ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1520.)

 ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1520.)

  ...Бидейки клюкари, клеветници, богомразци, ругатели, горделивци, самохвалци, изобретатели на зло, непослушни към родителите, безразсъдни, недружелюбни, вероломни, непримирими, немилостиви. Те – ако и да знаят правдата Божия, именно че тия, които вършат такива дела, са достойни за смърт, пак не само ги вършат, но са и благосклонни към ония, които ги вършат... – Ап. Павел до римляни, гл. І, ст. 30-32.

  15 uni 2000 

КУЧЕ-ПАЗАЧ

  Снощи метеоролозите обещаха днес да е 36°С в този район на Балканите – 36°С в Пловдив, 37°С в Русе… Снощи около полунощ грозни псувни и закани ме събуждат; долу пред блока неколцина ячки мъже тези двамата едва ги разтървават: единият е двайсетинагодишният Вангел, син на Жеката, Желязко от Стряма, другият май беше Дечо Докса, т.е. Неделчо Грозев (1950), една от легендите на бокса в Пловдив. Докса крещи псувни, а Вангел, който може да му бъде син, запенен, боричкайки се с едва-едва удържащите го, и той крещи от ярост: "Тоя вече е умрял! Ще те убия, бе! Майка ти дейба. Тоя вече няма да е жив! Мръсен циганин, майка ти дейба циганска!" Докса отсреща: "Македонско копеле! Македонски фашист! Ще те смачкам, само ми ела!"

  Половин час по-късно ето, че се появява полицейска камионетка долу пред нашия вход на блока. Поседяха там полицаите с включени габарити и с изключен двигател десетина минути, без никой да се покаже откъм колата им, но и без някой да опре до тяхната помощ, па си поеха бавничко по пътечката, тежко-тежко се изметоха. Ами не им вярва народът! Никой не се обърна към тях за помощ, само виковете и псувните дето престанаха. Моята полиция ме пази... Пази, ама я, по-далеч от полицията стой и си решавай проблемите! Ей тъй разсъждават хората от моята черга в пловдивските бедняшки махали и в новичкия яко занемарен краен квартал, дето сме се омешали в едно селяни и кореняци пловдивчани от старите пловдивски махали. На Дечо Докса майка му е гъркиня; баща му издъхна преди година, може би и повече. Беше цирков артист баща му – жонглираше и свиреше на трион-джага. По-големият с две години брат Георги обикаляше по нощните заведения с баща им Иван и като акробат, и като жонгльор: балансира върху кръстосани четири-пет цилиндъра, насочил дълга сабя с острието обърната към лицето му, а на другия й край, откъм дръжката или ефеса на сабята, както е терминът, положи в три-четири-пет редици една върху друга табли с полупълни стъклени чаши отгоре им, и при това положение балансира на един крак. Виждал съм го това шоу преди повече от двайсетина години, като коронен номер в нощната вариететна програма в ротондата на комплекс "Пълдин" в Стария Пловдив, стотина метра вдясно, преди по калдъръма да стигнеш до известната Хисар-капия.

  Вангел е 27-28-годишен. Обикаля из Македония, Черна гора, Босна и Херцеговина, а от няколко години върти тъмен някакъв свой бизнес там по обгорените от сръбските войни пътища. Майка му – Танчето, е от Пиринския край, от Петричко или някъде от селата край град Сандански, има як родов корен там, чувам, че вуйчото на Вангел му подарил новичка лада, пък и чат-пат довтасват на гости у тях тузари с тъмни очила и огромни скъпи коли. С мобифон си се разхожда като гересто петле наоколо; бъбрят шепнешком съседите – щедро пилеел за хапване, за пиене. От кротък притеснителен хлапак израстна пред очите ми като млад мъж, от когото и баща му се страхува да не яде бой, пердашил женчето си пред аверчетата, не мога да река, че съм го смятал за зъл или буен преди, ала двайсетинагодишни нагли, шумни мъжкарчета с жълто около човката го следват, кикотят се нощем по пейките пред блока ни с курвета момиченца; очевидно компанията на Вангел им носи самочувствие. Губи се Вангел по месец и по три-четири месеца, па се върне у дома, и явно празен не се връща.  

