четвъртък, 26 октомври 2023 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1408.)

  ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1408.)

 Бил съм доверчив и разсеян, бил съм глупав и наивен, бил съм жесток с тарикати и малодушни навлеци, не заслужавали да им се дразня, ала чувство за справедливост, наследство от майчиния ми джинс – двата заможни чорбаджийски рода: перущенския и калугеровския, жестоко клани през Април 1876, ми е ориентир да преценявам що за птица е насреща ми. – Аноним (1947)

  27 avg. 1996

МОИТЕ ДЕВЕТ ГОДИНИ В "ИСКРАТА"

  Вчера с Д. пазарувахме от складовете покрай Брезовско шосе... Прави ми жестове, но такава й е природата. Аристократка! Никой ли не се е отнасял така с мен? А може би Петър Анастасов (1942-2023), който в самия край на 1972 г. ми предложи работа на щат в редакцията на младежкия пловдивски вестник "Комсомолска искра", без да съм го молил, без и да съм подозирал, че това е възможно. Завърнал се с чанта с бельо и куфар с два костюма от Гурково отвъд Балчик, където по желание отидох направо от Софийския университет да даскалувам в новичко селско училище (дипломата още не ми я бяха написали във факултетската канцелария), а заявих на училищния директор Никола Петков (1944) още при здрависването ни в шефския кабинет: "По желание съм дошъл, ще приключа тук учебната година, после се прибирам в Пловдив, където ми е мястото". От юли до декември 1973 г. пишех репортажи за двата пловдивски вестника "Глас" и "Искрата", и три от редакциите на пловдивския Радио-телевизионен център: "Икономика и време" на Елена Чакалова, "Литература, изкуство и култура" на Киркор Папазян и "Младежката редакция" на Пенка Калинкова. На двайсет и третия ден през декември Ася ми се появи една сутрин бременна в осмия месец и хукнах да уреждам документите да се женя. Авантюрата съм я описал в документалната новела "Ася"... * Два дена по-късно Пешката (Петър Анастасов), ме вика в кабинета си. Редакцията бе на последния етаж в сграда на Червения площад срещу пловдивския Дом на армията. "Майна, вярно ли, че си без работа и ще се жениш?" Казвам: Да... И той: "Отиваме при Вила!" (Величка Самоукова – домакин, секретар, касиерка, кореспонденция и прочие).

  И ни назначиха с Николай Галов (1943-1993) в един и същи ден: 26 декември 1973 г., но със задна дата – от 1 декември, та на 29 декември получих първата си заплата от редакцията: 95 лева. Николайчо Галов се захвана със спорта и ТНТМ**, аз самодейно се заех да отвоювам третата от осемте страници на вестника за отдел, който кръстих "Образование", т.е. за ученици, студенти, учители. По-късно между другото обикалях и тракийския кър да описвам летните и есенните ученически и студентски бригади и кипящия трудов ентусиазъм, па и кипящия по лагерите бурен живот, както си беше.

  Пак в един и същи ден с Галов и русоляв възпълничък момък – оператор в РТЦ - Пловдив, тримата ни обсъждаха и приеха на събрание на пловдивските вестникари за членове на СБЖ***. Това – през 1976 г. в Партийния дом. И аз, и Галов бяхме без заслужили роднини с титла и членство в БКП, без протекция отвисоко, каквито бяха мнозина от колегите в редакцията на вестника. На нашия хал беше и поетът Николай Заяков (1940-2012), само че Големият Заек повечето време мързелуваше, а отделът му "Литература, изкуство, култура" беше окупиран от напористата Велислава Дърева (1953), докато той тайно съчиняваше огнените речи, които "лъвовете" в пловдивската управа сричаха по митинги и празненства. Сегашният прайд в София защо ли толкова ми напомня онези еуфорични митинги на всенародна любов към Партията?

