Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

вторник, 13 септември 2016 г.

Ars Poetica - ТРЕВАТА НА СТАРОТО ГРОБИЩЕ

ТРЕВАТА НА СТАРОТО ГРОБИЩЕ

Аз още помня как
на края на града
растеше в дъжд и сняг
зелената трева.

Замръквахме в игри
с разтупкани сърца
сред смях или сълзи
в зелената трева.

Аз още помня как
под храсти и цветя
бе кът на любовта
зелената трева.

И днес, останал сам,
угрижен, натъжен,
зелената трева,
усещам – никне в мен.

Пловдив – европейска столица на културата за 2019 година
 
Plovdiv, dec. 1968 – not edited 14 sep. 2016

Ars Poetica – ЛЮБОВ В СТАРОТО ГРОБИЩЕ

На Анна Дамянова, в знак на покаяние

От теб, малка лъвице,
тъй кървяха ми раните,
че на – ето ме, хвърлих те
на християните...


Жак Превер, "Моя малка лъвице" 

Жак Превер: от серията провокативни колажи*
ЛЮБОВ В СТАРОТО ГРОБИЩЕ

Моя малка тигрице, леле как ме вълнуваш
с тия щръкнали цици, с тия хищни целувки!

Колко чудно – не знаеш, е това тук, с което
всеки влюбен нехайно пада в плен на сърцето

и мечтае, и страда, и кърви разлютено
пред онез водопади от искрящо червено.

Колко кратко сме с тебе в плътска прегръдка
и отлита животът с крадливите стъпки

на отчаян безделник, който сам в тишината
прекосява полето, за да легне в земята

и над сладката нега, над праха му след време
други двама красиво да се галят смутено.

Но сега ми се радваш, гола – влюбена грееш
и обръща се в гроба мъртвият... да не гледа.

Пловдив – европейска столица на културата за 2019 година

Plovdiv, 2 apr. 2011 – not edited 14 sep. 2016
–––––
http://www.ephemanar.net/avril11.html

Публицистика - ЩОМ ЛЮБОВ НЯМАМ, НИЩО НЕ СЪМ (2)

Демагог и популист от самозвания елит на днешна България*
ЩОМ ЛЮБОВ НЯМАМ, НИЩО НЕ СЪМ!
      2.

       В тези мои зрели години с
мятам лудост всяка страстно обявена амбиция за нов ред. Прекалена степен самочувствие, да не кажа – грандомания, откривам в т.нар. "интелектуалци". Да се обявиш за божество, като си присвоиш функциите на Бог, не ми изглежда героично, а нескромно. И го съобщавам не като защита на легендата за Богочовека, а от позицията на простосмъртен, ценящ високо уравновесеното мислене.

      Като студент, някъде около 1970 г. в квартирата си на ул. „Петър Митов” № 8, кажи-речи, върху темето на Слатински редут над Подуенската гара в София, с велико търпение скрупульозно пребродих затлачената от обстоятелственост и немска сухота книга на Томас Ман "Д-р Фаустус". Адриан Леверкюн е литературен образ на гения, чийто прототип е Фридрих Ницше. "Д-р Фаустус" за автора е върхова, любима творба; за мене и до днес този обемист роман си остава връх на суетността, защото е пример как абстрактното може и да бие камбаните на съвестта, но нито за миг не може да замени живото съпричастие към конкретния случай, към конкретния човек. Ей от тази суетност тръгват величествените жестоки експерименти с човечеството.

      Застуди се и в атмосферата започва да витае умисленост и кротост: напомня ми запуснат дом с буренясала градина и паяжини по ъглите... Картината ми е от Добруджа, село Тригорци край Балчик. Там се губех, когато баща ми бе още жив тук, в Пловдив. Сега ми липсва кротката му Исусова усмивка и изобщо, липсва ми подредеността и здравината на онзи живот, където анонимния и простосърдечен мебелист-дърводелец ми е ориентир, еталон за оценки и размишления, нещо като Полярната звезда в небето.

      Философите, които ми занимават ума напоследък – Русо, Шопенхауер, Ницше, Маркс, Сартр, Витгенщайн, са все тясно обвързани с пасмината на заможните и знатните, на повиваните в копринени пелени, хранени със златни прибори. Какво общо имам с тях!... Бедният, оскърбяваният всекидневно, изпитващият тегобата на битието човек – този естествено е родствен на Христос, не му се и налага да се прави на чудак, на луд, на нещо изключително. Живей уравновесен и бъди велик в неизвестността си! Това е хубаво, изпълва ме с преклонение пред увереността на влюбения в естествения ход на живота.

      Доста дива посредственост е нужна, за да се разхождаш из обществото като паметник на самия себе си. Човеколюбивото като качество е уравновесено, а не угоднически наклонено към нашия интерес. Вдъхновителите непременно са оказващи в прекалена степен натиск да напуснем собствения си ритъм на живот и възгледи; претенциите им основно са срещу личното ни право на избор. И в такъв смисъл вдъхновителите се явяват главни надзиратели спрямо свободата на личността, независимо за чия кауза призовават.

      Изпитвам доверие към генетично заложената у всекиго от нас позитивна енергия и радост от творчеството. Отрязъци от великата човешка драма са били и пак ще се режисират от Злото – Ленин, Сталин, Хитлер и прочие самозвани глашатаи на истина от последна инстанция, но това е само докато се активира положителната духовна енергия, обновявайки представата ни за самите начала на живота в общество.

      Степени на убеденост... Фалцетни изсилвания, смръщени гневно вежди, гръмки обвинения, назидателност, опиянение от собствения глас. И всичко това да не си помислите, че убеждава! То си е поза, предизвикателност, която не решава, а разпалва спорове, не лекува, а отваря рани, раздухва пожари и граждански войни.

      Трудно ли е да се разбере? - за да имаш право да съдиш, първо трябва да обичаш. Съденето ти да е импулс, роден от любов към съдения...

Очите ти ме гледат с прежната си тиха благост
и пак са милващи и нежни твоите ръце корави.
Наистина ли пак за твоите очи съм драгост,
наистина ли през отлъката не ме забрави,
нима наистина не съм ти отмилял?
Грижовна моя! (...)
Недей ме пита! Замълчи!
За пътя извървян, за моята тегоба
не всеки има майчините укорни очи. 

      Аргументът ми е от най-неочаквано място (Пеньо Пенев, поемата "Дни на проверка", 1958 г.) и не ме интересува коя точно напориста идея преследвала автора на тия стихове, откривам рядка житейска мъдрост: че най-строго съди не кресльото, а силно обичащият. Това съдене не е за да отблъсне; то е съдене за приобщаване на блудния. То е печално
, мълчаливо, укорно, грижовно.

      Питам се, колцина сред майсторите на "гневни речи" умеят да се видят отстрани, та да успокоят разбеснялото се – отблъскващо, а не приобщаващо, отрицание. И вместо да помогнат – пречат, задръстват с пози гръмотевични пътеките към покаяние. Боже мой, защо все напират да назидават! Толкова ли е трудно да изкушиш нравственото у човека, да не го приклещваш до зида, ако наистина си демократ, християнин или, най-общо казано, добронамерен съдник?

      Въсят чело. Тровят се взаимно. Отмъщават по хамалски. Гърчат се от бяс. Пяна капе от устата им. И от цялото това театро научаваш единствено колко честолюбиви и суетни са.

Пловдив  европейска столица на културата за 2019 година

      Следва
Plovdiv, 2 dec. 2000 – edited 13 sep. 2016
_______
* Вж. http://ibox.bg/users/M%E0ster+Li/blog/view/1378/