  Дечо Докса пък върти из Пловдив като таксиметров шофьор, регистрирал се е към фирмата на щерка си, която се омъжи за полуиталианец-полубългарин, тип с игриви очички пооплешивяващ хубавец. Докса по някое време се прочу из града като тартор на таксиметърджиите пред Централната пловдивска жп-гара, известни все в побоища с други групи таксиметърджии. Разговарял съм много пъти с тези двамата, всеки със своите достойнства и странности. В известен смисъл намирам, че са ми симпатични, понеже са мъжкари, но са от онзи тип нашенци, за които е и приказката "Хубав човек, само да не ти е в къщата!" и друга една лакърдия: "Че еди кой си ходи и със свещ си търси белята". Та за снощната им кавга си помислих: Ай, какви скрити енергии, каква бясна ненавист дреме у всекиго от нас – родените тук, в този най-най-древен град на Балканите! Говорим, че Миналото с кървавите си трагедии ни е зад гърба, забравено, покрито с дебел слой пепел из огнище от убийствени страсти, а оказва се, то дреме у мен, у теб, докато в най-неочакван миг, посреднощ, когато никой не предполага, не ни превърне в настръхнали хищници, жадни за мъст, кръв, стрелби, побоища, смърт.

  17 uni 2000

  Довършвам четенето на "Срещи с миналото" от родения през 1895 г. литературен критик проф. Георги Цанев. Тази биографична сага, в която уважаваният марксист-комунист по възможно най-честния за възгледите му начин описва вкратце галерия от известните ни автори между 1920 и 1944 г., поставя жизнено важен и за моите си писмени занимания въпрос: Кой съм всъщност? Ами не мога да не се съпоставям с онези известни, обградени с общественото внимание и респект личности: Владимир Василев (1883-1963)*, Боян Пенев (1882-1927)**, Кирил Христов (1875-1944)***, проф. Асен Златаров (1885-1936), акад. Михаил Арнаудов (1878-1978) и т.н., все личности от този калибър, генерали в сферата на литературното изкуство и сферата на поезията, науката, публицистиката… Кой съм! И кой чете сътвореното от мен? Какво печеля от самоограниченията, които съм си наложил, или по-точно казано: от нежеланието да се прекланям, да хлопам по високите порти, ръце, задници да целувам, да се моля на когото и да било, макар не заради себе си? И какво да сторя? Да тръгна по улиците с възгласа "Насам, народе! Ела, народе, да видиш агнето с двете глави, жената-каучук! Ела и виж! Ела, до насита да се полюбуваш!

  19 uni 2000 

  Събуждам се и първата у мен мисъл ме вдигна на крак. Отварям кутията с цигари – толкова ли съм безпомощен, та ме дразни така силно наглостта? И защо така трудно приемам смирението като форма на поведение?! "Бъдете пламенни!" се отнася към сферите на духа: да, знам това, и въпреки книгите, прочетени и преживени, въпреки опита ми на човек, отдавна прекрачил Христовата възраст (33 г.), как да се съглася с тази вакханалия на тържествуващите Пошлост, Невежество, Завист и Лакомия!

  Учителят да не може да си защити учениците. Какво е това! За първи път ли ми се случва! Не разбира се. И винаги, без изключение, винаги, казвам – изправял ли съм някого, подкрепяйки го, убеждавайки го да е горд, за да си отстоява достойнството, неизменно се е получавало по-зле: Грандоманията, Грубостта или Невежественото нахално и дръзко са разпердушинвали всичко наоколо ми, а онези, които уж съм се втурнал да подкрепя, са изпадали в още по-незавидно положение. И съм слушал от устата на същите притеснявани и унижавани: "Защо ти беше нужно! Кому доказваш и какво доказваш? Ако не се бяхме възпротивили, ако не се беше появил ти, акъл да ни даваш, Злото да ни е отминало, че и с по-леки загуби, а сега, гледай какво се получи!" Злото настръхнало с цялата си ярост срещу им, по-жестоко и много по-болезнено ги бие през лицето, гърба, раменете. Лично познавам почти всички пловдивски автори, участвали в нашумелия случай с поета Петър Манолов (1939-2016)****, и знам какво се струпва върху осмелилия се да се противопостави на системката за строг подбор на кадри за писателския или журналистическия бранш по време на соца. Това кощунство тръгва от най-ранните детски и училищни години на моето следвоенно поколение.

