ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (195.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (195.)

  Ти, жалък, подъл, скучен шут – прощавай!/ За по-голям те взех: каква съдба!/ Но виж, опасно е да се стараеш/ премного... Шекспир, "Хамлет" 

  01.05.1999. ЕКАРИСАЖЪТ

  

  Май. Най-българският месец. Всичко се разлистило, ухае на младост, жизненост. Иде ми Любен-Каравеловото "Хубава си, моя горо, миришеш на младост". За мен северното ми балконче е космическата ми наблюдателница към звезди и слънце, и към жилищните блокове с проснато пране, кабели, телевизионни антени, отпадъци и безстопанствени котки и песове-помияри; имам късче хоризонт там; на около 300 метра, знам, е Марица. Не я виждам, но съм уверен, там е този най-тракийски наред с могилите знак за преходност, но и за устойчивостта на древния ми род. Българин съм, дявол да ме вземе! Всичко тук ми говори колко хубаво е да си жив и здрав, да усещаш корените си дълбоко в земята на предците, а и мечтите си, и това разкошно небе над нас с изгряващо като оранжева хризантема българско слънце. Птиците са пощурели от възторг: цвърчат, джиджикат, гугукат, каканижат, подсвиркват, пиукат; префюфюкват с крила, свисти ветрецът в широко разперилия се при полет щърк. И понеже е събота и съседите вероятно още се изтягат в завивките, още не долита ни ропот, ни тропот, ни други, освен природните шумове. Ай как обичам тихите утрини в крайния работнически квартал на Пловдив отвъд циганското гето Столипиново!

  Още от вчера по обяд, когато мернах изказването на художника Матей Матеев* по страниците на местния вестник "Марица", намислих да му кажа нещо. Темата е: Как отвращение, потрес и погнуса се борят у нас с родолюбието и със самочувствието ни на българи. "Матей Матеев – посланик на Пловдив в Кобленц" е заглавието на четвърта страница в броя от 28 април. Под заглавието – снимка на Матю с вирната брадичка и поглед, зареян високо. Срещу фотографията му изпедепцали Послание Матеево: "Не искам да живея в екарисажа България. Вярно е, че и в екарисажа има живот, но там живеят гладни кучета и котки. Аз не желая такава даденост; недалече от нас хората са на друга стълба, на която мога да бъда и аз". Горкият Матей (1945)! И понеже ми е кажи-речи връстник, работи в Пловдив, а и някога, преди двайсетина години (1976 или 1977 г.) на тролейната спирка срещу кино "Кочо Честименски" сме бъбрили двамата: той – млад и силно перспективен художник, моя милост – млад и неособено перспективен заради езика си вестникарин, та затова си въобразявам, че по-добре от останалите драги читатели на вестник "Марица" разбирам отровните му думи. Не-е, не от омраза, от голяма болка ги е казал!

  "Една седмица немците се радваха на нашето изкуство – фука се завърналият се току-що Матей, чак се опиянява: – Лепват се за мен и ме разпитват с часове. И след това си купуваха (картини, не картофи), поръчваха и нови работи." Журналистката, която го цитира, продължава. "През арт-форума им за България минал и кметът на Кобленц, шефът на Ротарианците (обезателно с главна буква, кой знае от какъв зор – бел.м.), дипломати. И всичко е непринудено, хората се държат естествено, имало човешка атмосфера, не излишна помпозност и показност, впечатлен останал Матю, та подарил две свои картини на камарата (общинската управа) в Кобленц". Чу-у-удо, чудо велико, драги съграждани от Пловдив! От това по-яка реклама няма. Изкушава ме текстът, та цитирам и нататък: "Пловдивският художник, който много пътувал по света, е убеден, че човек трябва да си отваря широко очите, да си сменя диоптъра и върховете, за да вижда по-голям хоризонт, докато е жив. Затова приел с охота нова покана за солов пленер следния месец. Австрийски меценат го поканил да рисува в Братислава, а след това ще подредят изложба във Виена". Мамка му й прасе! – иде ми на езика глупашкият Йордан-Радичков рефрен от пиесата "Суматоха". Мамка му й прасе! – ама изречено без кавички. Като глозгаш собствения си глезен в капана на невежество и простотия, по-гот ли ти става, приятелю жарки! Убеден съм, че повече обичаш България от мнозина лумкащи се героически по гърди с Булгар! Булга-а-р! Пу, маш-аллах! (от фейлетона "Бай Ганьо в банята"), но що така, Матей! Я виж, дали не се отнася и за твоя случай коментарът на аристократа Алеко: "Горделивият тон, с който изрече тази рекомендация, говореше много; този тон казваше: Ей го, видите ли го, българина! Този е той, такъв е той!!! Вий сте чували само сливнишкия герой, балканският гений! Ей го сега пред вас, цял-целеничък, от глава до пети, в натура!" Нима е задължително за всеки издрапал тук над мизерията българин да се емчи с такава неприязън към отечеството си! Ако повярваме, че наистина свине са взели връх над нашата България, кажи, това не е ли слабост, да не изричам онази тежка дума "предателство"? И си спомням не какво сме бъбрили с теб преди двайсет и кусур години на спирката пред мижавото площадче, огрявани от утринното майско слънце на Пловдив, а че киното отсреща се казваше, ако новите управници не са му префасонирали фирмата, казва се вероятно и днес "Кочо Честименски". Дали онези възпитани немци от Европата би го поканили него, простия перущенски чизмар, да им извеже кюркчета, папуци да им ушие, възглавнички пискюллии за под дирника?

