Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

петък, 17 май 2019 г.

ИЗОСТАВЕНАТА ЖЕНА

ИЗОСТАВЕНАТА ЖЕНА

Тя първа посреща навън раздавача,
когато донася куп вести у нас.
Когато отнасят мъртвеца, тя плаче,
косите си скубе и пада в несвяст.

От всички най-умна и най-досетлива,
тя страшните тайни на наште жени
събира, изстисква, вари и прелива,
и само на себе си не измени.

Смехът й кънти по-висок от тавана,
на всяка трапеза е гостенка тя,
навярно в леглото самотна и няма
нещастно поплаква късно в нощта.

И ето, изчезна, отведе я някой –
нелепа умора у всички расте
и аз вече тайно скърбя по жената,
която тъй бързо забравиха те.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, editer by 17 maj 2019

НИЩО ДАРОМ СЕ НЕ ПОЛУЧАВА (2.)

НИЩО ДАРОМ СЕ НЕ ПОЛУЧАВА (2.)

  Продължение от 27.04.2001 г.

  Най-детайлно разказват за жестокостите свидетели, оказали се далеч от лагерите в Скравена, Белене и пр., които не са били обект на издевателства и мъчения. Едва оцелелите, физически и душевно измъчвани до смърт, до лудост, избягват да говорят какви унижения, какъв потрес са преживели. И това е логично – защото от ужасите най се интересуват хора, които не знаят що е ужас; за тях ужасът е тръпка от роман на ужасите, когато изтегнат у дома, с дълбоко вътрешно задоволство се кефиш: Леле-е, какви гадости ставали по света! 

  Така, спомням си, баща ми не обичаше да разпитвам какво е преживял на фронта; гневен, веднъж ми рече: "Какво да ти кажа! Първата седмица от вонята на трупове повръщах, залък не можех да туря в уста. Касапницата ли те кефи!" А се завърнал от Унгария с Орден за храброст ІІ степен, със сребриста лентичка, който орден ненужен се подмяташе из шкафовете на старата ни къща. Защо не желаеше да се покаже герой, пред мен поне? Веднъж все пак отстъпи на ината ми. Разправи ми случай, когато войник от ротата, чийто черва висели от разпрания му корем, крещял да се смилят над него, просто да го застрелят. И какво направихте – продължих да досаждам, понеже замълча, – убихте ли го? Изсумтя, надигна се от стола, слезе в избата, дето криво-ляво си беше подредил сиромашка мебелна работилничка, и до късно онази вечер нещо стържеше, а масата тъй си остана с чашка ракия недопита и яденето му недокоснато.

  Та за гласовитите славни сладкопойни лъже-мъченици говоря. През май 1990 г. неколцина бивши затворници, осъдени от комунистическата власт, бяха пратили писмо до вестника ("Демократически знаме", 19 май 1990 – 26 февр. 1991 г.), че се отказват от пенсията, която правителството на Луканов "великодушно" им беше дало като компенсация за преживяното. Не настояваха за съдебно преследване спрямо извергите; желаеха само имената на мъчителите им публично да бъдат огласени. Народът да ги знае кои са. Впрочем, ето част от това, адресирано до печатния орган на първата регистрирана в България след Десети ноември 1989 г. Демократическа партия със седалище Пловдив и председател Илия Кожухаров – писано от концлагеристи и политзатворници. Диктисах го на първа страница, под главата на вестника, в брой 2. от 29 май 1990. под надслов "Обръщение", подписано от жителите на Карлово Господин Тачев, Христо Велинов, Иван К. Петков, Матю Астарджиев, Матей Недялков, Минко В. Цолев, Величко Канев. Има там редове, дето не им е нужен коментар. Така красноречиви! И толкова рязко се отличават от лъже-страдалците, които се нароиха след "славния" Десети ноември с претенция, че са първите демократи в отечеството; разбира се, с претенция за привилегии. Заради сравнението, което се налага между тона на истинските страдалци и на фалшивите демократи, ето част от писмото.

КЪМ ДЕМОКРАТИЧНАТА ОБЩЕСТВЕНОСТ В БЪЛГАРИЯ

Копие: До г-н ..., главен редактор на "Демократическо знаме"

  Господа, 
  Управляващите комунисти от БСП изиграха последния си коронен номер. С постановление на Министерския съвет 38 от 28 април 1990 г. ще "обезщетят" своите жертви, репресирани след 9 септември 1944 г. Какви са подбудите и каква е целта на този акт?
  1. Да се създаде впечатление, че сегашното партийно и държавно ръководство, както и членовете на сегашната БСП, нямат нищо общо с БКП, извършила тези престъпления.
  2. Да запушат устата на опозицията и да замажат очите на репресираните по елементарен демагогски начин – за да не се споменава повече за позорните деяния на комунистите.