  Така стана в далечната 1974 г., че с 22-годишната Ася – жена ми, когато тогавашният шеф на пловдивската Народна библиотека "Иван Вазов" др. Атанас Мосенгов й отне правото да учи задочно висше образование, нареди й да сама избира: или хамалин в библиотеката му, или студентка без работа. "Мен висшистки не са ми нужни!" – рекъл Наско Мосенгов, инак кадър, много уважителен към шефовете на Пловдив, типичният приспособил се. Така се получава и сега – 26 години по-късно, с моите петокласници: вместо да се усетят уверени в справедливостта, благородството, великодушието, тях – изключително по моя вина, ги обявиха за лъжци и като престъпници ги разпитваха, притесняваха ги по перфиден начин, наплашиха ги, разколебаха ги в увереността, че Доброто и Истината са по-силни от Наглостта. И сега пак се питам: кой съм, какво ми подсказва, че това е Пътят, да ги науча да отстояват своето с обич и уважение. Ето че дори приятелски настроени познати ме гледат със съжаление: "И що ли ти трябваше? Помогна ли им или обратно, затвърди представата колко уязвим е кроткият, добрият, честният човек в твоето мило отечество?"

  Оказва се, нарушаващите неписаните Десет божи заповеди изричат с повече жар и сякаш с повече основание истините, които не са им присъщи; това е на всички нива тук, в България. Майката Бутова-Вутова пропищя чак до министъра на образованието колко жестоко била засегната честта й на интелигентна дама, обаче потъпка честта на двайсетте ми ученици. Евгений Бакърджиев (1955-2021), председателят на столичната организация на СДС, снощи в предаване по телевизията логично и красиво говори за демокрация и обединение; този "хубав човек", образ на озлобление и конфронтация с всички, които не са от СДС, сеячът на смутове, образец на креслив грандоман, поза, така характерна за политиците ни напоследък, ярка обществена персона.

  Ой, как се надигат към повърхността дебелите пластове душевна тиня! Опитвам се да бъда смирен, да си давам вид, сякаш нищо особено не се е случило, ала всъщност кървя. Как да изкашлям от себе си кървавата буца, заседнала на гърлото ми! Някога, като хлапе, моите родители жестоко ме биеха, пък аз им се кълнях в любов, въздигах ги и пак си ги обичам. То не е ли смирение! "Обичайте своите гонители" – съветва ап. Павел; това – без да съм знаел посланието му, вече многократно съм го вършил и не съм късал връзка досега с ни един от онези, които вгорчаваха и вгорчават живота ми на доверчив обикновен българин. Ето ги!

    - Изнудващите.

    - Лъжците.

    - Хулещите.

    - Самовлюбените.

    - Крадците.

    - Предателите.

    - Грубияните.

  Срещу всяко от горните определения турям грозд имена на щастливо поминуващи съграждани в "чистата и свята" наша република. Какво, като ги обградих с уважение, с жестове на съчувствие – за да проумея какви са отвътре! Нещо промени ли се у тях! Може би са станали малко по-добри, ама аз, отнесен в бързея на делничните грижи на простосмъртния наивник, не съм успял да ги проумея?! Кучето-пазач е по-уязвимо от хищника. Хищникът пази единствено себе си – за него правила не важат, може всякак да те нападне, и преди всичко в гръб; особено когато си отворил сърцето си за дълго лелеяна мечта*****; съобразява се само с личния си интерес, със собствената си тъпа природа. А да казвам ли с колко неща е длъжно да се съобразява кучето-пазач и кого то повече пази – себе си, или поверените му души! Учителят обаче е много повече от куче-пазач, че носи светлинка от божествената представа за хармония между Човека и Небесата над нас.

