ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1514.)

 

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН

ПЛОВДИВЧАНИН (1514.)

 Под натиск, резултатът е според материала: фалшивият се смалява, почва да бълва змии и гущери, друг расте високо, но понякога се пречупва. Мъдростта на тревата ли? Да не позволиш да те пречупят или да те уподобят на себе си. – Аноним (1947)

  4 noe. 1971 

КОСЕНАТА ТРЕВА

Боли ли я косената трева?
Нима я чухме някога да плаче!
А колко мрачни хора при това
по раните й тежко крачат.

Минава нощ, минават ден и два –
тя вдига нови кълнове нагоре
и расне пак косената трева,
онази, дето рязаха до корен.

Боли ли я косената трева?
Не съм я чувал някога да плаче,
та казвам си: Какво пък от това,
че пълен е животът ни с косачи!*

   15 mar. 2001

ЗА СТОРЕНОТО ОТ ЛЮБОВ

 Как да се правя на глух, като не съм глух! Как да се правя на сляп, като не съм сляп! В тези половинчато речени-недоизречени извивки на авантюристичното очевидно са и моята печал, и моят възторг. Не, не съм толкова елементарен тип, колкото и да сте праволинейни, мои оръжия и мои слабости! Колкото и да е странно, живеех повече с илюзии и сънища своя живот; когато съм треперил от слабостите си, тогава (узнавах го след време) съм бил по-жив и повече изкушен от благодатта на живота. Благодаря ти, моя участ, че не ме оставяш глупаво да се хлъзгам по повърхността! Преди доста години, по време на отесняващата девственост, съчиних в университетската читалня текст, чийто рефрен "в нещастието си щастие намирам" и до днес ме съпътства. Нека да е тъй, докато съм жив, докато дишам.

  Не обичам театралния грим по муцуната – знае ли публиката, че гримът на актьора е толкова ярко засилен, грубо и едро нанесен, именно за да се вижда лицето-маска и от последния ред в партера на Театъра? Великолепието не е в категоричните театрални монолози, а в нюансите и близостта между сърцата, в преливанията между реалност и въображаемо, вярно и невярно. Разпнат, чувствал съм се близко до Божественото. Страшно е да замълчиш, когато от теб очакват рев и сълзи, гърчове и порой от думи. Страхотно е да замълчиш в такъв момент и това е силната позиция в такъв момент, а всичко останало – хленч, вайкания и сълзи, обвинения наляво и надясно, изблици на честолюбие... всичко останало са неща, които няма как сам да си простиш по-късно – ако наистина държиш на себе си и не се заблуждаваш, че си нещо по-особено, ако се отнасяш към себе си без предвземки, без да се главозамайваш.

  Обвинявали са ме, че съм монолитен** – че в текстовете си твърде самоуверено се изразявам, че надценявам своето, че в критични ситуации докрай опъвам нервите на врагове и приятели и че не владея умението плавно да изживявам завоите на живота. Така е, но и не точно тъй. С ръка на сърце мога да кажа: Онези, които са ми създавали притеснения, ги чувствам по-близки. Да крещя на висок глас, че ми е разкошно, когато кървя – това ли очакват? Това ли решава проблема! Гласът ми е глас на унижените и оскърбените, мисля си не отсега – на всички българи, които в страданието си живеем по-интензивно и често сме принудени очи в очи със себе си да усмиряваме обзелото ни възмущение. Боли ли я косената трева?! Ами че боли я, разбира се. Но там, където е било наранено, където е минал инструментът на омразата, там тревата по-разкошно избуява и цъфти, излъчва аромат на свобода. И то е изворът на несекващ оптимизъм за нашата унижена не толкова от чужденци, колкото от отродниците си България.

  Да оглеждам и да заничам любопитно иззад гърба и туловищата на неприятностите днес, да проектирам слънчеви дни отвъд днешното отчаяние – то е такава авантюра, Боже мой! Никой не може да ми отнеме това щастие. Сво-бо-ден! Толкова разкошно е утрото, когато съм свободен и всички пътища са ми открити към теб, сърце. Не желая да имам когото и да било, нито ламтя за трохи от чужда трапеза... Такъв съм, какъвто съм, предпочитам да съм и занапред в съответствие с моята си генетично наследена природа от неслучайни българи по вяра, кръв и нрав. Това предпочитание отхвърля всякакви половинчати решения, постъпки. И се оттеглям днес от моето вчера не като еретик, а по-плътно с Бога, Когото сме Го измислили как ни обича именно понеже сме склонни да се заблуждаваме, да ни обзема печал, като същества греховни, преходни, непостоянни.

