ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1299.)

 ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1299.)

 Смехът, казват, е здраве. Така е. Изгуби ли една нация възможността над себе си да се надсмива, отпиши я – тя вече се е предала. Няма живот без любовта, която смехът носи между човеците, и особено към най-грешните сред нас. – Аноним (1947) 

    5 mar. 1992

ПО ПЕТИТЕ НА ПОХИТИТЕЛИТЕ*

   

 В полицейското управление със сигурност отлично знаят къде отмарят и как гуляят нахаканите родни престъпници. Сбират се в битово кръчме накрай Кичук-париж "При кривия чвор" – луксозна битова механа със закрит паркинг зад висока като Великата китайска стена бетонна ограда с монтирани по ъглите й видеокамери. Там няма как да съм бил, но чух да говорят, че имало подземен бар с нощна програма, басейн, където момичетата от шоуто се къпят дибидюс голи, а насред басейна – подиум за оркестъра на изкусния майстор на родната чалга Мано Карамболата. В стаята си леля ми Гица е залепила срещу леглото си гланциран цветен плакат на състав "Катилите". И щом чуе тяхно парче, сестрата на баща ми Тотю притваря клепки в екстаз, върти задник и точи дълги кървави нокти с котешки плавни движения, като щрака с пръсти и се любува на образа си в огледалото. Посегна ли в такъв миг към кутията с шоколадовите бонбони, не се сърди, така че Мано с неговите идиоти... Бе, да пеят... Щом народът им се кефи!

  Сред тайфата от изверги Лилко Гущера се отличава като елитен пес сред помияри. Трътляв, мазен в приказките като депутатин, що прави Лилко - що струва, тарикатите в огъня влизат за него. Този разбойник заряза България; ето какво бъбрят вкъщи две вечери след посещението на тате в Четвърто районно МеВеРе на полицията.

  – Вече си на четирийспет, и кво дотук си постигнал?! Една зазка, и тя открадната. – Намила леля ми. Лежа на дивана, правя се на заспал, иначе ще ме изгонят от стаята.

  – Я, гледай Лилко! – рече мама. – Какъв палат вдигна Илко, дето десет години от теб е по-млад. Не палат, ами прогимназия. И на малкия му пръст не можеш да се мериш.

  – Краде, ма! – отбранява се тате. – При соца беше сервитьорче в битовото кръчме "Веселото село" зад второто кръгово след Панаирното градче. Научил си папагала да кряка: Копеле, дай левче! Кво ще кажеш за такъв?

  – Вярно, че краде – не отстъпва леля, – но дълбоко в душата си мре за българското. И е честен, изключително честен. В черквата на Ванга е вложил поне четвърт милион! На свои разноски бедни самотни старчета прати със самолет до Рим да видят папата, с негово светейшество папата да си кажат здрасти. Вложи капитал за трупа одъртели актьори, да шетат по села и паланки. Литературна награда "Горда майка България" от двайс хиляди щеше да...

  – Спи на гумен дюшек, с вода пълен – прекъсна я тате, – и кога го яха някоя от онез неговите курвички, водата под гъза му бълника, пък той се дере кат заклан: – За мен ти си морска сирена, морякът удавник съм аз".

  – Щот му е хубаво! Радва се на живота и гребе с всичка сила. Що да не пей! – ухили се Гица.

  – Виж ти! – въздъхна мама. – Да не сте се заедно давили на онзи там гумен дюшек?

  Но леля ми продължи да намила като кога поп чете молитва:

  – Видях как си даде ключовете на едно момче да му донесе портфейла от онази там неговата луксозна прогимназия. Беше седнал в кафенето при тенис-корта зад стадион "Ботев" и момчето му донесе каквото му донесе, обаче му отнесло касетофона. Лилко зъб не обели, не ходеше като сополива бабичка да се вайка, както ти сега направи.

  – Тъй е – съгласи се тате, – ама ако не си забравила, след месец онуй кьорпенце** го откриха предало Богу дух с царевичен чеп. Бучнали му го отзад край контейнерите на същи онзи тенис-корт зад стадион "Ботев".

  – Недей тез гадости, детето те слуша! – приближи мама и сложи длан на челото ми.

  – И одеве пак изтърси лошата дума "курви" – подкрепи я леля. – Таз негова мръсна уста няма да спре да ръси мръсотии!

  – Животът е мръсен – обади се след пауза примирено настроен тате. – На, глей кво става. До вчера Лилко Гущера си шпореше ламборджинито, гонеше мацки по пиацата, наште общинари му козируваха кат на генерал, градският прокурор Балев му крепеше ташаците, метани му правеше...

  – Ето пак!

  – Какво пак бе, Гичке?

  – Нали рекохме да избягваш онез гадни думи!

  Той изпухтя като локомотив. Чувам го, иде към диванчето, и се престорих на умрял, направо спрях да дишам. 