Пловдив – гнездо на пошлост и култура

Plovdiv, edited on 16 fev. 2024

Илюстрации:

- Някога, някога, ах, всичко как бе ясно някога!

- С баща ми на скалата край Китен, авг. 1961 г.

___

* Вж. https://blitz.bg/article/35879

** Вж. https://chetilishte.com/%D0%B4%D0%BE%D1%80%D0%B0-%D0%B3%D0%B0%D0%B1%D0%B5/

*** Вж. https://trud.bg/%D0%BA%D0%B8%D1%80%D0%B8%D0%BB-%D1%85%D1%80%D0%B8%D1%81%D1%82%D0%BE%D0%B2-%D1%81%D0%B5-%D0%B6%D0%B5%D0%BD%D0%B8-%D0%BD%D0%B0-%D0%B8%D0%BD%D0%B0%D1%82/

**** Вж. https://faktor.bg/bg/articles/politika/na-vseki-kilometar/pak-e-fevruari-sramniyat-mesets-za-plovdivskite-pisateli
***** Веселичката книга "Историйките на ученика Ламски" (31 печ. коли) на връх Гергьовден 2004 г. според договора с печатаря трябваше да види бял свят, но събира прахоляка в две стаи на селска къща в Рогош. Дванайсет години труд и мерак ми е ръкописът. Зарязах хвърлените на вятъра изплащани в течение на две години пари от мижавата (около 250 лв.) учителска заплата. Страшна сила е човешката завист и простотия. Бел.м., tisss. 

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1519.)

 ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1519.)

  Приятно е да ръсиш присъди. Хем се чувстваш фактор, с когото трябва да се съобразяват и са длъжни да те ценят, хем се издигаш в собствения си облик на идиот с будна гражданска съвест и влияние над обществото. Това занимание се удава леко! Тънкостта е да узнаеш как се става дотам нагъл, че да не ти пука за последствията. – Аноним (1947)

  4 apr. 1994

УЧИТЕЛЯТ АЛФОНС*

  Йовков е голям наш писател, малкото му име е Йордан. Както се вижда, фамилното донякъде съответства на личното му име. Може дядо му да е Йован, Йовко или Йовчо, обаче баща му, като не го кръстил тъй, дал му е пак нашенското име Йордан. Както е редно, и Йордановците си имат имен ден, кога попът зафучи кръста в реката и апапите ще се издавят кой пръв да докопа този кръст, ама какъв ли имен ден може да има учител с името Алфонс, когато фамилното му име идва от нарицателното по нашия край на Тракия за абсолютен тъпанар и ачик глупак Бай Грую? В трети клас по някое време класната ни баба Цона Кавръкова се разболя и се наложи да я замества някой си Груев – даскал по български език в горните класове, малкото му име бе Алфонс, обаче деветокласниците го префасонирали в Алфонс Говедото, че любимата му фраза била "Вий сте цели говеда, ама ще ви оправя аз вас, та ще ме запомните за цял живот!" Като че говедата може и да не са цели. Цели са, разбира се!

  Алфонс не напада по обикновения познат начин, а размахва лапи във вида на перки на вятърна мелница и бие текмета (шутове) с ляв и десен крак. Кой ще му се опре?! Учениците го възприемахме като напаст, като природен феномен. "Можеш ли да спреш ти вятъра!" – както се говори в хубавичко стихотворение на една от великите поетеси на България г-жа Елисавета Багряна, която, като не си харесвала фамилията Бояджиева, че отвсякъде Бояджиева й смърдяло на мазен, чак залоен турски сериал, та се прекръстила на Багряна, демек: боядисана, вапцана, оладжак, както казват господа турците.