  (Следват три точки към тези две, а после – част от останалия текст.)

  Ние смятаме за очевидно, че не може да има компенсация или обезщетение за всички морални и социални вреди, нанесени от БКП на хората, които тази партия репресира физически и духовно. Няма компенсация за избитите, които лежат в знайни и незнайни гробове и чийто дух витае над нашата изстрадала страна и зове не за пари. Този дух винаги ще нашепва за позора на едни нечовеци, вилнели през годините след 1944 г. Безкрайни са злодеянията на комунистите в България. Историята вече е произнесла справедливата си присъда, и това е единствената утеха и удовлетворение за страдалците.
  Ние не снемаме отговорността на всички членове на БКП, които продължават да са членове на БСП, както и на новопостъпилите в БСП, считаме ги за потенциални продължители на безчовечните й идеи. Както и да се стараят да се покажат, че са други, те си остават пак те.
  Приветстваме онези будни съвести, които бяха в редиците на БКП, но последните месеци напуснаха тази компрометирана партия (...)
  Ако трябва обезщетение само за материалните щети на репресираните, кой трябва да плати и при какви условия? Тези репресии не са акт на един, двама или петима. Те са дело на БКП. А партията – това са нейните членове. Идеологията на тази партия е изградена върху принципа на безчовечност и насилие. Всеки член на БКП (сега член на БСП) е приел тази идеология и носи отговорност за осъществяването й на практика. Не може този, който е членувал в БКП, дори и само мълчаливо да се е съгласявал с прийомите й, да смята, че е освободен от отговорност за нейните деяния...*

  *  *  *
  У всеки – може и да се заблуждавам, но ми е необходима тази илюзия! – у всеки има глъбина, където е нежно, уязвимо и пулсира обич, примесена със страх и опасения. Това е лоното на душата. Усилията на всякакъв род докосвания са прицелени към това съкровено кътче; то е капризно, своенравно, лесно не се поддава на логическите оръжия за манипулация, съпротивява се на всяка абстрактно права линия, и преди да стигнеш до него, има баражи, мочурища, пустини, понякога – настръхнали предизвикателно телени заграждения.

  Седя на маса, отрупана с ястия и напитки, до брата на приятеля от ранното ни юношество Тодор Ряпов – Ицо (Христо), година по-голям от нас двамата с Тодор, разменяме фрази, изпразнени от съдържание. То си е ритуал и думите нямат кой знае какъв смисъл, а общото послание зад тях е: нямаме нищо против един друг, приемаме се каквито сме, ще поседим, ще погледаме сватбеното празненство (жени се по-малкият син на инж. Т. Ряпов). Ресторант "Ловна среща" край пловдивския Гребен канал е добре обзаведен, уютен, изискан, пращи по шевовете от мила родна суетност – да се покажем и ние в официално облекло, с дамски тоалети, бижута и фантастични прически, леко приповдигнати вежди, учтивост, шум, музика, жестове, приветливи погледи, горещи ръкостискания и тупане по рамо. Всеки е дошъл тук да засвидетелства уважение, да се покаже откъм възможно най-представителната, от най-добрата си страна. Ще погледаме, ще побъбрим, ще се повеселим и... нищо няма да си кажем. Наоколо, освен нас двамата с Ицо, са: съпругата му – гримирана, ондулирана, с повяхнало хитро личице, най-малкият и най-дяволитият от тримата братя Ряпови – Кольо (Никола), който от време на време ми намига откъм далечния ъгъл на масата; тук е и неговата (на Колю) съпруга – оперена, понапълняла булка; тук е сестра им на тримата братя Ряпови – Сийка (Анастасия) – вдовица с четири поизрасли вече деца (тях ги няма между нас), седи си и лекичко, от неудобство се усмихва; и в усмивката й откривам как трудно, но с достойнство носи товара на собствената си орис.

