Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

вторник, 21 април 2020 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (119.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (119.)

 Светът е сцена и всички ние сме актьори на нея – влизаме, излизаме и за своето време всеки от нас играе разни роли... Шекспир (1564-1616) 

   10.06.1998. УЧЕНИЦИ, УЧИТЕЛИ, УРОЦИ 

  Шест сутринта. Симпатичното семейство Банкови* ми поставя задачка от етичен характер – синчето им не заслужава дори и тройка, нужна им била петица, тъй като щели да кандидатстват нещо си някъде си. Десетина колеги учители сме вцепенени от това издевателство. Идиотското обаче е, че синчето им вече шета из училището, демонстрира непукизъм, разправял човекът наляво и надясно как с връзки всичко се постига. Има вероятност самохвалкото да го докараме чак до "пълен отличник".
Реши ли дяволът да те ритне, няма да го стори с копитото си, ами с човешки крак!

  Същият ден. Един часът по обяд. Приключих с оформянето на годишните оценки по български език и литература. Старателната Ани, от чийто записки очеизвадно бе преписал барабар с правописните грешки наследникът на амбициозните фамилия, получи при мен четворка, докато наглият Христо Банков – поръчаната петица. Вай, какво направих! Ани получи честно, колкото заслужава, но при надутата оценка на младия тепегьоз и при обстоятелството, че двете семейства живеят врата до врата, смятам, красиво се получи. Две нощи не спах, докато го измисля този мой вариант на Пирова победа за наглеците. А може и да си търсех оправдание за пред себе си. Живо си представям сега погнусата, която ще трови оттук-насетне идилията между двете фамилии. Отказах се да ставам съдник: че кой съм! Мижав даскал с мизерен обществен статус. Да съм се облагодетелствал нещо от тези идиоти? Не съм!... Та оставих наказанието да зрее у нахалниците. Това обаче оправдава ли ме? Ами не, не ме оправдава. Жал ми е за онова неизвестно талантливо момче или момиченце, което ще бъде изпреварено в състезанието по оценки от подобен някой си Банков. 

  
12.06.1998.  

  Пред Иисус ходил гръмогласният и многострадален Йоан Предтеча. Тръбял Йоан за идещия подире му Месия. Чисто психологически трик! Манипулации от всякакъв вид влияят върху съзнанието, върху живота ни. А не бива книгата ми "Кардиф" да се навира в очи. Иска ми се за нея да се говори преди да са я видели; да изкушава, преди дори да са се замислили. Стилът в сборника си заимствах от древноелински времена, въобразявам си. Надявам се, и В. да я хареса, въпреки че внушенията на моя "Кардиф" са срещу идейната основа на нейната любима партия като възглед. "Кардиф" излиза откъм крайните работнически квартали на Пловдив. Правих тази книга за изстраданото жизнелюбие на нацията ми, представена като територия не на жеста, а на вечно съпротивяващия се, бодлив, стипчив и корав Български дух.

  Дали В. ще разбере книгата? Глупости! В. е фанатичка; приятна е за окото, докато не разполага с власт. Човещината й се кръстосва с типична за партаеца фанатична убеденост изобщо. Нейна беше приказката: "И магаре да пратят за шеф на вестника, и него ще подкрепя, щом отгоре (партийните шефове, демек) ни наредят". Макар да е изречено двусмислено – колкото предано към нейната БКП (днес БСП), толкова и със самоирония. Нейната партия допуска избора не като лично право, а като ритуал за освещаване на партийните лозунги и байраци.

  
14.06.1998. 

  След обяд бях на гости у семейство Петър и Райна Петрови. В събота от 10 до 13 часа гостувах на Емил Калъчев. Поговорихме за "Искрата", за идеята на В. да пише книга за "миналите през редакцията", както тя се изрази. "То най-напред аз трябва да напиша" – рече мълчаливият инак за света, но неособно мълчалив с мен Емил. Оказа се, Коста Странджев и неколцина още, сред които и Емил, са първите автори във вестника. Иван Панев, Димитър Бакалов, Йордан Акабалиев, доколкото помня казаното от Емил, осъществили височайшаподкрепа откъм пловдивската партийна управа, за да се появи вестникът на бял свят пред пловдивчани на 5 януари 1959 г.

