ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (440.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (440.)

  25.08.1997. ДЯВОЛЪТ Е В ДЕТАЙЛИТЕ (7) 

  Из Евангелие от Матея. Непротивенето на Злото – според внушението на Иисус, е в действителност фина психологическа атака, чиято цел е:

    - първо – да отнеме инициативата от извършителя на зло;
    - второ – активиране на Доброто чрез кротост и смирение. Тъй мидата превръща в бисер песъчинката, която й причинява страдание, т.е.
    - трето – от злините на Злото, но не чрез противостоене, се ползва вече вложената енергия, която се преобразува в качествено противоположно, като резултат.

  Операция, която преследва идеята носителят на Зло да се окаже наказан от Злостта, която ръси, а страдащият да се извиси в духовността като движеща, творческа сила.

  Дали това не е предисторията на диалектическото единство на противоречията, на схващането за неделимостта на света и взаимната обусловеност между Добро и Зло, между покой и действие, между хармония и идея? Размишлявайки, стигаме до двете начала в човешката ни природа:
    - мъжкото начало – което е активно, агресивно, оплодяващо; и
    - женското начало – привидно пасивно, отстъпчиво и раждащо.

  И още по-нататък. Отсъствието на Зло би превърнало света ни в блато. Фактически Злото, в контекста на християнската философска идея, е импулс за творческа мисия. Взривяването на Българската ни държавност отвътре – като Зло, е идеалният повод за активизиране на духовните съпротивителни енергии в лоното на нацията. Покрай разбойническото разграбване на съграденото от целия ни народ "хубавите хора" чрез лукановци, иван-костовци, илия-павловци и проч. духовни отрепки постигнаха нещо, немислимо доскоро – обеднелият, наплашеният народ в нещастието си започва да се осъзнава около духовните начала на Българщината. Мародерите – както търтеите в пчелните семейства, веднъж извършили своето: нравствена разруха и разпродавали не само България, но и младото ни поколение, нашите деца и внуци, най-вероятно ще бъдат изтласкани или всмукани от набиращия постепенно духовна енергия процес на държавно строителство и духовно пречистване на нацията. Затова, мисля, ни е нужен човек, около когото да се обедини нацията ни. Появи ли се такава личност, тя няма да е от сегашния политически лъже-елит, а при всички случаи ще дойде от друго място.

  "А ти кога правиш милостиня, нека лявата ти ръка не знае какво прави дясната, та милостинята ти да бъде скришом". Вън от контекста в гл. 6, ст. 3-4, фразата променя диаметрално смисъла си – и то е пример за една от манипулациите на атеистичната агитация срещу изводите в Свещената книга. Библията е летопис на зараждащото се съзнание у мислещия човек, чието развитие не приключва с финала на Евангелието и Деяния апостолови, а носи проекциите за по-нататъшно творчество. Според логиката на Иисус, остави циреят докрай да нагнои, и той ще се пукне, а пък Злото само ще се обори. Има го това мнение и у Маркс, когато казва: остави една идея да се осъществи докрай, тогава тя самичка ще се опровергае. Но обобщавайки, Карл Маркс преобръща наопъки християнската теза, според която Доброто е по-силно. За Маркс Добро и Зло са равностойни антагонисти.

   26.08.1997.

  Днес е годишнината от смъртта на дядо ми Борис. В моите си представи моят дядо  е Йоан Предтеча с грубата нежност и жизнената сила и величие да се противопоставя на всичко и всички, за да съгради по свой си начин и убеждения храм с правилата на нравствеността, където Достойнство и Чест царуват. Този мой предтеча ми е един от събеседниците, когато съм притеснен. Не съм го запомнил свещ да пали, чело пред иконите да бие. Лъх на орна земя, звън не на черковни камбани, а простичката песен на чучулигата над нас, стипчивия мирис на пот и конски тор, аромат на зрели ягоди и череши, ухание на пърлена свинска четина, лай на ловни кучета и какво ли още не от зората на моя детски живот ми е наследство и сила от този много скъп на сърцето ми велик труженик. И почти библейския завет от него – този гневен и нежен, и неспокоен работник във всичките си грехове – а пък без съмнение е бил доста грешен, успял да отгледа и възпита четири щерки и син чрез труд, труд и труд. Богатството му не е пай от разбойнически грабеж; животът му ми внушава, че честно придобитото съхранено имане е основа на Българското ни национално самочувствие.

