ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1495.)
Мъдрата жена гради дома си, глупавата го руши със собствените си ръце. – Притчи Соломонови, Библия
10 dec. 1997
ИСТИНАТА И САМО ИСТИНАТА, СВЕТАТА ИСТИНА
Оженихме братовчеда Енчо, венчахме го за майка България, както казват поетите, а на другия ден животът си продължи постарому. Тотю тази зимна утрин вдигна такава патърдия, че му няма чорапа, та събуди всички. Тряскаше вратите и чекмеджетата на кухненския бюфет, сякаш бюфетът му бе сдъвкал и глътнал чорапа. А, де!? Каква ли работа има Тотювият чорап с чашите и паниците, но бабиният бюфет най си изпати.
– Как е, как е, какво става, майсторе? – показа се от стаята си чорлавата Гица.
– Някой тук ми е прибарал чорапа. Чорапът ми изчезнал, няма го – рече обърканият Тотю. – Не мога да се обуя.
– Па да ти дам един от моите копринени с ликра, та да не страдаш?
– Искам си моя.
– Че кому е притрябвал твоят чорап?
– Знам ли!
В коридорчето се появи мама:
– Ти снощи пиян ли беше?
– Пийнал бях...
– Пийнал! И какво ще да рече "пийнал"? И хората пият, ама не пълзят по корем под масата, да цункат коленете на кумичката, нито се борят с метлата зад вратата.
– Че аз не пих ли нормално?!
– Ле-леее, нормално! – изкиска се чорлавата Гица. – Ако вече и на това му се казва нормално...? – И направи знак с опната длан, сякаш сама ще си пререже гърлото.
– Ти па! – изгледа я Тотю със снизхождение. – Къде се слагаш па ти! Видяла жабата, че подковават вола, и тя дигнала краче...
– Мое да съм пила, ма не съм се лигавила. Мое да съм пяла, ма не съм повръщала – изпя го досущ като народна песен Гица. Беше изречено почти в ритмичния строй на народната лирика, последица от нощния запой и нощната спявка в компания на девет гайди, които до трети петли огласяха будното в преносен и съвсем буквален смисъл родопско село Руен над Куклен.
– Ама аз това-а-а повръщал ли съм?! – огледа се разколебан Тотю и опря очи върху мама, която го съзерцаваше, скръстила ръце на гърди. – Повръщал ли съм ма, Ленче! А? Нали не съм повръщал? Кажи ми, моля ти се честно и почтеннно.
Мама кимна:
– Тя не е за разправяне!
– И под масата там... такова?
Мама пак кимна.
– И съм... таквозина... с метлата?
– Търкаляше се – ухили се сестра му Гица. – Такли* правеше като циркаджия за кеф на гостите... Пръхтеше като хайгър, зъркелите си въртеше и си беше хептен любовен. Мани-мани, тя не е за разправяне!
– Бре! – ококори се тате.
– Опитваше и да се съблечеш гол – продължи леля. – На туй в Софийските бардаци стриптис му казват. Нали ма, Ленче?
– Сигур е било много задушно – предположи тате. – А другите?!... Те какво правеха?
– Какво-какво! Сеир гледаха гостите. Радваха ти се. То си беше жив театър – намила Гица, – особено кога изтърча само по гащи да повръщаш, па се съпна** в черджето. И му се извиняваше на старото чердже като същински лорд англичанин, приказваше му на "Вие" как го уважаваш и прочие там английски кралски дивотии и салтанати.
– Аз да съм повръщал?! Че кога досега съм аз повръщал! Аз никога не повръщам, и това не може да бъде.
– Е да, ама снощи повръща... Винаги има първи път, тъй че… И не само повръщаше, ами и с шепи разхвърляше повръщаното по двора. – Гица подробно описа на брат си картинката как, залитайки, се втурнал навън, как се спънал и се извинявал най-учтиво на онуй чердже, как после Енчовият Мурджо се спуснал да лочи от повърнатото и как самият пес се закандилкал като пиян, а двете с мама бродили с големия ветроупорен железничарски фенер да дирят двете пластмасови ченета, които наш Тотю избълвал ведно с пръжките, дробчетата, момиците, пържолите, пържените дробчета, агнешките чревца, рибицата, карначетата, шерденчетата, белите бъбречета, маринования солен паламуд, препечената кожичка от опашката и ушите му на нереза Сатанаил, дето Тотю ги поглъщал като гъсок, та цели-целенички на снега в двора покрай целия асортимент избълвал и двете чейнета. Горното открили в локва край казана с джибрите, долното Енчовият Мурджо домъкнал пред портичката.