  – Спи.
  – Вярваш ли? – Зашепнаха: – Днешните деца са пълни с номерца, не са наивни като нас едно време.

  По някое време Гица полечка заговори:

  – Имам швейцарски шоколад със стафидки. Искаш ли шоколад, Ванчо? – Мълча си, а тя продължава: – Сама ли да го ям! Ти не щеш ли? – Преглъщам, устата ми се пълни със слюнка. Няма ли да изгубя, ако си мълча! А тя пак: – Ето, развивам станиола... Та значи, не искаш.

  – Искам! – отговарям, както мижа.

  И тя захвърли шоколада, с две ръце ме стисна за гушата:

  – Що слухтиш бе, маскара? Я, кажи какво чу!

  – Нищо не чух. Сега се събуждам.

  – Кажи, и половинката от швейцарската крава "Милка" е твоя. Хайде, отвори очички!

  

  При вида на шоколада, на един дъх издекламирах:

  – Курва яхнала Гущера, идиотът му свил касетофончето и го открили в боклука зад корта с кочан в гъза, а полицията козирува на Лилко и прокурорът му крепи ташаците.

  Тотю ме зашлеви през устата и с тих, печален глас каза на цялата компания, че това наистина са гадни приказки и възпитаното дете не употребява такава помия. Гица ми отчупи половин шоколад и се сврях в тоалетната да си го ям на спокойствие. Дето се вика, що да й се сърдя на съдбата – получих от всичко по малко, и най-готиното е, че усещам: животът ме иска, животът пулсира, изкушава ме. Много важно, два шамара!Защо Лилко възирал от България, виж, това не знам. Сигур нямало кой да му каже, че много хубаво - много хубаво, не е на хубаво. Бъбрил преди да духне, че си бил турил главата в торбата. В оназ торба ще да е имало доста благинки, щом след зачезването му смениха шефа на общинската ни полиция, разследваха втория му заместник шеф, съдиха третия, та едва четвъртият се закотви на шефското място, без конкуренцията да надуши, че и той е човек на Гущера. Достоен мъж се оказа Симеон Добрев. Така и на нашата улица изгря слънце.

  Късно вечерта на лунна светлина край блока ни се появи ламборджинито на Лилко. Караше го капитан Добрев. Нали! Полицията изкъсо трябва да следи престъпността. Следователно, какво чудно може да има Министърът на вътрешните работи Любомир Начев да се любува на Лепа Брена в компанията на топ-мафиота г-н Иво Карамански. Важните шефове и големите бандити спяли, шушукат си по-отраканите, с едни и същи курви плеймейтки, за обща радост и разтуха от трудностите в бизнеса и от ревнивите си досадни съпруги. И няма тайни между двете дружинки отсам и оттам барикадата, демек, от двете страни на Закона, понеже мацките пренасят оперативни сведения в двете посоки. Душманите научават за предстоящите, готвени уж в пълна секретност полицейски акции, а полицията от самия кайнак научава подробностите за поредния екшън на мутрите. Как иначе и ние щяхме да чуем истината!... Тъй бъбрят батковците и татковците от нашия блок. Само едно не ми е ясно... Казват "спели с мацките". Като спят, как научават? Нали за да научиш, трябва да си буден? Много сложен е светът на възрастните, мамка му!

  Тази вечер капитан Добрев ни гостува. И за да не чувам какво си приказват, пращат ме да си играя навън. След половин час ламборджинито вече го нямаше, та се качих горе. А в асансьора някой се изакал, и прясното лайно вони, но бях се пофукал доста пред хлапетиите, като се кемерех, полегнал върху капака на Лилковото ламборджини. Как па не, някакво си лайно ще ми скапе настроението! Усетих, че ми завиждат. А щом завиждат, братлета, чувстваш все едно вихърът те поел, надува ти гащите и те вдига две педи над земята. У дома радостта бе още по-буйна. Ако има такъв вихър, за който ви споменах, Тотювите гащи да са се издули повече и от рекламния балон дирижабъл с форма на огромна розова гъсеница на фирмата, която произвежда паста за зъби и за кариес "Блендамед" над Пловдивския международен мострен панаир.

  – Полицията вдигната на крак – докладвал Монката. – Сигурно ще да ви е направило впечатление – продължил, – че по входно-изходните магистрали на хилядолетния ни древен град съм изпратил тежковъоръжени патрули от частите за борба с тероризма. Дал съм указания да проследяват движението на всяка мизерна зазка, та фактически наблюдения се водят по течението на Марица, от храстите край магистралата София-Капитан-Андреево и от въздуха. Включил съм в тази наша акция не само пилотите от изтребителната ескадрила в Граф-Игнатиево, местния ни десантен батальон от Втора българска армия, но и космонавт таджикистанец, който кръжи в геоцентрична орбита, увиснал де факто неподвижно на трийс километра над Горно-Тракийската низина. На летците и стюардесите от гражданския й флот на фалиралата от Иван Костов бивша БГА "Балкан" разпоредих: прелитайки над града и околностите му, с орлов поглед да фиксират с фотокамерите си всяка пъплеща синя тенекиена твар; забележат ли нещо подозрително, тутакси да докладват лично на дежурния от летището ни в Крумово и на бойните сухопътни части към Щаба на Втора българска армия. И сетне – изпъчил се Монката, – следват рутинни действия на спец-частите. Пипнем ли крадеца, всичко ще си каже! Действаме здраво, При нас няма лабаво!