  Колкото до екарисажа, имам какво да река и за този хептен красив метафоричен и алегоричен художествено-естетически образ... Ако за теб Екарисажът е сполучлива, убийствена алегория и метафора – фигура, която си открил в миг на просветление свише, вероятно съзерцавайки България откъм града Кобленц и дълбоко с пълни дробове поемайки кристално чистия европейски културен въздух, с този адски дом на вмирисаните трупове аз живея всеки Божи ден. Заради Екарисажа, в буквалния смисъл на думата, ме преустроиха от вестникар на даскал. Поне хляба не ми взеха от устата. Рекоха: "Вдигнахме си доверието от теб, Гьорги", което в прав текст ще рече: Къш от редакцията, сине майчин! Вестник ще гледаш вече пред крив макарон. И естествено ми биха шута от младежкото вестниче именно през хубавия месец май на 1981 г., когато липите ухаят, пилците се боричкат между клоните, по Бунарджика плъпват любовните двойки, мушнат се из едва-що разлистените храсти да зачеват нови пловдивчанчета. "Понеже – поясниха с надебелял глас онези тогавашни мои приятели, връстници и началници, да пишеш за вонята на леш в най-готиния град на цъфтяща България, и то в дни, когато работниците от корабостроителниците и промишлените комбинати на Гданск и Гдиня, в отсрещния ъгъл на Европа къртят павета и строят барикади, това, драги, за нас е непростима политическа грешка". И как никой се не сети от онези лъскави мамини и таткови, ухилени до уши, мазни, та лой капе от устните им, дали простосмъртният син на дърводелеца от Харманли и пришелец в Пловдив, сам не си е вдигнал доверието от дружинката галеници на властта! Шест месеца брадясвах като Шильонски затворник, заричах се ред повече да не напиша, докато ми се проясняваше, че са ме имали за наемник идиотите му с идиоти, на които съм вярвал като последният глупак в този наш хубав шарен град.

  От моето балконче до Екарисажа разстоянието по права линия е не повече от два-три километра. Знаеш ли, че с крачки съм го мерил и това разстояние: през нивите, край разсадника, по немския железопътен мост над реката минавайки. Няма майтап, два и половина километра са си два и половина километра. От мъртвешка смрад и досега нощем понякога не можем дъх да си поемем, камо ли да заспим. Будиш се с изхвръкнали от вонята зъркели и тичаш в банята да се наплискаш под чешмата. И се хванах на бас в началото на онзи май на 1981 г. с тогавашния главен инженер на Пловдив Атанас Пейков: да му звъня по телефона, когато отварят големите шлюзи за изливащата се в Марица пихтия с мъртвешката воня. Хубавият човек се кълнеше, че няма такова нещо, заклеваше ме да не цапам облика на Пловдив пред света. Еми, моето отмъщение бе да го будя около месец по нощите и да го каня да поизлезе на балкона си да диша, да диша, да диша. После ми мина, какво е виновен, че си пази хляба човекът, нали!**

  Да-а, гледаме се и днес очи в очи със славния демократически Екарисаж, който ни се получи след Десети ноември (1989) и на политическата сцена изпъплиха Андрей-Лукановци, Филип-Димитровци, Жан-Виденовци, Иван-Костовци, Иван-Татарчевци и пр. хубави хора. Ой, как шупна боклукът от тинестото дъно, шупна като каймак най-отгоре! Нека да се пъчат; нали си знаем, че не са нищо повече от едни отрепки! Пък и сам как ли ще ги спреш! Но си мисля, че имам известно право да те запитам, драги приятелю Матей: Поради что, скъпи? Защо ти е този апломб на западняшко мекере, това пренебрежение към работа, която ни предстои, като граждани на чиста и свята република за Голямото почистване от пошлост, демагогия, родоотстъпничество?

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 26 uli 2020

Илюстрации:

- Художникът Матей Матеев сред младежта.

- Соц.номенклатура, допълзяла до президент.

–––

* https://bnr.bg/plovdiv/post/101216211/matei-mateev-predstava-izlojbata-si-momiche-s-kitara. 

Разкошна картина на Матей Матеев

** Между другото, уволнението ми от младежкия седмичник "Комс. искра" беше заради Т. Живков, който привикал любимеца си Иван Панев и му свил перките как тъй допуснал в пловдивския вестник да пише, че Червеният площад смърди на леш. И си иде Панев суен-буен от София, и тъй станах даскал в чистак новичко чудесно училище в Кичукпариж, което още си нямаше име. Резолюцията на Панев при неговите секретари, отговарящи за медиите, била: На този достъп до средствата за масова информация да не му давате в никакъв случай. До онзи момент много харесвах Иван Панев (1933-1990), които в лице, жестове и фигура ми напомняше бореца срещу мафията инспектор Катани в изпълнение на моя почти връстник Микеле Плачидо (1946) от популярния по онова време италиански сериал "Октопод". И не си развалих мнението за Панев, защото харесвах неговата сдържаност и рязкост – качества характерни за жител на бедните пловдивски махали. Бел.м., tisss.