  16 mar. 2001

  Защо да соча грозното у човека, като единствен начин, като единственото средство сам да се замисли, та да се поправя? Колкото и благонамерени да сме, същият човек е логично да си рече: "Какви са ми на мен тези тук поправители на недъзите, не ги ли гони тщеславие да се самоизтъкват чрез моята мъка и за моя сметка?" И си мисля, че със злото у човека да се справя, ако наистина желая да му помогна, честният начин е, като посоча добрите му постъпки и като похваля похвалните му неща, с подсказване: колко жалко е гърне мед да съсипваш заради лъжицата катран. Пък ако насреща ми е читава душа (а такива, колкото и греховни да сме в отделни помисли и постъпки, сме всички почти), та ако насреща ми е нормален човек, той и сам ще се досети или поне няма да приеме подсещането ми за натиск, за издевателство. Вътрешна мотивация не се постига с кресливи похищения над егото у човека, каквито и солидни основания да сочиш, за да го съдиш. Че кой си, да се правиш на Господ! Самозванец тъй показно се бие в гърди: "Аз съм внук на дядо си Владко, баш комунист, основателя на червената селска организация, аз съм философ-психолог, завършил съм марксизъм-ленинизъм в Ленинград като отличник, аз съм Сократ от село Долна Баня, заселил се в Пловдив, за да ви учи на ред и дисциплина". 

  Събуждам се преди час и пред очите ми са грозни постъпки на мои колеги учители. Събуждам се, значи, с калпаво настроение, та се хващам да изправям грешниците на съд пред идиотската си представа кое е редно, кое нередно. Е! Стана ли ти по-ведро, господин прокуроре? Не ти стана по-ведро, а! По-зле: сам с оловни облаци си затули хоризонта. И взех да подхващам от другия край нещата. Казвам си: "Този всъщност е добър човек. Я, гледай, деца храни, облича, трепери им. Та ако обстоятелствата не го притискали до стената, е незлоблив човек: лошотията не произтича от неговия стил и ген, сторена е от моментна немарливост, а може би от страх или малодушие... И за да уравновеси смачканото си самочувствие, решил да приспи озъбилия му се комплекс за малоценност. Ами да – мисля си обнадежден, понеже нещата вече не ми изглеждат дотам отвратително. Ами да! Да съм извършил подлост, това си е заболяване, вирус, проникнал у мен. Какво ще ми е нужно тогава! Да ме бият с възмущението си ли? Или да ме погледне някой с майчинските грижовни очи, в които виждам как страда, че съм станал толкова нагъл, самовлюбен и зъл?"

  Като човек по природа, не съм лош. Замислен съм от Твореца – има ли Го, няма ли Го, е друг въпрос, като благородно същество. Злото е предателство, отстъпление от мен си, каквито и временни ползи привидно да ми носи с пълни ведра. И понякога си мисля, че нямам сили да съдя грях, сторен от любов. Любовта е основа и връх Монт Еверест – всичко украсява с чар и аромат на пролет, тегли ме към Небесата. А който обича, той винаги е по-склонен да се смирява, да страда, да прости със замълчаване. Покаянието е друга тема. Ала чуя ли, видя ли някой да скубе косите и да се посипва с пепел на площада, ясно ми е – любов няма у него, този в момента е по-нищ, по-жалък от всеки друг, понеже крещи обвинения, за да не се види неговата несрета; бесове го връхлетели, очевидно дивее с подпухнала от ненавист разранена настръхнала душа.

Пловдив – най-древното жизнено селище

Plovdiv, edited on 10 fev. 2024

Илюстрации:

- Пловдивски афиш. Рецитал в Стария град.

- Посланието на косената трева да усетиш.

___

* Дванайсетте реда са отговор на разни неблагополучия, меко казано, мои и на семейството ми, след като жена ми след низ усилия да намери каква да е редовна работа в родния ми град съвсем се беше отчаяла.

Живеехме бедно и в непрекъснати притеснения, ала все пак живеехме, макар и не безопасно: Ася се трови на два пъти... И години по-късно, още веднъж. Поетът Михаил Берберов на именния си ден през далечната 1979 г. пожела да му посветя този текст, а жена ми Ася (1952-2017) хълцаше на рамото ми: "Това нещо си е на нас посветено". Видяха бял свят дванайсетте реда чак в сборника "Сутрин рано" (1983) на пловдивското издателство "Христо Г. Данов". 

** Свилен Панков (1955-1989): "Сутрин рано"... много рано", в. "Литературен глас" от 28.VІІІ.1983 г. и Катя Митова (1954), "Далече от поезията", в. "Литературен фронт" от 7.VІ.1984 г., която написа: "Лирическият "аз" в тези стихотворения е монолитен и единен, без никакви вътрешни противоречия, той е белият, светът около него е или черен (...), или сив. Към черния свят той се отнася с презрение, към сивия – със снизхождение" и проч. Авторката на тези редове днес живее в Чикаго, USA, професор по литература, уважавана твърде интелигентна госпожа в обществото на българите-емигранти; не обича да й напомнят за период, когато обслужва ЦК на БКП в литературната критика, и по-конкретно – указанията на поета Георги Джагаров (1925-1995), до когото бях пратил книжлето "Сутрин рано", та вероятно съвсем случайно отзивът на г-жа Митова долетя седмица по-късно на трета страница на официоза в. "Литературен фронт" под рязко критична рецензия срещу М. Берберов, който пред сестра си Петя, жена на смолянския художник Любомир Самарджиев (1937-1999), след погребението на баща си ме нарече свой духовен брат. Бел.м., tisss.