че ми е дошло времето и аз да си поживея, ей ме на, виж! Две операции ми направиха, и нищо." Взе да плаче без глас, тресат се кокалявите раменца, сълзи се търкалят по пергаментовите бузи: "Отивам си, Жорка-а! Отивам си. Дойдох да се сбогуваме".
Стоил Веляков от петия етаж, ел.техник, спец по хладилните инсталации. Сръчен, ама и чапрашък: като го стегне шапката, отива на магистралата да спира колите, че се движели бързо. На семейство пенсионери от София, които за морето пътували, новичката лада приватизирал и зарязва двамата пенсионери пред областното МВР. По едно време се беше събрал с компания, самодеен оркестър с чалга-певица бяха решили да си направят. Включеше ли електрическите китари в 100-ватовата уредба, паниците в бюфета ми, етаж по-горе, казачок танцуваха. Говоря му веднъж: "Що си изкарал тон-колоните на балкона? Комшиите от отсрещния блок след обяд не могат да спят и ми се жалват" (председател бях по онова време на кварталното ни ОФ-е), а той ме гледа с поглед на екзалтиран. "Чакам – рече ми поверително – едни авери, с автобуса да дойдат, а пък не знаят къде живея. Казал съм им по свръх-звуковата ми уредба да се ориентират". След смъртта му – дали имаше навършени трийсетте, шушукаха съседите, че го хвърлили бит до смърт от горен етаж на милиционерско управление, но писали в смъртния му акт друго. Близките му посмяха ли да попитат властта как тъй се е хвърлил да умира? Отиде си Стоил с натрошени кости. Виждал съм го лете, тъкмо прибрал се от психиатричната клиника в Баткун, Пазарджишко, а гърбът му – в кафеникави ивици като моряшка фланелка от побоищата с палка или с гумен маркуч.
Да разправям ли още? Веднъж Мишо, поетът Михаил Берберов (1934-1988), когато съм възкресявал на чашка епизоди от живота ми на председател на кварталното ни ОФ-е, местна версия на Бюро за жалби, претенции и отврат от циганията в Живкова България, възкликна: "Я ги зарежи хорските дертове! Ти да не си Арменският поп? Решавай! Или се заемаш здраво с литература, или се правиш на квартален гений".
Сбрахме се след януари 1979 г. все българи завалии от кол и въже. Долетяхме тук млади, вече облъскани от несретния живот на сиромаси, щастливи най-сетне, че си имаме дом, Боже мой, свой дом, макар ведомствено жилище. Разсадиме се сами по бетонните кафези и ето ни! – пуснали сме коренче в бетона, дечицата ни, кажи-речи, пеленачета, когато се заселвахме, вече раждат нашите внуци. А ние?! Ние май сме си същите някогашни момичета и момчета, препускаме през въртопите и несретите, мъкнем трошици в човка, сламки мъкнем за пълните си с челяд гнезда. Ето, тази е моята България, с която воюва т.нар. елит на обществото, хем воюва, хем ни пие с отровните си смукала, мозъка пак опитва да ни промива. И върти се животът, това циганско колело, сменят се управниците, сменя се и властта, сменят се партиите, а паразитите не се менят. Пък ние – пак на този хал, пак изнудвани, пак притеснявани от растящите данъци и все по-високи такси, от скъпотията, безпорядъка и бандите, от претенции на малцинство, което пак на наш гръб живее и се плоди. Ние сме тези мълчаливи, вечно излъгани, вечно задължени на тази майка-мащеха, Българската уж държава, управлявана всъщност от мекерета на чужденци, които мекерета нищо общо нямат ни с нас, нито с Отечеството. Останахме си сол на земята и мизерията ни е доказателство, че честно сме живели дотук с непрежалимите свои мъртви.
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited by 24 fev. 2020
Илюстрации:
- Август 1973 г., по дигата край р. Марица с пеленачето Вера;
- 1961 г., първият и последният от петимата братя Бояджиеви.
.jpg)
