Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

сряда, 27 юли 2016 г.

Публицистика - MODUS VIVENDI

     При такава крайна самотност никой не можеше да разчита на помощ от съседите и живееше сам с грижите си. Опитваше ли се някой от нас случайно да се довери някому или да продума нещо за своите изживявания, какъвто и отговор да получеше, все оставаше наскърбен. Виждаше, че събеседникът му и той не говорят за същото. Искаше да изрази онова, което дни наред беше изживявал и страдал, да говори за образа, тъй дълго сгряван с огъня на копнежа и страстта. Другият обаче си представяше някакво най-обикновено чувство, мъка, която се среща на всяка крачка, изтъркана печал.

    Благосклонен или неприязнен, отговорът винаги беше не на място и трябваше да се откажем от него. Или в краен случай тези, за които мълчанието бе непоносимо, се примиряваха да си служат с делничния език, да говорят, както е общоприето, с езика на обикновеното общуване, на произшествията, на ежедневната хроника, тъй като другите не можеха да намерят верния език на сърцето. Така че най-големите си болки свикнахме да изразяваме с общоприети формули. Само на тази цена пленниците на чумата можеха да заслужат съчувствието на своя вратар или интереса на някой слушател.
* 

Албер Камю (1913-1960)

MODUS VIVENDI**
    
    Чисти листове хартия, химикалка, чаша силно кафе, цигара и утринната свежест с тишината и трепета на изгряващия ден току над моето северно ориентирано, с изглед към Марица балконче, и аз – седнал пред сгъваемата удобна за писане походна маса... Какво повече ми е нужно за тия записки! Достатъчно ми е това вътрешно пространство, населено с образи и случки от преживяно и чуто през изтеклите дни, месеци, десетилетия; и като отправям поглед, като насочвам вътрешното си (като у всеки човек) зрение, съзнанието ми уголемява изплували настроения и страсти от миналото; и застават пред мене хора, сюжети, които само това чакат: да ги опиша, колкото мога, с думи.

    Думите се подреждат от само себе си в стройни низи, в изречения и пасажи като ята от риби с блестяща ризница от люспи в необятната шир на океана – плашливи,
а носещи енергия, своенравни, склонни да се отклонят ту в една, ту в друга посока заради капризи на подсъзнанието. Аромати, шумове, звуци, някоя дреболия е в състояние да ги изкуши и те изплуват пред учудените ми очи.

    Съживявам късчета жизнена материя, изобщо: разкошна игра е писането. Отшелничество е то. Ай, колко добре ги разбирам онези някогашни монаси, отдалечили се от материалните грижи на греховната ни човешка природа не за да я елиминират, да избягат от нея, а именно за да се опитат детайлно да я проумеят! Същинският бог на пишещия е съвестта му, доколкото е успял да се пребори с тщеславието, с егото, със склонността ни да се възгордяваме.


    Сливам се с моето писало, на върха на химикалката ми е подвластен сякаш материалният и духовният опит, натрупван от човечеството в течение на хилядолетия цивилизация и грешки. Ограничен във физическите промени на преобразяващия се непрестанно живот, посредствен и графоманстващ***, оттласквайки се от слънчевите поляни на детството, вървя към смъртта. Рядко ме спохождат болести, лекарствата не ме ползват; упорито, с инат оставям тялото само да се справя с настинките, с високата температура или неразположенията, с периодите на лошо настроение и апатия.

    Като жена в напреднала бременност (доколкото мога да проумея жените) опитвам да уловя пулсациите на онова, което предстои да се появи, да ме изненада със завършената си, макар често пъти неугледна, форма, цвят, мелодия. Кога ще се роди като че не зависи от волята ми; то просто си идва само; грижа ми е единствено прилежно (доколкото ми позволяват личната моя посредственост и егоизмът ми) да го положа върху белия лист, както родилката полага рожбата си в чисти пелени.

    Преди години млада жена с интуицията на влюбена ми беше казала: "Тия историйки, тия разсъждения не ги пишеш ти. Някой отгоре ги пише с твоята ръка, с твоя почерк. Тъй че не се възгордявай, мили мой. Ти си само един несъвършен инструмент в нашия неспокоен свят".
Пловдив – културна столица на Европа за 2019 година
Plovdiv, 17 maj 2008 – edited 27 uli 2016
_____
* Албер Камю (1913—1960) - френски писател, драматург, философ. През 1957 г. получава Нобелова награда за литература; фрагмент от романа "Чумата", изд. "Народна култура" от 1966 г. в превод на Надежда Станева, с. 73.
** Лат. Начин, стил на живеене. 
*** Вж. (от гр.) 1. Който страда от графомания. 2. прен. Бездарен плодовит автор. Вж. Речник на чуждите думи в българския език, изд. 1978 г.; или Речник на литературните термини, изд. 1969 г.: ГРАФОМАНИЯ (от гр. grapho - пиша, и mania - лудост) Болезнена страст към писателство у хора, които нямат писателска дарба.