Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

понеделник, 17 юни 2019 г.

ДЯВОЛЪТ Е В ДЕТАЙЛИТЕ (1.)

  Под тъжното да има затаен смях, от който да струи светлина. Поне така мен ми се нрави. Защото... аман от оплаквачи! Може и да не знаете, имаме в нашата традиция такава форма за сбогуване с някого, преселил се в съвършения свят – плащат й, и оплаквачката се скъсва да реве, ама реве, ти казвам, че и надгробните камъни чак хълцат и реват с кървави сълзи. Прекаленото винаги издава лицемера. Познавам от двайсетина години един господин, който не пропуска да отбележи, че е философ и психолог, новатор в образователната система, антикомунист и изявен демократ. Клетникът в усилията да се докаже стигна дотам, че опротивя на всичките си бивши приятели и хора, които просто от състрадание го поздравяваха. Сега кеси сам сред един от пловдивските площади под жежкото слънце, за да докаже на пловдивчани колко е прав и колко несправедливо се отнася светът към опитите му да поправи всякакви несправедливости. При него се получи т.нар. перпетуум мобиле – колкото повече се инати, толкова повече, образно казано, му бият шута, минават на другия тротоар, независимо че е философ-психолог с хиляди страници статии, списания и книги, писани с едничкото желание да поправи света и да настане най-сетне мир и световно щастие за всички философи под слънцето. 



ДЯВОЛЪТ Е В ДЕТАЙЛИТЕ

  26.08.1996.

  На днешния ден през 1972 г. почина дядо. Не бях на погребението му, но най-доброто стихотворение в сборника ми от 1983 г. е прощаването ми с него. "Безплодна спечена земя..." и пр. Опак човек си беше Борис Дявола, корав, своенравен и силен, изключително жизнен дух. Как става то?

  - Сирак от 12-годишен;
  - 16-годишен се отделя от своите и заживява сам;
  - краде мома, по-голямата от две сестри и брат (Гълъб, Невена, Цвета);
  - развърта дом, ражда челяд; взема при себе си и остарялата си майка Елисавета; викаха й баба Ветка.
  - когато най-малката му щерка е тормозена от свекър и свекърва, хуква на онези хора в двора... и го помлели свекърът и двамата му сина бабаити от село Крали Марко, Пазарджишко;
  - към 40-годишен, имал любовница, далеч по-млада, та баба ми Невена носела на врата си отрова в торбичка (мислела да се трови), а бе кротка жена, суха, почерняла от малария, и от дете ми е с образ на светица;
  - недоволен от сина, че бил мекушав по нрав и се снишавал пред жена си учиная ми Трепка, завтекъл се
една утрин към нужника на двора да го стреля с чифтето; искал буен и сърцат син;

  - подир Девети (IX.1944 г.) псуваше комунистите, а доколкото разбирам, властващите не са му посегнали, дали заради 12-13-годишния Любен (вуйчо ми), когото Методи Шатаров, укривайки се в съседната къща на Ставро и Елвира, ползвал като куриер, дали заради ротативката за позиви, която криели в камъните за строежа на новата му къща, дали заради торбите барут, минали през дома му по царско време! До 1963 г. дядо сам обработваше петте градини, докато не довтасаха един ден едни хора да му опишат селскостопанския инвентар; разхождаха се като щъркели със зелената си папка из двора, заничаха по ъгли и стопански постройки и накрая отведоха и кончето Дорчо, и талигата, върху която натовариха газовия мотор, помпата за поливане, маркучите. И срещу това му отпуснаха десет лева земеделска пенсия. Като 4-5-годишно хлапе, съм си играл с блестящите новички сребърни монети от по 100 и 200 лева с лика на Цар Борис ІІІ, които дядо държеше в тенекиени кутии под кревата, върху който спяха двамата с баба в лятната кухничка. Пак там с приятеля си Спас – скулпурът на Пазарджик, следяха предавания на БиБиСи и още ечи у мен Лондонският Биг Бен от онези вечерни емисии;

  
- като по-млад, спомням си, чукаше коноп за въжарския цех зад канала, отдето започваше някогашната улица Тунджа – тежка, уморителна работа, но в неделя се е състезавал с тренираните колоездачи. И винаги последен завършвал, но не се отказвал. За сметка на това години по-късно синът му стана любимец на бойките пазарджиклии, най-добрият колоездач не само в Пазарджик, и ми е кеф да си спомня как вуйчо ми Любен правеше шоу на колодрума сред Острова в Пазарджик: влиза последен, а после задминава един подир друг четиридесетимата, влезли преди него в онзи кръг. Пазарджиклии боготворяха вуйчо, след финиша на всяко състезание Малкия Дявол го вдигаха с велосипеда му и го носеха на ръце из площада пред Часовниковата кула. Нещо в обмяната на веществата у него открили лекарите: при многодневните изнурителни колокритериуми нормално е колоездачът да губи част от теглото си, вуйчо ми – напротив, не губел... оказало се, при големи натоварвания организмът му влизал в идеалния си жизнен ритъм. В крайна сметка, вуйчо Любо кръсти сина си Борислав, даде му името на буйния си и страховит баща.

  На 72 години, дядо ми имаше магнетичното излъчване на мъж с огромна жизнена енергия. Врязъл ми се е в съзнанието онзи негов пронизителен поглед. Не откривам по-подходяща дума да го изразя – такъв интензивен поглед съм виждал у руския актьор Владислав Дворжецки (1939-1978), който изпълняваше главна роля във филма "Бяг" за съдбата на офицер от Руската армия след Октомврийския метеж от 1917 г. Този поглед съм срещал у избягал от Белене конц-лагерист, моя връстник Тодор, когато се криеше в дома на братовчедка ми Нина и мъжа й – известния тук Пепо Йолтов, и това става под носа на милицията през 1977-78 г., зад хотел Тримонциум*. Същия поглед от време на време имаше майка ми: очите й искряха, когато съм я вадил от кожата, става сприхава, груба, нетактична.