  Какво да сториш пред такова бедствие! Не можеш го възпря, нито ще го умилостивиш другояче освен с молитви и покаяние. Когато го създавала, госпожа Природата си послужила обилно със суров дървен материал и с първобитни сечива: чук, секира и трион. Телесно нашият Алфонс е някак поиздължен, леко пипонест. Фигурата му представлява спортно коремче върху масивни крачета, окончавани от огромни плавници. Плавниците са пъхнати в масивни кундури, които Алфонс, кога го турят в междучасията дежурен по коридор, забърсва с кадифен парцал. Косиците му са плътно пригладени, маже ги най-вероятно с мас или шарлан, лъщят с оттенък на захабен чаршаф. От горното джобче на сакото му наднича сиво кокалено гребенче. Вечно зализан и в панталони с остър ръб: муха да кацне, ще се разкрачи на ръба, неясно как и според каква алхимия, наместо представа за елегантност Алфонс събужда погнуса. В костюма му освен плюшеното парцалче се гуши и посмачкана тубичка боя за обуща "Ималин", стъклено флаконче одеколон "Дунавски вълни" и незабравим за четири поколения българи, които са били войници в казармата, крем "Младост", изобретен в ерата на непрежалимия Вълко Червенков, лъскава пинсета, пиличка за нокти и крива ножичка за маникюр. С пинсетката си скубе косъмчетата от носа или ушите. Заради нещо тежко, тъпо и мрачно, излъчващо се откъм масивната му фигура на злобен тип по рождение, напомня огромен торен бръмбар.

  Алфонс е искрено и лично силно влюбен в себе си. Обича да ни цитира свои мисли, като не пропуска да ни обясни при какви обстоятелства и как въпросната мъдрост му се появила в ума; то са все мисли, изплували по исторически повод. Въобще, от него лъха на ярост, високо самочувствие на мисионер, изпратен сред червенокожи индианци, философ-психолог и откривател на археологически находки. Цитира чат-пат и откровенията на някой си Карл Маркс. Застане пред мигащата на парцали Ванче Футекова, която пак не знае урока, и със задгробен глас бръмчи като булдозер, кога чисти коритото на Марица от купища пловдивски битов боклук и храсти:

  – Ако още помниш как се изразих миналия път, драга Футекова, от тебе нищо няма да произлезе. (Продължителна пауза, да осмислим казаното.) Ти си тъпа, проста и мързелива. – Па се обърне към нас: – Трудът, скъпи деца, превърнал маймуната в човек. Маймуни, дето не се трудили, клечат си още горе, чакат някой като мене да ги свали от палмата с бананите.

 Застинал мирно с разперени от лактите лапи под иконата на Карл Маркс, нечистоплътен, чорлав като идола, Алфонс описва "капетализъма" като ламя. Брадатият Карл Маркс боцка ламята със стройната своя теория за човешкия род. Засмърди ли й на Маркс, ламята, "капетализъмът", демек, хуква вдън гори тилилейски, оттатък Атлантическия океан да се спасява. Отдалече Алфонс Груев мяза на злодей от древна скандинавска легенда. Отблизо се хвърлят в очи бухалските му вежди, а и смръщеният поглед. Същевременно напомня на някогашните скитници, които олицетворяват беди и злото в Чаплинова комедия. От него лъха на чесън, непрани гащи, препържена риба и одеколон. Отвори ли уста, изникват там жълтеникави зъби и позлатена коронка. Чистник. Вечно си бръска пърхота от дрехата. Гнусливо: с двата пръста, чисти полепнали по костюма му конци, косми. Където се появи, като гол охлюв (плужек) върху листо от маруля оставя видима отдалече слузеста диря. Любимият му вестник "Дума" е пъхнат в джоба на сакото, отдалече да се знае, че това е любимият на обновените партайци от бившата БКП вестник "Дума". За други вестници се отзовава неласкаво, току рече: "Оня парцал аз го не чета". 

