Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

събота, 21 декември 2019 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (18.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (18.)


  Ето, аз дишам, работя, живея, 
и стихове пиша, тъй както умея, 
с живота под вежди се гледаме строго, 
но ти не разбирай, че мразя живота...

  29.05.1999. (продължение)

  Тази крепка вяра в правотата на своето, което казвам, хич не ми харесва. Геният и графоманът говорят толкова убедено. Не съм нито Библията, нито Господ, че да съобщавам истини от последна инстанция. Като се позовавам на баща си в това и онова, ясно ми е, че след като този мой баща си бе нормален, т.е. простосмъртен и грешен като всички хора човек, естествено е да съм като него. Така е. Силно ми се нрави позицията на говорещ от низините. Колкото по-унижаван и смачкан, толкова по-зареден с енергия за живот! Ако не усещах съпротивата на средата, в която съм роден, възпитаван и живея, всички онези нежни докосвания, които настояват: "Ти си сол, ти си нищо, ти си подробност в пейзажа" – щях ли да ги нижа тези записки! Любомир Левчев (1935-2019) има подходящ стих: "...И в несъпротивлението падаш като в една целувка без любов"*.

 Жлъч и омерзение, потресът като акт на съпротива. А бисерната мида превръща в ценност точно онова, което я наранява и предизвиква болка у нея. Благородното е уравновесено, не крещи, не кълне, не се заканва, не изпада в екстаз от ненавист. В такъв случай защо да посягам към озлоблението; то нищо свястно няма да роди, освен фанатичното убеждение колко сме прави и колко сме призвани да въведем най-после ред в объркания неподреден свят! Къде е тук смирението на мъдростта да се живее талантливо? – питам. Това ли е подход на стопанин! В никакъв случай не съм постигналият смирение, но знам – фанатична ярост, позата на безгрешници и светци, въобще – всичко известно под клишето "революционна вяра" (варианти: "непоколебимо принципно становище", "свещени демократически начала" и пр., и пр.) нищо добро няма да родят освен версии на онзи стар фанатичен рефлекс към човешката участ.

  Болшевиките, фашизмът, националсоциализмът, ислямският фундаментализъм на аятоласите, сръбският шовинизъм, куклуксклановците, мракобесите от всички времена и епохи са духовни близнаци. В актива им са крупни престъпления, като разселването на цели народи, обричане на милиони човешки същества на глад и смърт.
И всичко е обосновано чрез антагонизма и върху демонизирания образ на врага. Но какво да очакваш от драконово семе! То ни се явява под привлекателни, красиви лозунги, а зад пищната фасада се е стаило неуважение към човешката ни природа, див идеализъм от най-посредствен вид. 


  Не, не съм заразен от християнщина; попските лакърдии не са моето амплоа. Не обичам кротостта на овцата, която се надява заради смирението си на утешение и награда в райските селения на някой бог. О, как кървят раните и у мен! Колко пъти и аз съм се будел от проклетия въпрос: защо ни смятат за елементарни, нима сме неспособни да се защитим – ние, дето имаме дълбоки корени в Българската земя. И все пак! Н
е бих позволил на онзи, който ме отвращава, да ме превърне в свое подобие. На него враг му е жизнено необходим като слънцето и въздуха за всяко живо същество. Друго е, струва ми се, основното у Иисус: не толкова поучаваща сила, колкото съчувствие и любов към човека.

  Сега и тук, в този живот са неуредените мои стари сметки. И ще сторя, каквото е по силите ми, лицемерът-фанатик в този мимолетен отрязък от живота на цялата ни цивилизация да усети греха си, да се покае – ако има сила и достойнство. И не на площада да се покае, а пред себе си, пред своя род. Колкото и отвратителни да са делата му, той остава мой брат, държа първо в себе си да усети уважение към себе си. Защото е настръхнал срещу всичкия народ, а сам със себе си не е наясно.


  Снощи откриха тържествено с халостни гърмежи и илюминации "Европейския месец на културата". От 28 май до 1 август т.г. моят роден Пловдив става културна столица на Европа. Любопитно, много приятно, но встрани от мен, не ме касае. Ще попеят, ще порецитират, ще се покажат, пък ще се разлетят всички по къщите си. Ще си останем пак насаме с мизерията да обитаваме работническите гета-спални комплекси, да метем и чистим след шоумените, да подреждаме, доколкото можем в тези мътни хайдушки времена за Балканите, дома си, дворчето си, т.е. България, извън кресливите модни шарении, фетиши, кумири, настроения и прочие суета.

  И ще си кажем някой ден или нощ сбогом. Не вярвам в прераждане. Не вярвам в Отвъдното. Пък и да ги има, тези радости не ме радват. Мен си ми е хубаво тук – да усещам топлина и студ, глад и насита за плътта и разума, да съм любопитен, разхвърлян из подробностите на делничното и прибран в моите си драми, както хлапенце реди фигурки от камъчета и мидени черупки на морския бряг.

  Питам стар циганин как живее сред смрадта, боклука, лайна и помия, сред бесни кавги, сватби, ядене, пиене, сред кръщенета, погребения, сред щурите побоища за някоя невярна жена в най-многолюдното циганско гето на Европа Столипиново, а той – дълбоко, искрено зачуден от нелепия въпрос, с широка усмивка ей тъй взе да ми говори:
"О-о, тук, братко, е така хубаво! Тук е Раят за моята душа. Тук са ми аверите, жената, синовете, щерките, моите палави внуци. Няма по-хубаво място на света за мен, братко".

  Ще ме повика мама с ръце на кръста: "Хайде! Идвай си. Време е вече. Я, всички сме се събрали. Масата е сложена. Ето го баща ти с четиримата му братя и с дядо ти Георги е тук; баба ти Невена, дядо ти Борис, калеко ти Иван от Исперих, Славчо от село Крали Марко, Пазарджишко, чичо ти Стефан от София, баба ти Господинка изпод ненадписания надгробен речен камък край старопиталището на Лом – и тя; и чичовците ти: Дончо от Харманли, Димитър от село Старо Железаре, Пловдивско, и Атанас от онзи дом за луди в Странджанско или дявол знае къде – и той, дето го туриха при откачените, че говорил против властта, с китарата си е тук: подрънква и ги ниже пак неговите си вечни блянове за огнени мелници. И харманлийският ти дядо Гьорги, и 17-годишната ми сестрица Вяра от пазарджишките гробища е дошла с копринено русите си дълги коси и хубавите сини очи, най-красивата между нас, гордостта на рода, която не си виждал приживе... И те всички питат за теб, моето момче. Хайде, Джоре! Идвай си, Джоре, къде ни се губиш още!"

  И аз ще й викна: "Чакай още малко, само да си доиграя играта!" Пък ще засуркам боси пети по пепелака из сиромашката ни уличка Ниш (осем къщи сред дворчета), дето премина ранното ми детство, кога бяхме толкова бедни и толкова щастливи! Сантименталности... От тях ми иде силата.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 21 dec. 2019
–––
* Цялото стихотворение:
Кажи къде е радостта, поете?
Кажи къде са точките опорни?
Не ти оспорват вече стиховете,
макар че те не са по-малко спорни.
Не ти оспорват правото да страдаш.
Съгласни са дори да бъдеш нов...
...И в несъпротивлението падаш
като в една целувка без любов. 
Бел.м., tisss.