  Ако българинът днес е до такава степен унижен пред чужденците натрапници, то е защото и марксизмът, и болшевизмът, като идеология, на практика ни превърнаха в нация от плахи ратаи. Първата грижа на новите властници след Девети септември на 1944 г. била да ни унищожат първо интелигенцията, обвинявайки я в предателство, а сетне да съсипят българина стопанин, обвинявайки го в егоизъм, независимо че този човек събирал имота си с предприемчивост, своя труд и труда на цялата си челяд. 

  Родени преди или след края на войната, учеха ни да ценим държавата за сметка на рода и себе си, бедността да приемаме за ценно качество, а пък самоотрицанието да ни главозамайва. Е, може ли държавата да бъде своя за наемници, ратаи и бедняци?! И нашите хора по селата масово явно крадяха от своето, от т.нар. кооперативна, обща собственост, работеха калпаво или насила, отскубнати от рода, имота и от своя корен отскубнати, запиляваха се към големите строителни обекти на Републиката, пилееха се по градовете, както сега – в годините на лъже-демокрацията, най-предприемчивите се пилеят по чужбина, раждат бъдещи поколения отродници, несвойствени за рода и нацията ни бъдещи еничари с префасонирано по западен образец име и манталитет.

  

  Моите връстници от село притичват по празник да поработват върху върнатите им наследствени нивици и върху бащиния имот, завистливо заничат към лъскавеещите придобивки на Западния свят, осъдени да умрат с ратайско съзнание, повдигайки се на пръсти, изпъвайки врат иззад дебелите зидове на онази самодоволна Европа. Да потрошиш стотина хиляди лева* суха пара на някое луксозно място, създадено само за богати тузари, които не си знаят парите, да се метнеш зад волана на скъпа ненужно мощна машина с цената на лишения и заеми – това е днес, общо взето, жалката мечта на аргатина по душа. Върнал се Асен от Щатите и Канада – стар познат сред гребците около някогашната Гребна база, върнал се след двайсет години скитане по света, иде си с джип, както ми казва – за 50 хиляди долара, и на втората седмица – нито джип, ни дявол, откраднали му джипа Гранд Чероки, постигнат със зор и с лишения в чуждата земя само за да се изфука, че не е някогашният беден завалия, ами станал вече тузар. И сега в кафенето пред мен се радва като хлапе, че баща му гробарят – умирайки, все пак му оставил панелна боксониерка в съседния жилищен район Тракия, та глава, гъз да подслони, че всичкия си гурбетчийски кяр за американския джип похарчил, пък не смее да се оплаче в полицията, че в Пловдив въобще не сме наясно родната полиция кого пази: крадеца или ограбения, който не успял тази седмица джипа да застрахова.

  Нещо болнаво, яко сбъркано виждам в манията да се покажем богати, когато не сме богати, да се срамуваме от българския начин на живеене, да се правим важни, когато никой не се съобразява с нас, като при рожбите на Александър Велики зад дувара на югозападната ни граница, да се изпедепцаме с вънкашност нова. И сега ми идва на ум написаното от Данко – Йордан Кръчмаров (1948-1986) от селото Гурково край Балчик, приятел и блестящ драматичен поет на Добруджа:

           На масата – гръбнак от риба.
           Вода и хляб. И сол.
           Щурецът тихичко засвирва
           с цигулката под селския ми трон.
           Разчупвам хляба... Тихо шепна
           молитвата на моя род –
           за здраве, дъжд, за есен светла,
           за честен хляб. И за живот.**

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 19 jan. 2021

Илюстрации:

- Среща на премиера с любимия народ.

- Ап.Петър, крайъгълен камък за Вярата. 

___
* По тогавашния курс на лева.
** Вж. https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%99%D0%BE%D1%80%D0%B4%D0%B0%D0%BD_%D0%9A%D1%80%D1%8A%D1%87%D0%BC%D0%B0%D1%80%D0%BE%D0%B2_(%D0%BF%D0%BE%D0%B5%D1%82) Бел.м., tisss. 

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (439.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (439.)

  17.08.1997. ДЯВОЛЪТ Е В ДЕТАЙЛИТЕ (6) 

  Мария, с която сме били обгорели след развод двама несретници между 1988 и 1991 г., съобщават ми заговорнически, си имала нов приятел – пети или шести по ред. Предпоследният в редичката от кандидати за сърцето й усилено пробвал да си изясни къде е допуснал грешка. Глупако, грешката ти е, че въобще си хванал да тъчеш платно с момиче, обрекло се да търчи подир Голямата Недостижима Химера, и тази присъща за жена амбиция не й дава спокойствие. А наказанието си е у нея, предизвиква я да се хвърля от мъж на мъж като плувец, изпаднал в паника, че морето емен-емен, и ще го погълне, младостта си отлита и какво друго ни остава, освен да гребем от живота, докато още можем да се задържим на повърхността на добрия тон и оръжията ни не са се изхабили съвсем. Съчувствам й, че все още не е открила своя Принц от мечтите, но кой знае, може би докато чака да й се появи с ореол и крилца, той да си е някой земен глинен Адам с умирисани маратонки, небръснат, зле подстриган и с кал под ноктите, ах, Боже мой! 

