ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1600.)
Решат ли да унищожат поколение или цяла нация, първо ви насочват към модел на претенциозно невежество, като ви отнемат възможността, а и умението да мечтаете. Погледайте "нашите" телевизии и преценете: Случайни ли са сламените, разкривени от самовлюбеност лъскави образи на успеха, нахълтали в дома ви! След три-четири поколения промиване на съзнание, имате чиста проба отродници и отрепки с високо самочувствие, които пълнят ефира с празни философски приказки. – Аноним (1947)
22 dec. 2021
– Не виждам за последния четвърт век лъже-демокрация по-унижавано съсловие от учителите. От майка ми Надежда (1925-1988) съм чувал какъв респект към учителя са имали някогашните поколения българчета, в условията на Царство България.
– И аз.
– За учителя им по математика ми е разказвала колко била изненадана, че го вижда във вехти домашни дрехи как копае бахчата в дворчето си в Пазарджик.
– Аз също съм имала респект.
– Сега масово се подиграват на учителите си, но това дали вече са учители в онзи чудесен смисъл на думата "личност със самочувствие, не плах поомачкан човечец, който се озърта на всички страни откъде ли ще го сполетни някоя неприятност".
– Мани! Гадно е.
– През последната си учебна година в пазарджишката гимназия майка ми спечелила голямата награда от училищната томбола, както ми е казвала – виенски модел холова гарнитура с вити крачета и пищна розова дамаска на цветя, диванче и четири стола, а вероятно и маса.
– Ехааа!
– Приключил II курс, през ваканцията се бях заел да възстановя цялата тази хубост. Разглобих столовете и диванчено на части и се захванах да изцикля горния пласт яко застаряла боя, работа бая трудоемка, та ми отне над месец време. Мечтаех столовете да боядисам в нежнобяло, да станат лъскави като порцелан, да сменя прокъсалата се дамаска. И ги подредих с мерак в работилничката на баща ми – в избата под етажа на моите родители, и си стояха така около година, до следващата лятна ваканция, че да се заема с боядисването, лепенето, сглобяването на цялата хубосия. И представи си, моят баща мебелистът (1922-1983), който изпод вежди следеше тези мои – странни за него занимания, използвал най-старателно обработените от мен части за... подпалки, изгорил всичко онова, което с мерак бях подготвил. Вареният виенски бук е труден за обработване, розовее като моминско бедро с извивките, характерни за виенска мебел изобщо. И досега ме е яд, като си спомня.
– То си е за яд. И от какъв зор ги изгорил?!
– Вечно усещах озадачения му поглед на мебелист със самочувствието на майстор, пък липсвало му е вероятно вече умението да мечтае. Има и други случаи, когато ме е спирал или мърмореше, когато не е успял да ме спре. Три неща сега ми идват на ум. Първото, имах идея да си обзаведа ателие с панорамен изглед към реката над третия етаж, под покрива на къщата. Бях се вече уговорил за големите плоскости от талашит и куп подробности около преграждането на една третина от тавана, която по право бе собственост на нашите. И ми забрани... Втори случай: в антренцето току зад входната врата бях изнамерил и налепил върху грубия бетон нежни мраморни плочки: розови, сиви и синкави, за т.нар. римска мозайка. Мълчеше си моят баща, а кога се залових с парче шмиргелов камък на ръка всеки ден да полирам площ колкото носна кърпа, пак се разръмжа, и всичко си остана недоработено... Трети случай – в моята стая, където заживяхме с жена ми Ася и двете ни щерки, свалих от рамката двойните прозорци на стаята, изрязах по една от летвите, отнесох оголените рамки на стъклар и стъкларят монтира дваж по-големи стъкла. Стаята светна. Мълчеше си баща ми, а след година, гледам, захванал се да прави същото и в тяхната всекидневна. Ей затова като казвам, за бетонения похлупак, колкото и кощунствено да изглежда, това имам предвид – че след смъртта му имах усещане за бетонен похлупак, който се е отместил най-сетне, и видях небе над главата си.
Та това – по повод умението или склонността у човека да мечтае. За да купят етажа от единствената триетажна масивна къща в стария пловдивски район Мараша в моя роден Пловдив, майка ми е причината, и той пак се дърпаше и се дразнеше, ама пред нейната женска стихия на рожба от чорбаджийски род нямаше как да не отстъпи.