...И внезапно си помислих за моята дяволски изкусителна Re., слязох при колата си пред ресторанта, извадих подаръка от багажника, върнах се горе; и ето ме, седя, побутвам Ицо по лакътя: "Имам бойна задача! – Смигнахме си... Ей ти този супник и тези битови грънци са, нали знаеш!" – Крадешком, да не усетят другите, се изнизах. В колата по пътя към къщи реших, че съм наистина, ама наистина адски щастлив с моето проклето и страстно, и с опак нрав огън-момиче. Не съжалявам. Ресторантът бе препълен до тавана с народ; гледах гостите как играят ролите си на самоуверени мъже и предизвикателни с прелестите си дами и млади госпожици. А възрастните... ами мен възрастните съвсем не ме интересуваха; какво ли бихме си казали с тях в такава ситуация! – любезности, реверанси, куртоазия и... толкоз.

  Ай, как пустинно изведнъж ми се видя това шумно, празнично стълпотворение! Когато бях вече излязъл изпод душа, бях се изсушил надве-натри и освежен като чисто нов, буквално казано – като новороден, се пъхнах в леглото, тъкмо в този момент иззвъня телефонът. Обаждаше се ядосана Re. да ми дръпне юздите, да ми се скара как може да й се губя през последните няколко дни. Ето нещо, което силно ме интересува, казах си.

  Меди (Маселтоф***), жената на приятеля от детство, е наполовина с еврейска кръв по линия на баща си Бенцион. Бенцион си беше – и той както баща ми, завършен мълчаливец, доколкото го познавах, и почина преди 16-17 години, ала еврейските му черти носят и двамата му внука: Янко и Венцислав. Венцо е по-слънчевият от двамата; напомня ми по лице графическия портрет на Франц Кафка от корицата на българското издание "Роден съм да живея в самота". Сега е перспективен д-р по стоматология, възпитаник на пловдивската елитна математическа гимназия, с чувство за хумор, което ще рече готин, естествен. За разлика от брат си, когото подозирам, че в демонстрациите на самолюбие прикрива някакъв комплекс. Май няма връзка между Венцо и Кафка, който занимава напоследък съзнанието ми, освен външната прилика. Художникът на графичния портрет предал усещането си за излъчване от личността на гениалния австрийски евреин; но има и нещо, което ми говори за еврейския ген, за шанса светът да разполага със сюжетите, съхранени и пренесени до нас от евреите.

  В тези десет-дванайсетина години напоследък**, когато тук бурно преживяваме сгромолясването на купища химери, когато все по-голямо множество уста шепнат, хленчат, вайкат се, че сме изгубили смисъла на собствения си живот и загиваме, обречени сме, направо нямало смисъл да се живее по-нататък... Та в тези години, струва ми се, Случаят Кафка е вик какво може да сполети човека, изгубил вяра и надежда, та да успява някак да преодолява потреса си, погрома над досегашната ценностна система у нас. Слушам бъбривите оплаквачки с отвращение, защото – колкото и вярно да говорят – посягат към онази част от душата, която при никакви обстоятелства не бива да коленичи, да се снишава и пълзи. Случайно може би съм кръстил щерките си Вера и Надя; Вяра и Надежда са ми нужни, за да не хвана и аз да се чувствам кал, тлен, обречена да умре.

  "Нормално, докторе!" – отговаряше, събрал последните си сили, баща ми. Това, което ни се случва днес, се е случвало и на други преди нас; нормално е, значи, да се случва от време на време Злото, разрушението да надделява. Но нима с това се изчерпва всичко, което имаме да направим?

  Фрагмент от писмо на 21-годишния Кафка, определящ ролята на книгата, т.е. на обмисленото слово, именно в такива трудни периоди. "...Добре е, когато в съвестта зейват дълбоки рани, защото така тя става по-чувствителна към всяко докосване. Изобщо, мисля, че човек би трябвало да чете само такива книги, които хапят и бодат. Ако книгата, която четем, не ни събужда като удар с юмрук по главата, за какво да я четем? За да ни направи щастливи ли (...)?! Господи, та ние бихме могли да сме щастливи и ако нямахме книги; а такива книги, които да ни ощастливяват, бихме могли в краен случай и сами да си ги пишем. Обаче имаме нужда от книги, които да ни въздействат като нещастие, от което много силно ни боли, като смъртта на някого, когото сме обичали повече от себе си, като прокуждане вдън горите, далеч от всички хора, като самоубийство; книгата трябва да е брадва за заледеното море у нас." Ако не събужда, ако не вдига на всеоръжие всичката ни съвест и достойнство, какъв смисъл тогава има да ни се случва, да ни се струпва върху кратуните толкова мерзост в тази наша България! И нищо не иде случайно. Доста сме поживели глухи и слепи, като нация, дошъл е ред да преосмислим и оценим преди всичко собственото си място и роля в собствения си живот. 