  27.08.1996.

  Вчера с R. пазарувахме от складовете край Брезовско шосе. Прави ми жестове, но такава й е природата. Аристократка!... Ще ме побърка това момиче. Никой не се е отнасял така с мен; може би донякъде – Петър Анастасов, когато на 26 дек. 1972 г. ме назначи в "Комсомолска искра". От юли до декември с.г. избягал от Добруджа (по желание отидох за една само учебна година, и пак по мое си желание си тръгнах от училището в Гурково край Балчик), дращех статии за пловдивския младежки вестник и за редакция "Икономика и време" в Радио Пловдив. На 23 дек. 1972 г. Ася ми се появи бременна в осмия месец и хукнах да уреждам изследвания и документи, за да се оженим. На 25 дек., Коледа, вика ме Пешо в кабинета си: "Майна, вярно ли, че си без работа и ще се жениш?" Викам: да. И той: "Отиваме при Вила!" Величка Самоукова беше и касиерка, и секретарка в "Искрата"... И ни назначи двамата с Николай Галов в един и същи ден, на 26 декември 1972 г., но със задна дата, от 1 декември, та на 29-ти получих първата си заплата като литературен сътрудник – 95 лева, кой ти ги дава!
  
  Пак двамата с Николай Галов (1943-1993) ни обсъждаха и ни приеха на събрание на пловдивските журналисти за членове на Съюза на БЖ. Без родственици с власт или партийно членство, каквито бяха останалите в тази редакция. Може би – като нас бе Николай Заяков (1940-2013), но той като поет, предизвикал възхита с първата си стихосбирка "Въпреки".

  Такъв жест ми направи в ранната пролет на 1973 г. и Върба Чавдарова (1929), колега от "Искрата", когато след люта кавга с майка ми тръгнах да търся къде да се подслоним с жена ми и бебето. Мразовитите дни на март с двумесечната Вера слабичката като вейка Ася прекарваше по алеите на Цар-Симеоновата градска градина, идваше през час-два да се постопли в редакцията и да изпере бебешките пеленки на чешмата към тоалетната на редакцията, и простираше пеленките да съхнат върху парното в нашата канцелария с изглед към Тримонциум*. Та Върба ни приюти за седмица в тесничкия си апартамент, след като прехвалената радио-журналистка и съпруга на шефа на местния клон на Балкантурист Елена Чакалова, на която през онези месеци бях вероятно най-активният сътрудник, отказа да помогне. (Не аз съм молил, Върба я уговаряше по телефона.) Достатъчно бе тази фина дама Елена да си мръдне пръстчето, и щяхме да сме, макар и временно, подслонени в някой от десетината пусти хотели на града; "Не е законно – каза ми, – ти си тукашен, а хотелите са за гости на Пловдив". 

  И Иван Коджабашев (1946) се бе разтърчал тогава. Баща му полковник Стоян Коджабашев беше домакин на местния Дом на армията с хотелски стаи за офицери, но и там нищо не стана. Въпреки това, жестът си е жест.

  Пак Върба Чавдарова през лятото на 1977 г., ме отърва от нещо, което за мен в онези години си беше почти интерниране; от Толбухинския отдел Народна просвета се амбицирали да ме върнат учител в село Гурково и взех да получавам сърцераздирателни или заплашителни циркулярни писма; и като не видяха ответ, получих призовка да се явя еди-къде си в Толбухин (днес Добрич), в противен случай дължа на държавата сума, употребена за висшето ми образование със съответните такси и лихви. Някой си Гичо Димитров – шеф на толбухинските смешници, се беше подписал под послание от страничка и половина, където се мъдреше "бисер" от рода на: "Докато Вие там, др. Бояджиев, се наслаждавате на охолен живот в големия град, тук, в село Гурково, Толбухински окръг, осемдесет и шест деца страдат поради безотговорното Ви отношение към образователната ни система". Идиот! 


  Добре, че беше Върба, да ме отърве както от фамозния Гичо, така и през 1976 г. от шефа на дирекция Работна сила" към Пловдивската общинска управа Кою Брадинов, когото пък бях подразнил с интервю (лично го записах на портативния UHER на местното Радио Пловдив), от което интервю, според ахмашките му приказки, ставаше кристално ясно, че въпросната "Работна сила" нищо съществено не върши, но пък чудесно отчита активна безсмислена дейност. И Върба звъня на Георги Стойчев, пряко обвързан с раждането на местния ни младежки вестник, един от "голямото добрутро", вече завеждащ отдел в ЦК на БКП.

  Сигурно е, че има и други жестове от този род; разликата е, че хубавата R. го върши в момент на недоимък, и не от приятелски чувства, а от нещо много-много по-важно лично за мен.

  28.08.1996. 

  Другарят Георги Пирински (1948), Зайков му е македонската фамилия, според културтрегера известния по света траколог проф. Иван Маразов (1942), бил "по-дистанциран в отношенията си". Преведено на моя скъп пловдивски сленг – държи се с вас, като да сте му изяли десерта. 

  Следва

Пловдив – столица на културата, Европа 2019


Plovdiv, edited by 17 uni 2019

Илюстрации:
- Моята компания под тентите на готиното кафене (горе);
- Разрушени сгради, в една от които бе вестникът (долу).
–––
* Най-луксозното заведение за градския хайлайф и скъпо платените проститутки на Пловдив в онези години на соца. Бел.м., tisss.