.jpg)
Нищо не се мени така често както миналото. – https://dama.bg/article/26-ot-naj-dobrite-tsitati-na-zhan-pol-sartr/5534
В действителност май заприличвам на Суан, който – излекувал се от любовта си, въздиша: "Трябваше ли да си пропилея живота заради жена, която дори не бе мой тип!" Понякога ми се случваше – тайно, разбира се, да се проявявам и като глупак; изискваше го елементарната хигиена. – Жан-Пол Сартр, "Думите", изд. 1967, с.113*
Така прочувствено-сантиментално и лимонадено приключва излъченият току-що епизод 31 на нашумял сериал Made in US. Моят баща, фронтовакът-дърводелец не говореше тъй мазно; той не ме разбираше, но и аз не го разбирах. Бащите на моето поколение хлапета от моя работнически Пловдив външно и в приказка бяха сурови мъже, не се държаха като педерасти, изтласкваха ни далеч и настрани от важните за тях дела. Прояви на бащина нежност?! Ама какво е това! За първи и един-единствен път баща ми ме прегърна четирийсет дни преди да издъхне – на 61-я си рожден ден, когато с жена ми Ася, която органически той не можеше да понася, на 22 юли 1981 г. с евтини дребни подаръчета (огледалце, самобръсначка, крем за бръснене, одеколон и пр.) му ходихме на гости да го почетем и бяхме силно изненадани от тази неочаквана негова слабост. Бил съм 36-годишен, та ми се стори странно, че баща ми прегърна, и не само мен, а и майката на дъщерите ми, която дванайсет години дотогава приемаше с мълчание; как ни веднъж не се обърна към нея с името й, а в нейно присъствие се е обръщал към мен: "Кажи на жена ти" или в редки – не повече от един или два случая, когато с майка ми са ни гостували в крайния квартал отвъд смърдящото от боклуци и помия най-голямо циганско гето в Европа Столипиново, звънеше отдолу, от звънците пред входа на блока ни, обърнал лице нагоре, примижал, с приглушен момчешки глас тихо се провикваше, все едно сме двама конспиратори: "Сам ли си?! Твоята няма ли я?" Като му отвърна, че жена ми не е вкъщи, едва тогава се е качвал при сина си.
.jpg)
Бил 25-годишен, когато съм се появил*. Живели в ергенската му квартира на втория етаж при Баба Кера на улица "Захарий Стоянов" № 17, пресечка на улица "Перущица" зад махленската фурна. Бил съм изключително ревливо и пикливо бебе. Изнурените ми родители се редували като войничета в наряд да ме дундуркат нощем на смени. В онези жежки августовски и септемврийски нощи той, милият ми баща, преуморен от работа в работилничката на Иван Радичев, цял ден разбичквали трупи на ръка с друг един чирак, няколко пъти се заканвал: "Пикливото врескало що ли не го изхвърля от прозореца!" Онзи 25-годишен мъж от лятото на 1947 г. сега, от висотата на моите 52** години го гледам със смесеното чувство на омерзение, но и на необяснима синовна обич. Леле, колко съм му се дразнел! В ранното детство, чак до седемгодишен, спях в кухничката, която беше мечтаната му мизерна частна работилничка, все поработваше допълнително вечер и в неделите мебели у дома. Мирисът на чам и на бук, на пресен талаш, стърготини и пемза, байц, спирт, ацетон, шел-лак и сега ме пренася към онази тъмна изба на пловдивската уличка "Ниш" № 4, където живеехме, докато завърших шести клас в основното ни училище. Избата деляхме с около четирийсетинагодишен цветар, който – наредил върху никелирана табличка фунийки и пакетчета с фъстъци по за левче и връзки карамфили с панделка, обикаляше луксозните ресторанти край пловдивската Главна нощем. Карамфилите на вонящия на цигарен дим, карамфили и евтин одеколон за шестдесет стотинки бай Борис Цветаря! Нещо романтично имаше у четирийсетгодишния самотник, който обитаваше тясната стаичка с чешма и огромно циментово корито в избата, откъдето долитаха гласчетата на любимите му канарчета. До стаята на Борис цветаря живееше санитарка в близката Държавна болница на ул. "Васил Априлов" (източното подножие на Джендем тепе). Кльощавата и дребничка Минка обитаваше ъгловата южна стая със сина си Колю Кабасуто, дългокрак момък, три или четири години по-голям от мен. Вкопаният в пръстта прозорец с тензухени снежнобели перденца бе обърнат към задния двор на хазяите ни Цвета и Костадин Дърварови с миризливия им кенеф и курника с кокошки. Възрастните жени от улица "Ниш" надвечер съскаха по Минка, която се прибираше от Болницата, със сгърчени лица: "Паряс-с-сница!"