  Ето част от неговите откровения! На вестникарите и на телевизиите се дължат бедите на България. Трябва здрава ръка, силна ръка за да успее Демокрацията при нас. Прогресивното човечество се надява единствено на демократа-новатор. Няма от демократа-новатор по-честен, по-достоен. Всичко прекрасно е дело на истинските професионалисти от партията на обновените демократи на Иван Костов. Най му се радват гимназистите от четвъртия етаж, когато по черната дъска хване да драще темата на новия урок с купища правописни грешки. Подземали го да обясни защо се пише "мляко", като и "млеко" не е грешно, коя всъщност е правилната думица: футбол или фудбол? И Алфонс дотам се замотавал из тъмните дебри на непонятната му българската граматика и особено глаголните й времена, че неведнъж се случвало, потен пред черната дъска, да ломоти, като че не той е учителят, ами учениците него изпитват:

 – Сватба се пише "свадба", тъй ли?! Ами аз какво съм ви казал?! – Или хитрувал, хилел се идиотски, въртял зъркелите си като циганка, хваната в зарзаватчийница, да пъха краставица под полата: – Реших да пробвам колко знаете, пък вие сте се хванали на въдицата. Експериментирам, хе-хей! Българският, това не ви е две и две прави четири. Сметанката е за фасулковци, а граматиката е повече от философия! Залягате ли, колкото аз съм залягал над книжките, и на вас ще ви се изясни делото на Кирил и брат му Методи.

  Дъщеря си Алфонс записал в съседното училище "Димчо Дебелянов" да учи, че на колегите си тук им няма доверие. Получила Катенцето "три" по физика и ревнала да плаче, присмели й се децата и търчи Катюша при тате Алфи. Пипнал той двама по-устати главоци, сблъсква им кратунките една в друга. Рекъл физикът Колю Койчев: "Ама, не бива така, г-н Груев. Вий, коскоджа ми ти голям мъж, дечурлигата ни да пердашите". Алфонс и върху Койчев налетял да му шибне един-два. "Шибна един" – фраза от речника на бившите най-достойни синове и дъщери на българския народ и Партията-ръководителка: БеСеПе, ГЕРБ, ДеПеСе и която да е друга, все излезли изпод шинела на БеКаПето и на славната Държавна сигурност. В предаване in live от залата на Великото народно събрание яко изнервена госпожа** от партия с прекрасно демократично име покани наведнъж по четирите микрофона от трибуната на Народното събрание хитруващия и изплъзващ се като мокър сапун лидер на Демократическата партия:

  – Господин Савов! А-а-ах, господин Савов, що не излезете във фоайето на Парламента да ви шибна един!

  Обаче отзова ли се на любезната покана кавалерът бай Стефан Савов, отиде ли да му шибнат един, дип не стана ясно на целокупния наш роден електорат отсам телевизорите... След гърчавия физик Койчев на бойното поле в училищния двор в съседното училище се появява госпожа Еличка Бресковска. Директорката Бресковска заплашва, че ще повика полиция, а нашият Алфонс отвръща, че с женоря не му е работа да се занимава, ама ако госпожата чак па толкоз напира, не му е проблем и на нея да й шибне един. И Бресковска тоже си подвива куйрука***. С лапите върху шкембето Алфонс изпод вежди измерва тълпата от петстотин и осем най-случайни кибици, затаили дъх, па отронва онзи любим лаф: "Вий сте цели говеда, ама ще ви оправя аз вас, та ще ме помните цял живот". И понеже в нашия краен квартал "Изгрев" зад най-многолюдното, замляно в боклук и помия циганско гето в Европа в течение на два месеца се обсъждаше само този случай, фукаме се на хлапаците от съседните училища, че тренираме за бой и отбрана при господин Груев. Инак в часовете по български при нас е мъртвило, закопняхме по болнавата баба Цона Кавръкова. Досадница е тя, обаче не ни блъска с юмрук по гърба и муцуната.