  Всеки случай, при цялата женска податливост към илюзии, жените са по-целеустремени, когато преследват свой някакъв идеал. Мисля си, че осем от всеки десет Евини щерки, въпреки че са си щастливо задомени, кътат в някое кътче от съзнанието си образ на непохватен – и затова неповторим, Ромео. Колко измамно е това женско великодушие към позанемарилия се при битово съвместно преживяното мъж – законната мърлява половинка!

  Ама какви ги върши уседналият съпруг! След обилна, по селски вечеря – цитат от плодовития любим на пловдивските ни бизнес-дами поет Иван Николов* посяга с мазни от тъкмо изпапаното свинско със зеле и стакана домашно винце устни към законната си половинка, която – от своя страна пък, изпълнява ритуала на прелъстена Даданка**. О, празник на преситена домашна идилия! О, фалш, изпонакъсан като вехта брюкселска дантела от разделите, които превръщат сексуалната рутина, съвършената сива скука в нещо страстно желано. При повече от случаите, които са се разигравали пред очите ми, бракът се е оказвал вид доброволна принуда. Доброволна видимо, принуда всъщност. Голямата тръпка или екстазът, блаженството, че си жив, май удобствата и уютът ги съсипват. Така и аз сам си провалих връзката със знойната интелигентна Мария, та нямам грам основание да я обвинявам. Тези пулсиращи малки слънца момичетата в повечето случаи си търсят стопанин, а не слуга; нима не е грехота да пропуснеш авантюра с волно реещия се в облаци от желания яко изгладнял хищник?! Ясно ми е какво препоръчва Бог Пан – т.е. Природата, по този щекотлив въпрос, ала колкото и греховно да ни изглежда, мисля си, госпожа Природата мъдро е наредила нещата. От тримата мускетари на французина Александър Дюма – баща (1802-1870) Атос ми е противен, Портос безинтересен, но Арамис за мен е версия на негаснещия у истинския жребец стремеж към завоевания. Атос е първообраз на кухите самохвалковци, все хора на показния живот; Портос – образ на типични бюргер; но пък Арамис е принц на авантюрата и дискретността; при него винаги има нещо да се случва, той е загадъчен, неясен като влудяваща извънбрачна сага на държавник с бедно девойче.

  По-силно увличат затаените вибрации на интелектуалната струя, понеже любовта в съвършения вид е проява на интелектуалното начало, на усета за отсрещния. Движещите механизми в човешкия ни живот са неочевидни неща. Очевидното е повърхност, която притежава приятното свойство да заблуждава. Където нещо здраво ми се навира в очите, питам се: А какво не бива да видят моите очи, с каква цел видимото ме изкушава, кой канал за информация иде да подтисне, размие и заглуши у мен?

  Отвращава ме фанатикът. Задъханата му многословна, изнервяща реч приемам като насъскани срещу мен песове – с нокти и зъби, с ръмжене и вълчи вой те заповядват, отнемат ми естественото право на личен избор, осмисляне в спокойна обстановка. За съжаление фанатизмът е рожба на една много разкошна особа – госпожица Романтика и неколцината ужасно посредствени бащи, господата Надменност, Всезнайство, Самонадеяност и Самовлюбеност.  

  Съсед, 65-годишният Димитър Димзов, разпалено ме убеждава тези дни в Господ и възможностите Му за свръхестествената изцелителна намеса. Има си човекът лични мотиви да вярва, защото е силно притеснен: щерка му боледува от нещо, с което медицината още не знае как да се справи; но фактът, че тъй упорито човекът отрича едно, защитава друго, и особено – прекаленият му патос, увереността му, че е прав именно защото той вярва в това, ме настройват скептично, натъжават ме. Защото е добър и кротък човек, разбирам, сърцето му кърви, но фанатизмът му не иде от него, а от бедата, която го застигнала като баща. И се питам напоследък: Бедата ли е единственият ни път към Господ, към ядрото от информация какви сме, нечий експеримент ли сме и защо тъй усърдно търчим към пропастта?  