Колю беше син на Минка от предишния й брак. И Минка, и бай Борис Цветаря бяха дребни на ръст, живееха отначало заедно, често се кавгосваха лошо, докато накрая всеки заживя в своята си стая: тя със сина си – в спалнята, той – сред дузина кафези с канарчета – в кухничката с чешмата и огромно циментово корито. Двете стаи, които ние обитавахме, бяха обърнати на изток, към улица "Ниш"; понеже бях палав, нашите ме заключваха по цял ден сам при дърводелския тезгях, та хлапаците от махаличката ни заради мен идваха пред прозореца на моя затвор да играят на джамини (стъклени топчета) или да въртят пумпали. И така, 5-6-годишен участвах в игрите им, докато ги наблюдавах, покатерил се на прозоречния перваз в дълбоката полутъмна изба.
Помня от най-ранното си детство, кога заживяхме тук, как четиригодишен, вечерите превързваха палеца и показалеца на двете ми ръце, понеже имах навика да си смуча палеца. Увиваха го във вълнен парцал, накиснат в люта чушка... Пръстите си смучех чак до 7-годишен, татко чат-пат ме предупреждаваше: "От смучене муцуната ти ще се удължи като на уличен пес". Помня още и как нощем двамата с майка се кавгосваха в тъмното, как баща ми няколко пъти й казва: "Наде, остави ме на мира с твоите женски глупости!" Тя обаче не престава да го ядосва. И все говори, говори и говори, защото го ревнуваше. Внезапно изплющява плесница. Настава тишина. И в тишината, чувам, майка хълца; ама не се чува глас, само влажно и жално хлипане. Лежа по гръб с очи, широко отворени, ослушвам се в тъмното, там – зад печката, на ергенското легло на баща ми, правено от варел за машинно масло, върху таблите му са пресовани букви на чужд език, от който надпис съм запомнил "oil..."
Когато се роди сестра ми Ели през януари на 1954 г., преместиха ме при талаша и стърготините, туткала, сноповете фурнир и татковите инструменти. С все леглото ме интернираха... Отначало ме беше страх. Но тъй бе отначало, докато свикна със страха и самотата и престана да се плаша от тъмното. За мен тъмнината стана както пухена завивка, тишината – разкош. Предпочитам и днес да се движа и ориентирам в тъмно, светлината ме дразни и притеснява, все едно се разхождам гол пред света.
Бил съм едва на осем; вече се беше появило между нас не мечтаното братче, ами сестричката Ели, шест и половина години родена след мен. Вадех душата на нашите, докато ми я родят! Понеже ме държаха под ключ, едва пет-шестгодишен ме държаха в дълбоката изба, ама излизаха мишленца от дупка в пода, редях в празни кибритени кутийки парченца сирене, залъчета хляб, радвах се, когато мишките се спускаха към сиренето. Тъй си живеехме с мишките, и през ум не ми е минавало да се гнуся, да ги прогоня. Когато майка и татко се прибираха от онази тяхна работа, той – от ателието на Радичев, на улица "Франклин Рузвелт" № 10, тя – от детска градина, посрещах ги с едно и също горещо желание: "Всички момчета от махалата си имат братче! Сашко и Маринчо, и Ичо... Защо само аз нямам братче? Братчета са ми мишленцата. Защо си нямам братче, а?"
Веднъж направих беля и родителите ми здраво ме пердашиха. Помня, татко държи тънка шперплатова лентичка и тя свисти във въздуха. Белезите от нея бяха дълбоки, кървави. Майка, хванала метлата изотдолу, налага с дръжката. Обаче от дръжката по не боли. Пълзя по колене, по лакти в талаша и те не спират да бият. От зор се заврях в далечния ъгъл под дърводелския тезгях, но двамата пак размахваха оръжията си. Там бях недосегаем, не уплашен, а изненадан, скимтящ не от болка, ами от унижение. Да съм бил, да съм бил не повече от деветгодишен.