  Четох преди час-два гробищната статия на Марин Халачев, известен тук като писател – статия, печатана в един от последните броеве на снобското вестниче "Български писател", прогърмяха и срещу мен апокалиптичните му прогнози – "Обречени сме да загинем. България ще изчезне от света. Да помислим кому да завещаем поне спомените от миналото на този народ, историческите ни паметници". И прочие, и прочие все с този запев на черно отчаяние. Питам на масата – в кафенето е и Емил Калъчев: Как с такива мисли в ума да уча моите ученици на родолюбие, увереност, национално достойнство! Страшно е не когато врагът е силен и побеждава, страшното е, когато сами отвътре сме коленичили и сме се предали. Този образ – нещастният хленчещ Марин Халачев, го боли много, но как да му съчувствам! Такъв вид предателство е най-жалък; от него нататък започват тарикатлъци, цинизъм, спасяване поединично. Ракова клетка, която – превърне ли се в метастаза, действително е в състояние да ни погуби като народ и държава. Когато организмът престане да се съпротивява, престане да повишава температурата си, престанат ли у него гърчовете, световъртежът, трескавото бълнуване и мятане, тогава настъпва особено затишие – температурата пада, съзнанието изключва, болният вече не се мъчи, лежи притихнал, кротък – един полека гаснещ труп... Защо така лесно ни отписват, Боже мой!

  Завчера, като танцуваха някакъв специално обявен в чест на родителите на младоженеца танц, докато обикаляха в кръг дансинга на втория етаж на онзи изискан ресторант под насочените насреща им прожектори и благосклонните възторжени очи на празничната публика – публика, в най-условния смисъл, разбира се; защото, строго погледнато, всички тук бяхме и актьори, и публика... та като гледах как приятелят Ряпов, с дълбоки прикляквания и гмуркащи се движения от кръста нагоре наляво и надясно, въодушевен, чак по циркаджийски смешно се кърши с Меди в, да го нарека – буен и страстен танц, танго д`аморе може би! – сърцето ми конвулсивно потръпна: почувствах жал, мъчно ми стана за него, не знам защо. И май това беше причината бързичко да отплувам от цялата пищна менажерия. Но той беше щастлив – женеше по-малкия си син, всъщност, у мен вероятно нещо не е наред.

  Жена му не го познава така добре, както аз го познавам. За миг ми се стори, че не аз, а той е самотен; доплака ми се за него – не точно за сегашния му вид и статут на големия господин шеф на поне две хиляди работници, трети или втори по ранг в управата на някакъв комбинат, а за някогашния хлапак у него ми се сви сърцето. Целия ден преди да се появя на това празненство, бях си припомнял как живяхме години наред като хлапаци, юноши и млади мъже. Обсъждали сме какво ли не, но откакто той се ожени, откакто по-късно и аз се ожених, създадохме семейство, дом и дечурлига... животът ни дръпна в разни посоки, а детството остана зад хребета на други пътища, влияния – при мен с моите многообразни връзки с жени, например, за разлика от него. За този вид самота детското приятелство най-добре помни. И се питам: защо по празнични поводи толкова остро усещам тази библейска самотност под небесата, откъдето Някой е вперил очи върху всеки от нас?

  Опитвам да запазя спокойствие при вида на връхлитащото време. Разбирам до каква степен присъствието на сексуалното предизвикателство "жена"... ми е нишка към детското очарование от живота. Пред жестокостта мога без особени проблеми да запазя хладнокръвие; нежността обаче ни превзема отвътре.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 28-30 apr. 2001 – edited by 17 maj 2019

Илюстрации:
- Геният Франц Кафка;
- Баща ми като млад.
___
* Пълният текст е в посочения брой на вестника. Първата му страница наред с първа страница на брой 1. от 19 май 1990 г. се оказаха единствени от нашите български вестници сред първите лястовици на опозиционния печат в СССР. Вестник "Демократическо знаме" – орган на първата Демократическа партия след 10 ноември 1989 г. в България, бе показан в едър план на цялата първа страница на руски вестник, разпространяван в милионен тираж, препечатван допълнително в Атина, Будапеща, Кьолн, Лондон, Милано, Москва, Париж, Талин – "Московские новости", броя от 19 август 1990 г., по-късно – и в броя на руския седмичник от 23 дек. с.г. 
** Когато е писан първоначалният текст.
*** От евр. "Блага вест", бел.м., tisss