  Липсва ми смирение – не, не смирението на овца, приела заколението за нещо неизбежно, а смирение като кротост на любознателния дух, който си слага юзди, не желаейки да се състезава с Бога; има библейска легенда за Яков – Борещия се с Бога***. Подозирам, този Господ по различни начини се проявява в постъпките на различни хора. Откривал съм го у Невена от Хаджи-Трендафиловия перущенски род (майка на майка ми, баба ми Вена) и у баща ми, петия харманлийски син Кирил: като излъчване на вътрешна светлина и спокойствие. Но то, предполагам – е състояние на духа, когато духът ти е успял да влезе в съзвучие с океана от добро, в който бушуващ океан несъзвучният материален свят се боричка, лута и крещи от ярост.

  19.08.1997.

  Утрото е слънчево. На балкончето, където съм излязъл, въздухът е като вода в планински извор бистър. След седмица е годишнината от смъртта на дядо ми Борис – 26 август 1972 г. Двадесет и пет години образът му е в паноптикума на личните ми спомени от миналото и фантазии. От четирите му оживели рожби моята майка му е любимката. Не баба ми Вена, а Борис Дявола е показвал повече грижа към мен, когато съм бил хлапенце – може би понеже му се явявах първи внук. Ама любовта му не беше както обичта на свата Райчо от Руен към внучката Невена (и моя внучка); сватът Райчо, як като родопска канара мъж, току я покачи на раменете си, па й се оставя да го разиграва като разглезено 3-4-годишно лайненце. Любовта на Борис Дявола беше мечешка – учил ме е да съм като него; и не е пълзял, не се е търкалял по земята, за да го харесам. Затова съм привързан към него, все едно е заръчвал по мъжки: кога обичаш жена, бъди себе си и никой друг!

 Чудно ми е, няма как да проумея мъжлета, които се разтапят от умиление пред любимото момиче. Галене, целувки, прегръдки са съкровени неща и се вършат на скрито, когато си насаме с нея. Любовта е тайнство, ако още не са ви го казали, тайнство, дискретност, а не показност, нито фасони. На женчовци, които се кълнат или страдат от и за любов по площадите, нещо не им хващам вяра. Президентът Петър Стоянов (1952) тържествено отиде в Република Турция да поднесе извинения към българските турци заради калпавия напън на Тодор-Живковата партийна администрация да замени арабските им имена с други. Дотук да речеш, жест на дипломат и политик. А защо досега не съм чул турски големец да се извини заради ислямския геноцид спрямо предците ни в течение не на година или десетилетие, а на половин хилядолетие – цели 485 години. Извиненията си Президентът на Република България защо не поднесе на Българска земя! Та България, не Турция, е отечество на униженото мюсюлманско население. Романтично настроеният мил пловдивски адвокат фактически узакони претенциите на политиците от Република Турция и занапред да проявяват грижовност и да се месят у нас чрез част от българските ни съграждани. Извиненията, и от мое име, на Бате Пешо Петолевката**** в сърцето на Турската власт не са ли предателство? Истинският аристократ не ръси бакшиши; ала виж, фукарата, в мерака си да замяза на аристократ, пилее вересии, свят да ти се завие! Честно казано, Бате Пешо Петолевката за сметка на всички нас, граждани на Република България, независимо българи и турци по етнос. Да се извини на съгражданите ни турци – тук да се извини, не в Турция!  

  Довчерашните мои колеги-таксиметърджии, обръгнали и корави момци, свикнали своето да отстояват с достойнство и сами на себе си господари, майтап си бият с някой манго-завалия, платил им пребогато за мижав курс от километър-два: "Не си види голия задник, решил да се прави на ларж!" Ей това е строгият им коментар. 

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 18 jan. 2021

–––

*Вж. https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%98%D0%B2%D0%B0%D0%BD_%D0%9D%D0%B8%D0%BA%D0%BE%D0%BB%D0%BE%D0%B2_(%D0%BF%D0%BE%D0%B5%D1%82). По името на този слаб поет, но пък отличен преводач (1937-1991), пловдивско издателство периодично присъжда известна сума пари за оригинална българска литература.

** Вуйчо ми, който на стари години мокър с дрехите едва ли тежеше и 40 кг., на 160-килограмовата си жена с хубавото българско име Трепка галено й казваше Даданка. На предната седалка в моята сербез жигула като седна Даданка, вкопчил се във волана, оказах се внезапно доста по-нависоко – колата полегна на една страна и така славно минахме през центъра на Пазарджик, докато стигнем до общинското гробище, където със сълзи на очи да изпратим в Отвъдното един от роднините.

*** Вж. http://www.librev.com/index.php/mixed-things-stuff-publisher/931-2010-06-07-19-30-49

**** Прякор на посредствен адвокат по бракоразводни дела, днес една от най-заможните персони, и не само в моя роден Пловдив. Бел.м., tisss.