В десетата си година се разболях от жълтеница. Отначало решиха, че е скарлатина; качиха ни с майка в кремавобяла линейка с два големи червени кръста върху задните врати. После майка остана някъде, докато мен ме поведоха като арестант из огромни, хладни, бетонни и фаянсови лъснати коридори. И там три жени с марля пред уста ме съблякоха гол, заповядаха ми да прекрача в голямо изградено върху пода фаянсово корито и с угрижен вид ме поливаха, сапунисваха, триха. Вонеше гадно, от вонята на хлорна вар ми лютеше в очите. Вонеше на карбол сивата от пране болнична пижама, в която ме облякоха. Че са ме повели като арестант, сега го мисля. Не е логично, но е истина! Преди да се озовем при хепатитните, минахме през отделение, където лежаха болните от коремен тиф.
Сложиха ме в стая с четири болнични легла, вдясно под прозореца. Вляво лежеше беловлас, сух като древен китаец, с мътния землист цвят на умиращите дядо Гьорги. Изнесоха го на втората седмица, но името и белите му мустаци, кой знае защо още ги помня. До двойната врата, откъм жълтите голи нозе на дядо Гьорги, лежеше Наско – мъж на около трийсетте. С него играехме шах. Шаха измайсторих от празна кутия за бисквити, фигурките нарисувах върху картонени квадратчета, които местехме върху синьо-белите шахматни полета. Бате Наско беше тип майтапчия, биеше си шегички с всичката ни несрета. Само когато се появи сестрата с лъскавата табличка с инжекции, лицето му се удължава, става напрегнато, ушите му щръкват, шегите изрича с крива усмивчица: "Аман бе, сестро! Станал съм решето. Що не ме ползвате вместо сито, а!"
Четвъртият между нас беше Яшара – манго на неопределена възраст. Яшара беше мълчаливец, не съм го запомнил инак освен с прегърбената му и кльощава фигурка, когато се изсулва от завивките или сурка чехли на връщане от тоалетната, притиснал с две ръце корема, съсредоточен, сякаш търси нещо ценно върху пода. Онзи, който замени дядо Гьорги, ми се губи, не си го спомням може би защото съм продължавал да виждам не новодошлия, а мъртвеца като жив... Сядах в слънчевите утрини върху прозоречния перваз на болничната стая. Възрастните си бъбреха, без особено да се притесняват, че съм хлапе. От бъбрежа им узнавах, че ехе-е-ей, при нас, хепатитните, живот си живеем, курорт си живеем ние! Обаче виж, при тифозните, всеки ден някой изнасят почернял, изсъхнал като чироз, покрит през лицето с белия чаршаф с печата на Болницата, щампован в четирите му ъгли.
Няколко пъти майка и татко ми идваха на свиждане. Винаги са ми заръчвали едно и също – да слушам сестрите и чичо доктор, да си лежа мирно, кротко, да не беснея, да не тичам, да не шетам по коридорите, да си изяждам храната. Изобщо, бързо свикнах с отсъствието им; но ми липсваха игрите и приятелите. Бате Наско не винаги беше на кеф да играем шах, а с дядо Гьорги говоренето беше той да ме разпитва какво правим в училище, добри ли са ни учителите или лоши. Другият, дето легна в неговото легло, не помня; вероятно е лежал, като някой от тежките случаи, по цели дни безжизнено, с празен поглед, забит в тавана.
Една сутрин, току пред визитация, санитарката, която ни чистеше стаята, тичешком изскочи в коридора. Появи се дежурният лекар. И две сестри се вмъкнаха след него. Тримата с бели манти наобиколиха леглото при вратата, шепнешком нещо си рекоха. И си тръгнаха. Появи се пак възрастната санитарка, разгъна параван с шарки на цветя край леглото на циганина. И понеже ръката на Яшара все изскачаше изпод чаршафа в носилката, като да ни помахваше за сбогом, вързаха с бинт дланите му към гърдите и го отнесоха. Сетне сгънаха паравана с цветята, наредиха ни с бате Наско да излезем в коридора и пръскаха с хлорна вар пода, тавана, стените, дръжките, прозореца. Когато се върнахме след два часа и нещо, стаята светеше от чистота, смърдеше на карбол, а леглото на Яшара беше застлано с новичко, красиво на вид оранжево одеяло.