– Щото е "ентелегентно животно" – заключи тя. – Да беше див, нецивилизован пес, да не следваше европейските ни духовни ценности, щеше да видиш ти чейне на мук!
Тотю се ухили кисело, вдигна рамене и сгуши глава като жалва в корубата си:
– Убий ме, нищичко не помня. – Тръгна да ходи напред-назад из стаята, като сам си приказваше и същевременно ръкомахаше: – Ха!... Не може да бъде. Измислят! Ако не измислят, то си е баш излагация. – Застана гузен, наведе глава пред мама и жаловито й рече: – Искам да ми кажеш Истината, само Истината, светата Истина, мила ми Ленче. Много ли се изложих пред гостите?
– Много! – тросна му се мама и изхвърча навън.
– Ама такова петно ни лепваш, здраве му кажи! – подхвана го Гица. – Нас ни остави, вече взели–дали, изпели сме си песента, ами тия... ти-я-я! – С широк жест ни посочи – мен и Юлка. – Попитат ли отсега насетне: "Чий са тия дечица?" – комшиите щастливи ще рекат: "Чий ли! Туй са рожбите на онуй пиянде".
– Аз за едната чест... живея! – проплака Тотю.
– Ще ти мине! – строго отбеляза леля. – Историята помни и други непростими твои деяния. – И го остави да се вайка и кълне що се подвел по Енчо: да канят роднините, та за една вечер да опаткат толкова плюскане, колкото на три сватби вкупом не би се изяло, изпило. И продължи да намила, само дето с пепел не си посипа кратуната.
При онова нормално хапване-пийване, кога се женили някога мама и хлебарят Тотю, било асъл сватба, сватба от нормална чиста любов и мерак, а не фалш... Беззвучната съгласна "Ф" му влезе някак в ума, заби се там като крив пирон в центрофуга, въртя, превъртя я много пъти между ченетата му като в разхлопана испанска пералня.
– Ффалшив човек бил Енчо. Простак, прост като ффафла, като ффасул. Ффукльо! Ффарфарон! Ффарфала! Ффасони ще ми продава той в къщата! Ффалшиф ффъшльо и ффранкмасонин, ффукара... – разфъфка се. Допълни, че някога на оная, истинската им сватба с мама, били времената спокойни, гадни комунистически, обаче спокойни... Сега, на новото време, което стана частна собственост на седесарите и седесарите му викат "демокрация", обаче българите така сме се озлобили, увълчили, всеки тръгнал хапките да ти брои, да си записва какво ядеш, защо ядеш, кога ядеш, прави ти хесап*** как да те бастиса, батардиса и сиктирдоса, демек, да те изпрати по дяволите. От което изводът му беше, че тарикатът, когато си е най-харно, кога най си е зачервил гребена, тогаз най-жално хленчи, преструва се на серсем и на завалия, понеже българите сме завистливо племе. Огромна грешка било, дето сме се разпуснали толкоз, дето сме му отпуснали края, развързали сме си пояса. Ами че да! Мазнярите, които сме гощавали снощи, баш те от завист с кеф ще ни натикат пак в калта, в земята, майко, черната ще ни натикат. – Защото – изплака злобно – ний закъсалия ще го подкрепим, рамо ще му дадем, братски ще го пожалим, обаче оня, дето е от нази по-горен и по-харен, земята ще преорем с нос, с нокти и зъби да го лашнем обратно в казана с дяволския катран.
Като кросното на бабиния стан шета из стаите, философства с лъчезарно, слънчево изражение на Божи човек, одухотворен, обладан от прозрения за Българския ни род и за Българските ни мизерии. Вири показалец, блещи зъркели към комшийския двор и от собствения си глас се опиянява. Крачи и говори, крачи и говори сам на себе си:
– Я, забележи ги онез диви палячовци в парлюментя, народните изедници (обърка хубавата думичка "избраници" с неприятната дума "изедници”), ай, кви бузи, гуши и шкембета са отпуснали, какви задници! Понеже са имунизирани срещу неприятности, тях никой не мож ги барна. Законите те ни ги пишат, като козлета през стобор рипкат между алинеите и параграфите, между членчетата и подчленчетата им на законите. А ний? Ний не сме избраници, а сме си само прозд, ама изключително прозд електорат. Стадо шугави овце, ей това сме ний. А овцата нека да си знае мястото, парцалите да си наляга, салтанати да не продава пред света, да не дига измислени сватби, ами да си кротува и опашката между задните си овчи бутове да държи... Ффалш! Абселютен ффалш! Ффасулковец, жалък тъп ффигурант. Селски бръснарин... Ффигаро проклет! Виж го ти ффуклявия му Енчо! Порядъчният мъж кротко моме си взема за невяста, та дом и челяд да създаде, а тоз ми ти ффигурант и ффасулковец ффсе голям го вади и в небесата ффърчи: "Вижте ме! Альо-оу, женя се за България"! Айй, че нещастник! О-о-офф! Оф-офф! Ако България чакаше на таквиз ффалипръцковци, още да сме си в турско, Али и Ахмед да се казваме, ойде коня у ряката, хептен да сме я закършили. Тя и державата ни такваз, що ли се чудя, като ни е толкоз балама и неффелен народът!