– Малеее! Това не го знаех. Затова трудно позволявам да ме убедят или разубедят.
– Долетя Борис Дявола (1901-1972) от неговия Пазарджик с раздрънкана моторетка симсонка (мотопед), в груби залъскани, изтумбени на коленете панталони и кирлива ватенка на гърба, майка, която му била любимка измежду петте му деца, го заведе да види с очите си къщата. И едва тогава Борис Дявола измъкна от пазвата си увити в стар вестник три хиляди лева, да ги добавят към спестени техни хиляда и петстотин, с лишения събирани, и купиха първия етаж от собственичката Петра Крумова, която задължила баща ми за недостигащите хиляда лева да й поправи и обнови мебелите.
Баща ми беше и против моето учене в чужда София. И пак майка ми е причина да не ме спрат. По онова време той вече работеше сред София, в мебелния магазин "Явор" срещу ЦУМ (централния универсален магазин). Имаше си в едно ъгълче бюрце и стол, където приемаше рекламациите (оплакванията) на столичани за стока, произведена в мебелните заводи на някогашна соц. България. Отърчал татко да види резултатите от приемните изпити и се прибира грейнал в Пловдив. Хвалил се на майка ми и колегите, че ето на! – и синът му е сред приетите да се учат в Университета, докато издокарани софиянци кършели ръце, ронели сълзи, че рожбите им не се класирали на приемните изпити.
В онова време приятели му били актьорите Тодор Колев (1939-2013) от Шумен, Наум Шопов (1931-2012) от Стара Загора, и писателят Димитър Осинин (1891-1981) от селце край Вършец: все от артистичните среди на онази София. Зодия Рак, какво повече да кажа за моя баща! След като се дипломирах в СУ-то, години наред ми натякваше: "И що ти беше това учене! Кешки да те бях направил мебелист! Ех, златен занаят е да си мебелист". От пет-шестгодишен ме въвеждаше в тънкостите на занаята, показваше ми как да полирам с бала памук, напоена с шеллак. Сега мебелите вече са ни правени на конвейер, а по онова време беше майсторлък – всеки детайл на ръка се правеше: от плоскостите, които замениха по-късно с талашита, до лепенето с туткал на листовете фурнир най-отгоре от разни видове екзотична дървесина – махагон и орех, абанос и палисандър, липа, череша, ясен, дъб. Помня, върху стелажите имаше цели снопове с фурнир със странното име "птичи крак" в работилничката му .
През лятната ваканция между III и IV курс в Университета занемарения им миризлив кенеф, дето усмърдяваше улицата наоколо, превърнах във фаянсова тоалетна с душ и мивка, с възможност човек да се изкъпе. От родителите си поисках само пари да ми осигурят, за да си набавям материали за градежа, за ходене по майстори – на струг да изработят по моя поръчка профилите и тръби, които вкопах в тухлените стени на пет помещения, общо двайсет и пет метра водопроводни тръби от бойлера в кухнята до някогашния зловонен нужник. Рушнах една от стените, изградих я наново, да разширя стария миризлив гириз. Само тогава баща ми дърводелеца мебелист дума не рече, не ме и похвали. Но това не ми пречи си да го ценя и да го обичам, защото не едно и две неща от него съм наследил. Докато бе жив обаче, никак не се разбирахме, все едно на различни езици сме си говорили.
– Нормално.
– Наследеното материално е нищо, мислел съм си. Мен са ми особено ценни нравът му на мълчалив, вдаден в работата си мебелист занаятчия. Наоколо мъжете бяха все докачливи самохвалци, заядливи побойници, пияндета, дембели и мързеливци. Като него досега не съм срещал. Хазяинът ни дядо Коце (Костадин, моден шивач на мъжки костюми), когато обитавахме избата на улица "Ниш" № 4, чух веднъж в неделя кротко да го мъмри: "Абе, Кириле, какъв християнин си ти! Неделя е за уважение към нашия бог и християнска черква, а ти все нещо стържеш, работиш. Срам нямаш ли?"
Илюстрации:
- 1945. Баща ми, върнал се от фронта в Унгария*.
.jpg)
.jpg)
.jpg)