Другаде може да разправя подробно за симпатичната сестра Колева, която като че ли ме обичаше. Разбира се, и аз се бях влюбил в нея. На няколко пъти сестра Колева, която ни биеше най-безболезнено гадните мускулни инжекции, ме води в таванската стаичка при двете си съквартирантки стажантки, в четириетажната сграда отсреща, в чието мазе с вапцани в кремаво прозорци режеха труповете на мъртъвците. От онзи квартал с моргата на улица "Цар Михаил Шишман" бях хлапе, току зад пловдивската Държавна болница, стотици набези сме предприемали, за да узнаем какво ги правят мъртвите зад варосаните прозорчета и нищо особено не бяха съзрели любопитните ни трескави очета. Особени бяха фантастичните разкази за някой възкръснал: как се събудил гол сред циментовите корита на моргата с картонче, вързано за палеца на десния му крак. Сестра Колева ме гощаваше с ябълки, сушени сливи, грозде (било е през април), с бисквити; обърне се към двете си съквартирантки – сестри, стажантки като нея: "Вижте го, ма! А? Нали е сладък! Не е ли симпатичен?" И трите каки в унес следят как лапам грозде, локум, бисквита или се въртя на стола, бъркам си в носа и мажа сополи по очите, като подгъна ъгълчето на клепача навътре, навик от ранните ми, изпълнени с тревога и притеснения детски години.
Двайсет години по-късно, вече млад татко, семеен и с две дъщерички, гостувах на моята някогашна любовна авантюра. Пак в таванска стаичка, но срещу някогашното ми Основно училище "Александър Димитров – Сашо" (нелегален, убит в съседната уличка при престрелка с полицията). И пак в компания на съквартирантки ме среща повяхнала, уморена от живота четирийсетгодишна женица с повяхнало личице. Но й останал още онзи до болка познат хитровато-приятелски блясък в очите. Стаичката й отрупана в дантелени покривки и вазички със здравец и цветя. Две години по-късно тя се омъжи за мъж "с материално положение", както говореха жените от махалата, а година по-късно върху тухлената колонка към зелената тенекиена вратичка на онази къща срещу училище "Сашо Димитров" случайно зърнах снимката й върху некролог. Издъхнала при раждане. На некролога беше излязла усмихната, много симпатична.
Имам, разбира се, куп сериозни обвинения за това и онова към родителите. Ами че аз раснах непрекъснато сподирян от фразичката "От теб стока няма да стане!" Като го споменах в статия за пловдивския всекидневник "Отечествен глас" в есето "Корени", двамата се почувстваха силно засегнати, предадени. Същевременно не мога да спра да ги обичам. И колкото повече години ме делят от смъртта им, толкова по-близки на сърце ги усещам... Милите ми! Съзнавали ли са, че няма по-добър начин да отгледаш млад Лъв от този: непрестанно да го оскърбяваш и биеш по лице, да го ожесточаваш и отблъскваш. Така младият Лъв израства тонизиран от усилието да се отстоява, но и да отстоява територията си, своите Лъвски ловни полета.
Post scriptum
Ето че четвърти бележник вече съм изписал! Така мога да продължавам до безкрай. Ала безкрай живеят само боговете. Докато животът на обикновения простосмъртен е ограничена величина, следователно, и да искам, няма да продължавам безкрайно. Но нещата от живота са свежи до определен момент; после започват да ти се повтарят; казваш си: Че този филм аз вече съм го гледал. Любопитство и състрадание, възторг или влюбване, разлюбване, илюзии вместо мехлем за кървящите стари рани и хайде отначало: любопитство, флирт, плътско пожелаване, бурен секс, после отвращение и досада от рутината, заблуди нови вместо бабешкия познат стар мехлем...
Ех, не ми вярвайте! Не е истина. Ние, човекът, сме нещо единствено. Историите ни може и да се повтарят, гледната точка на разказвача обаче се мени. Що се отнася до любовта, това е нещо върховно, така щуро и опияняващо, предизвикващо жизненост. Та за какъв край говорим! Любовта, когато наистина е Любов, е нещо обновяващо се, неизчерпаемо като Космоса, огледало, метафора на безсмъртната човешка душа.
Част от текста горе влезе в публикуваното през 2000 г. есе в пловдивското снобско вестниче на пазарджиклията Тодор Биков (1956-2016) "Арт-клуб" "Щом любов нямам, нищо не съм!"**** Преписах десетина абзаца наново, понеже се оказват в естествения си ритъм според времето и настроението, когато съм ги писал. Тъй че не е пропуск от моя страна – понеже посланието в първоначалния текст е различно от онова, кажи го, философско есе за любов и страдания, но и за съзнанието, че всичко, което смятаме наше, е обречено и всички тук сме смъртни. Пловдив, 27 септ. 2006 г.
Пловдив – гнездо на пошлост и култура
Илюстрации:
–––
.jpg)
*** Когато е преписван и редактиран първоначалният текст.
.jpg)
.jpg)
.jpg)