Оплю всичко свято, отрече се от рода и от корена, отрече се от славната ни хилядо и незнамколкосигодишна История, от Българската ни държава се отрече, всичките ни български дела нарече калпави, мизерни. Обяви, че много се срамува, дето се родил българин. Ама човек не избира какъв да се роди, нали! Инак лично той би предпочел църен турчин да се роди, миризлив крадец в циганския катун да се роди или арменец в арменска "къща с две липи отпред, кладенец и чешмичка на двора", както се изрази, само не и българин. Българин ли? Отнюд! Щото българинът се раждал оффца. – Щото – каза – Армен-дуду-гащи-наду все ще намери на хляба мекото и на работата лекото, винаги плува кат зехтин най-отгоре: еще банкер, еще часовникар, еще златни пръстени с фалшив камък от джам за сто и пеесе лева парчето, а па българите сме си тъпи и прости като чугунена ютия с кюмюр, и затова нас все дъното ни влече...
Като спомена "турчин", захапа си дланта, все едно касапски нож между ченетата си пъхна; като рече "циганин", крадливо се опули и завъртя очи; като рече "арменец", на кравай сви показалец над устните, нагледно да покаже какъв патладжан е арменският нос. Българите сме били не само най-просташкото племе на Балканите, но и народ от серсеми, страхливци, мизерници, мижитурки, демек – изродено каръшко племе. И все таквиз хубости. По всичко личеше, че се измъчва, понеже се е изложил пред хората. И както обикновено прави всеки нормален българин в неговото незавидно положение, постара се да окепази, да охули, оцапа и да осере всичко Българско и родно. Заби из дебрите на миналото чак до кан Крум Страшний, разпростря се върху невзрачната ни история на тъмни и подозрителни балкански субекти, хвърли око и върху порутените ни някогашни царски дворци и крепости, не пропусна, хилейки се, да позлорадствува и зарад ослепените от джелатите на византийския император Василий Българоубиец десет хиляди воиници на нашия цар Самуил. Най-щастлив беше обаче, когато захвана да обсъжда простъпката на някой си поп Кръстю, който според патриарха на родната литература дядо Вазов**** предал Апостола на турските заптиета, понеже същият поп Кръстю се накъркал с руйно вино и троянска ракия в Къкринското ханче и се фукал.
– Видиш ли го, чуеш ли от някой, че е българин, смачкай му ффасона! – вихреше се новоизлюпеният домашен Цицерон*****. – Всякогаш е късно да му строшиш кратуната на кучия син, седесарски или още по-гот: депесарски шут да му теглиш в гъза.
Кеф му достави да обсъди и войводата Ботев.
– Кой па е тоз Ботюфф? – разръкомаха се като регулировчик на задръстено от коли софийско кръстовище. – Хапселютен наивник! Ффантазьор и дюстабанлия! Момците харно му рекли ффсинца да заффърлят оружието, мунициите и чизмите да заффучат в храстите, онази циркаджийска унифформа и онез фандъклии калпаци с лъвчета, па боси и по долни бели гащи всеки да драсне къде му очи видят, ама той: Не, та не! Тук ще умрем достойно с песен на уста – рекъл, – ффсинца: курбан за майка България да станем, народът с нашата смърт да се гордей, светът да види, че сме достойни да се наречем българи. И естествено пуснали му куршум в челото на тоз хахо! – Изтри око с опакото на дланта. Рекох си, че сълзичка отрони за войводата и поета Ботев, ама то винена мушица му влязла под клепача.