  За цялата операция в българското ни Вътрешно министерство, Министерството на отбраната, както и във въздушното и безвъздушното пространство над Тракия и над България, капитанът пожелал нещо дребно, нещо "елементарно", както се изразил – тате да му осигури чувал захар. Пък нека и чувалите да са два. Ракия щял да вари. 

  – Вий – рекъл Симеон Добрев – захарта я ръсите върху виенските кифлички, ако се не лъжа. Баклавата и кадаифът, и те са със захарен сироп, па и други разни баници.

  – Баклавата и кадаифът не спадат към баниците – поправил го тате, – но както и да е, ще пробвам да ти намеря торба захар, пък ти ще ми докараш запорожеца.

  – Торба ли рекох! – изненадал се капитанът. – Не рекох ли случайно думата "чувал"!
  – Туй да не ти е танк! – възмутил се Тотю. – И три кила торбе нерафинирана ти стига за трийс литра джибровица от крайпътни джанки-капушки. Днес ти си шеф, утре Божа работа, може пък аз да ти дотрябвам.

  – Ама... бойната авиация, десантчиците, ескадрилата и оня таджикистанец, щабът на армията! – размрънкал се Монката: – Айде-айде, полицайчетата ще ти ги мина метър, ама ако апашите са въоръжени и стане престрелка... Ммм?!

  – Престрелка ли! Че твойта полиция има ли право да стреля? Кой знае що си мисля, че с оружие твоите апапи се кичат само за дързост и красота, като статисти в театъра. Плашите гаргите, нали! – обърнал опакото на дланта моят хлебар Тотю, с онзи жест а la Hristo Stoitchkoff. Но като видял помръкналата физиономия на капитана, кандисал: – Харно де, не се кахъри! Петнайс кила торба захар и... точка. И само глей да не са ми източили бензиня, че имах вътре минимум трийспет кила чист авиационен бензин, ей!

  – Трийс пет? – изненадал се пресният началник на областната полиция. – Нашибал си го до гърловината, значи!
  – Е, па до гърловината, я! Аз винаги така шибам! До гърловината – кимнал тате, па се изпъчил като маршал Жуков на парад.

  Стиснали си ръце, прегърнали се крепко по мъжки и си обещали в най-скоро време пак да се срещнат, и не с празни шепи, а както гласи любимият лаф на всеки началник у нас: "Като ми улазяш у кабинетя, портата с крак да затваряш. Що с крак ли? Че са ти заети кунките (ръчичките). С какво ли?!... С армаганец бе, гяволе".

  Вярно, край входно-изходните магистрали на града били заложени десетина пусии, но то не била дейност, планирана от капитана, а било личен бизнес на редови окумуш кадри в местната пътна полиция. Понеже животът скъп, заплатите ниски, служителят на реда глобява де кого свари и вместо фантастично-приключенските си актове с пот на чело да съчинява, приема по кой колкото му даде между нарушителите на закона, на кой колко му се откине от сърце. Хем нарушителят доволен, че си е минал по реда, хем булката на катаджията посреща своя сокол ненагледен благоразположена у дома. Останалото – за джигитаеца в онзи спътник над Горно-Тракийската равнина и прочие, излезе, че било само за есенция, да се усети хлебарят Тотю уважен... Ама и наш Тотю леко поизлъгал; чух тихичко да се изповядва под юргана на мама:

  – Рекох на тоя педераст, че са трийспет кила бензин в ризюрваря на зазката, а няма и три! Трийс кила бензин, Ленче, дали са колкото петнайс кила захар? А! Как мислиш?

  – Мисля, че срама си нямаш!

  Стана. Зашляпа бос да търси лист да пресметне има ли кяр от капитана или напусто се е радвал. Чувам, сумти, чеше се, на глас смята, на пръсти брои, обаче не му спори, та запокити смачканата хартия и пак се мушна под юргана при мама.

  – Стой кротък! – кой знае защо изсъска му тя.

  Сбориха се и след малко, като протестираше бурно, той си грабна възглавницата и отиде да спи на коравото канапенце в кухничката.      

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 7 uni 2023

Илюстрации:

- Колата-идеал за поколения бедняци.

- МВР издирва ловко похитената зазка. 

–––

* Eпизод от Част II в ръкописа "Историйките на ученика Ламски" (1994-2004). 

** Неопитен, млад. Бел.м., tisss.