 На млади години Алфонс Груев пребивавал в съветска република Коми, дето го наели за дървосекач. Не сякъл обаче с останалите дървари, ами си клател краката, като партиен секретар в канцелария с никелиран руски самовар, килимче с еленчета зад гърба и декоративна палма, съчинявал стандартни доноси за бачкаторите си сънародници. Изхитрил се по някое време доносите да размножава с индиго. Така попълвал в типовия донос само име и фамилия на следния отстъпник от правото дело на любимата партия, докато на генерал Терзиев от ДеСе в София му писнало да чете и препрочита все един и същи секретен доклад от далечен Сибир. Доядяло ги храбрите местни наши чекисти да гледат как агент Виктор, т.е. Алфонс Груев дебелее и плуе от мързел в Република Коми, та го забили отчетник по въгледобива още по-дълбоко, нейде край сибирското градче Красная Пицунда. За парлама го командировали в Красная Пицунда: нека да види Партията, че и той работа може да свърши. От онзи период вероятно му е останал навикът да се зъби на опонента си: "Шта прата аз теби да чукъш камани!!!" – тънък намек за родните соц.профилакториуми с романтични имена: Скравена, Персин, Слънчев кът, Белене, "Шта науча аз теби къде серат гладнити!" – да ругае и кълне на развален руски язъйк.

  Часовете ни почваха ето тъй. Изпъне се дежурният пред черната дъска и изквичи громко: "Кла-асс, смирна!" Сдървим ний шия, зъркели опулим. Алфонс ни огледа внимателно, направи няколко тегела пред чиновете и откликне тоже па рускаму язъйку: "Свабодна, маладци!" И ние сядаме. И се захваща неговото 45-минутно театро. Заповяда веднъж да му прочета "изобразително", както рече, "Песен на синчеца" от Иван Вазов. Мрънкам си тихо, но нарочно изкрещях "Бог самичък ме посея и поля ме да раста", и Алфонс поправи и патриарха на Българската литература дядо Вазов:

  – Господ...? Какъв господ, мойто момче! Няма Господ! – Па се оцъкли, сякаш му се появи внезапно Божият лик, като че усети току-що Божията промисъл. Впери се в напомнящо очертанията на бившия Съветски съюз огромно леке на тавана в класната ни стая, последица от ноемврийските хладни дъждове и прокапалия стар училищен покрив, и замълча унило. За Алфонс, ако има сила, по-могъща от Александър Македонски, Кришна, Тангра, Перун, Зевс, Кронос, Юпитер, Йехова, Саваот, Аллах, Буда, наред с цялата им компания от светци и мъченици, наедно с пророците, това е примижал мустакат Чичо с луличка, някой си Йосиф Висарьонич. Посочи ни го на картина в рамка, където Висарьонович или Висарьонич тъкмо е врътнал нуличка, клъбце от дим. Става то нейде на майната си, в Маскве или както казват, в Третия Рим на онзи проектиран от г-н Маркс световен концлагер на щастливите хора и целокупното прогресивно човечество.

Пловдив – древно селище на пошлост и култура

Plovdiv, edited on 15 fev. 2024

Илюстрации:
- Напористата Петя, която пожела да му шибне един.
- Г-н Стефан Савов (1924-2000) от ловките политици. 

–––
* Глава ХХVI от ръкописа "Историйките на ученика Ламски" (1994-2004). Графика от автора.

** Петя Шопова (1951) е родом от Пазарджик. През 1973 г. завършва Право в Софийския университет. Членува в БСП до ноември 1993 г. Депутатка е от ХХХVI до XXXVIII Народно събрание. Между 1997 и 2001 г. е зам.-председател на XXXVIII Народно събрание, също и зам.-председател на Българската евролевица. От 2001 г. преподава в Русенския Институт по криминалистика, професор е по криминология. Трябва да си по манталитет грубиян, за да си наясно каква сила е липсата на домашно възпитание в обществения живот. Школа за обучение са философските беседи по Пловдивската "обществена" телевизия с под вещото ръководство на обаятелния Ангел Грънчаров (1959), пришелец в Пловдив от Долна баня, дипломиран философ-психолог в Ленинградския държавен институт за агит-кадри на БКП. 
*** Тур.: Опашка. Бел.м., tisss.