Оказа се най-подир, че чорапът на наш Тотю си бил в патъка му. Търколили го мама и леля кьор-кютук пиян снощи, залян на миндерчето с единия чорап, левия. Десният в патъка му останал... Кой да се досети, че от миризлив чорап такава историческа буря ще произлезе! Два часа по-късно вече се занимавам с превъзпитание на Муци, която съседите иззад дувара великодушно ни преотстъпиха, когато научиха за бягството на котарака Мики. Уча Муци на задно салто с превъртане във винт. Този трик го наричат цукахара****** по името на двама сърби, братята-близнаци: Цука и Харо. Та подмятам Муца към тавана и тя с разперени лапки и нокти посяга да докопа полилея вместо да врътне сръбското цука-хара, а мама на бабината шевна машина рокле шие за сестра ми. Развали мама едничкия си костюм заради коледния дар на петгодишната Юлия.
Тая сутрин тате отиде на работа със зазката Виктор. С Виктор си лекува калпавото настроение и махмурлука. Напоследък бедстваме. Вкъщи бъбрят, че париците не ни стигат данъци и такси да платим на госпожа Държавата. И съседите гладуват, и у тях за стотинка, не за левчето треперят. Съсухрени старчета обикалят пазара да измолят нещо по-евтинко, че пенсийките им мижави. Таратайки от епохата на соца ръждавеят, зарязани от десетилетия. Три от тез тенекета, обрасли с бурени и трънак с изсъхнали магарешки тръни, сякаш са се вкопали от срам в калта пред блока ни. Закачулени със стари черги и найлоново платно, жребци от епохата на социалистическото световно щастие днес са като мумии от разграбена древноегипетска гробница. Леля ми Гица е в детската градина с Юлия. Сега с мама сме си сам-самички. Навън е кучешки студ, а блокът отсреща не ми мяза на заседнал в мъгла и лед луксозен кораб "Титаник", а на заседнал в океанската тиня Кораб на Смъртта. Ваканцията свърши. В училище, както винаги си е било – нищо интересно. Учителите като сомнамбули ходят по коридорите. Изпеят си урока и все така шарят отгоре-додолу по черната дъска неразбираемите си формули, да ги питаш защо, дали в тия щурави формули се крие смисълът на живота. Ама и тревицата все така си никне по припеците, както вероятно винаги си е никнела от памтивека и ще никне, и когато нас от хилядо години вече няма да ни има.
Интересното иде, кога "настане вечер, телевизионният екран изгрее, и теле-звезди обсипят свода небесен", кога отново по телевизията ни завъртят образите на Азис и Софка, кога Ути Бъчваров пак захване да се лигави с черпак в ръка след репортажите за кървища и тайфуни по земи, отдалечени на хиляди километри от нашата България, и когато се появят артисти шоумени, цинични шеги да си бият с господа политиците и госпожи политичките пред доверчива България. Защо доверчива ли! Ами че клоуните са свирката на локомотива. Монтирали пищялката заради взривоопасното налягане в търбуха на локомотива... Та за да не гръмне г-жа Държавата, пищялката издува бузки, премята се по сцената, прави щуротии,чрез идиотски гримаси ни залива с непукизъм. Непукизъм, това им е нужно на ония там горе, да могат ония там горе зад кулисите на целия този фалшив театър, все така славно да крадат и да мамят... И така естествено всичко за нас и тях пак да си е "О, кей!", както казват хамериканците.
Следва
Пловдив – гнездо на пошлостта и културата
Plovdiv, edited on 27 jan. 2024
Илюстрации:
- Къс от любим патриотичен календар.
- Ван Гог – "Стари обуща" (1886-1887).
Епизодът е от "Историйките на ученика Ламски" (1994-2004), ръкопис, който няма как да види бял свят, като книга, в днешните времена
___
* Диал.: претъркулил
се през глава, прескундил се.
** Диал.: спънал се.
*** Диал.: сметка.
**** Заблуден или съзнателно, Иван
Вазов (1850-1921) оглася версия, удобна за тогавашни управляващи, според която
предателят е поп Кръстьо, единственият от онзи таен комитет, на когото Апостола
имал доверие, и така сам оневинява същинските виновници – Величка Хашнова и други членове на Поп-Лукановия род.
***** Марк Тулий Цицерон (107-43
пр.Хр.) – римски държавник, най-прочутият оратор на Рим, адвокат, писател,
философ и консул от 63 пр.н.е. Известен е като най-големия стилист на
Латинската проза.
****** Сложен елемент от
гимнастиката, наречен по името на японец, който първи го прилага в спорта.
Единайсетгодишният Ламски греши, разбира се. Бел.м., tisss.
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)