  Пиша тези бележки днес, но двете ми посещения някак се преливат едно в друго: откривам, че в мухабета с Емил, от една страна, и Петров – от друга, сме засягали неща от живота, бая близки, отнасящи се, кажи-речи, за един и същи исторически отрязък от 1945 до 1959 г. Емил се държи като пришелец в града, докато Петров – със самочувствието на хлапак, раснал в същинския културен център на България.

  Склонен съм да вярвам и на единия, и на другия.

  Изглежда съм се увлякъл, та на тръгване от Петрови 75-годишният ми домакин (с удивление откривам вчера колко силно ми напомня Марлон Брандо в "Кръстникът" от онези финални кадри на филма, с рехавите му мустачки, бялата коса, разпиляна на букли, същият едър бабешки ханш и жестове)... та този мой приятел с облика на великия чужд актьор неочаквано зина насреща ми: "Знаеш ли! Има нещо затаено у теб. Гледаш, слушаш, съгласяваш се, ама има нещо скритичко у теб". Казвам: Може пък в това да ми е чарът, ала той, сериозен, продължава: "Виж какво, моето момче! В отношенията ти с жените това може и да е така, ама в мъжка компания?! Стар съм вече, болнав съм, нямам я оназ енергия да те поизпитам, аз както си знам. Пък и що ли ми трябва!... Но сигурен съм, има някакво несъгласие у теб, нещо недоизречено. Ще го разбера все някой ден". Притеснява те вероятно вестникарският ми рефлекс – подхвърлям, а той пак: "Знаеш ли какво ще ти кажа... Ти изискваш и изстискваш. Да-а, хем изискваш, хем изстискваш. И аз всичко ти разправям докрай. Ей това е!"

  Всъщност, разправи ми няколко случки, в които е пряко замесен, и единият сюжет се откроява с тоналността на уморената мъдра печал, която ни внушават Чеховите истории, само че това тук, у пенсионирания счетоводител Петров, е по-внушително и Чехов сюжет, защото ухае или вони на Балканския полуостров, а не на Руска степ. Две са действащите лица – 16-годишен гимназист и около 40-годишният му учител по френски. Няколко месеца прорез има между двата епизода на драмата. Първият епизод се развива в пловдивската търговска гимназия (сградата ми е позната, учил съм там, когато бях 15-17-годишен); вторият епизод е на ъгъла пред фото-студиото срещу някогашното кино "Балкан".

  Резюме. Два или три месеца преди Девети септември (1944 г.) учителят не писал отличен на старателния си ученик вероятно заради политическите симпатии, които подозирал у младежа; в касапницата след Девети изключително притеснен същият господин среща на споменатия ъгъл бившия си ученик и моли за помощ; очевидно в негово лице открива единствения, който ще го отърве от комисарите. Помощта е гордо отказана; младежът няма влияние над Народната власт, убеден е в нейната революционна справедливост и не желае да съчувства на никого, камо ли на онзи, който, меко казано, жестоко го е подценил. Разделят се те, единият – удовлетворен, щастлив най-сетне, че получил така жадуваното възмездие, другият – със стъпките на сомнамбул, или по-точно казано, сякаш танцуващ по пловдивската Главна образ на самото Отчаяние.

  Ден по-късно на Стъргалото, т.е. пак там, по пловдивската Главна, се разчува, че камион прегазил велосипедист – досещате се вече, това е онзи учител по френски. Не става ясно само сам ли се метнал под колелата, или камионът го е преследвал... Чудно ми е, че 75-годишният някогашен идеалист, възпитаник на Френския колеж в Пловдив, още не е в състояние да се отлепи от случая: "Ама аз така старателно се бях подготвил по френски! – Ломоти ми нещо по френски с издути във форма на кокоше дупе устни, асъл френец. – И досега го помня целия урок наизуст. Слушай. Слушай, бе! Що не искаш да ме слушаш?"

Пловдив – най-древното жизнено селища в Европа


Plovdiv, edited by 21 apr. 2020

Илюстрации:
 - Когато един изпъкне в стройните редици на партията.
- Ъгълът, където учителят по френски моли ученика си.
___
* Фамилията в случая Банкови е с променено име. Бел.м.,
tisss.