  Голям жест ми направи и Върба Чавдарова (1929-2022), с която над девет години и половина деляхме едно и също помещение в "Искрата". Особен човек бе Баба Върба. По мои си мерки, у нея се бореха добряк по душа и фанатичен боец на Партията БКП, който – по думите й, едва 16-годишна, с патлак-барабанлия в ръка била охранявала каруците със секвестирано жито от селата край Пловдив през първите месеци след "всенародната победа". Нейни лафове още помня и са ми като обица на ухото: 1. "Ако Партията реши, и за магаре ще гласувам!" 2. "Пък тоя Жоро как не го е страх? Цитират го по Свободна Европа". 3. "Тук заемаш мястото на някое наше момче" – казано през зъби. Същият човек ни приюти в маломерното си жилище за седмица време с Ася и двумесечната ни дъщеричка Вера, докато намеря къде да се прислоним, и когато от Толбухинския**** отдел "Народна просвета" шефът Гичо Димитров ме притесняваше със заплашителни писма да си продължа даскалуването в Гурково, иначе смятал да заведе дело, че съм се отклонил от задължението си три години учител по български, руски и френски език в Гурково. Пак Върба беше човекът, който присърце се зае да ме отърве от толбухинския Гичо... Въртя телефони на нейни приятели от "голямото добрутро", прави-струва и накрая се оказах с документ, че съм "кадър крайно нужен" за Пловдив. 

  И Иван Коджабашев (1946) няма да пропусна, че прояви човещина, когато с бебчето буквално бяхме на улицата: обикаляхме Пловдив да търся жилище под наем. Ася се бе стопила до 42 килограма: с бебето в количката висеше по пейките на заснежената все още през април пловдивска Цар-Симеонова градина, переше пеленките с ледена вода в циментовото корито на тоалетната към етажа и ги простираше да се сушат на радиатора в редакционната ни стая. По онова време Виолета, жена му на Галов, бе в напреднала бременност и тумбакът й беше толкова голям, че влизаше на верев през вратата, когато през ден, през два идваше да ни навести.

  Веднъж Пешката, който ни назначи с Галов на мястото на сама напусналата Мария Широколийска (1946), подхвърли между другото: "Жена ти защо все ти носи букетче карамфили. Защо бе, майна?" Ася идваше премръзнала от Градската градина през тази седмица да се постопли в редакционното стайче, дето бяхме Върба, Галов, аз и Маринчо (Марин Маринов), двайсетинагодишен момък веселяк от Асеновград, който пописваше на хонорар, нощем спеше на дивана вдясно от вратата, киснеше при нас и Петър Бандилов или Пешо Постоянното Присъствие, както го кръстиха актрисите от Пловдивския драматичен театър, го пращаше да му купи кесия бумбар от "Тримона" (хотел "Тримонциум"), кюфтета, кебапчета, шише бира, пакет цигари... Коджабашев – Коджамуда, както го именуваха колегите, споменах, че също опита да ми помогне да се настаним временно поне в някоя от хотелските стаи за гости на горния етаж в ДНА-то, където баща му полк. Стоян Коджабашев бе домакин. И макар нищо да не излезе, за мен жестът си остава жест. За разлика от фината Елена Чакалова, чийто съпруг по онова соц. време беше шеф на пловдивския клон на "Балкантурист" и разполагаше с леглова база в свободни през този месец може би хиляди стаи за гости на Пловдив... "Законът не позволява – рекла Чакалова на Върба, – понеже е роден в Пловдив, няма как". И Елена Чакалова, за чието предаване "Икономика и време" с шесткилограмов професионален полски магнетофон "Ухер" обикалях няколко години за репортажи пловдивските заводи, отказала не на мен, разбира се (ами че за дертовете си зъб не обелвах пред нея), а на приятелката си. Но защо да й се сърдя? Минало незабравимо. Човека ще го разбереш най-добре, когато си в карък положение, още повече сам си си забранил да молиш.

  Сигурен съм, има още много жестове от този род, за които нито съм молил, ни съм хленчил. Покрай жестовете на влюбената Д., реших: Търсиш ли благородството, то ти се явява почти винаги неповикано дори там, дето най-малко го очакваш, и то от хора, които, въпреки кофтия си характер, са в състояние великолепно да те изненадат.


Пловдив – гнездо на невежество и култура

Plovdiv, edited on 26 oct. 2023

Илюстрации:
- С бебето Вера сме по дигата на Марица.
- На курорта Албена с петгодишната Вера.

___
* Новелата (34 стр.) писах за седмица през 1977 г. в старата квартира, докато децата ни бяха още малки.

Николай Галов (1943-1993)

** ТНТМ (Техническо и научно творчество за младежта) – всенародно движение по училища и институти, с чиято абревиатура се бъзикахме покрай ежегодните младежки изложби: "Та НаТаМанихме пак нещичко". 
*** Казионният Съюз на българските журналисти, под прякото наблюдение на БКП.
**** Толбухин се наричаше сегашният град Добрич. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1558.)

  ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1558.)     Не се плаши от локвата, душа и свят й е да те окаля! Смачканото празно тенеке вдига глъч до неб...