"Човекът е струна, опъната между животинското и свръхчовека над пропастта" – Фридрих Ницше (1844-1900)
28.07.2012.
ДВА КУФАРА
И какво да се
правя, кажи, като вплетен
съм яко в лъжи, като нищо
нормално не става в прокълнатата
наша държава, откъдето реших
да ти пиша без илюзия с
тъпи въздишки – че онези там
тъй подредени не познават ни
теб, нито мене, а защо ли и
теб да те мислят, като искаш да
любиш на чисто? Реалността
може би е такава – любовта и в
Париж се продава, и врабците
край Сена ще кажат, че е сив като
в Пловдив паважът, дали пък не е
все едно аз къде ще
съм, че да се жаля – парижани си
чакат Годо, ние тука гоним
Михаля. Пожелавам ти
нейде в Париж Принца си, ах!
– дано го дочакаш, че Париж е
разкошен афиш за глупачка с
два куфара в мрака!
"Човекът е струна, опъната между животинското и свръхчовека над пропастта" – Фридрих Ницше (1844-1900)
06.07.2004. ДО 22 ЮЛИ ЩЕ Я ВИДЯ ОТПЕЧАТАНА
Предстои да говоря с неколцина за подробности край появата на книгата "Ламски": първо – с човек от местната кабелна телевизия "Евроком" (за рекламен клип); второ – с някоя си Нели Барбова за хартия от фирма в Панаирния град; трето – да се уредя с кредитна карта от местния офис на ОББ; четвърто – да се уточня с бившия ми ученик Здравко Комитов за Internet-страница и е-mail адрес. И още... Сред най-романтичните проекти около появата на "Ламски" бе пътуване до селото Славянци в посока Бургас, където произвеждат най-качествения български вермут "Чочосан"; и онези хора там, с техния вермут смятах да ползвам за разгласа на книгата. Щури идеи и фантастични мечти бяха то, налудничавост, едва удържана да не избие навън вътрешна еуфория. Греел съм осветен целия отвътре като онези кукерски фенери, където в издълбана с лъжица диня гори свещ и вечер това нещо свети призрачно. Целият да съм напомнял дълбан с лъжица карпуз с палната вътре свещица от глупавата ми радост. Ай, какъв наивник! Леле, колко щастлив бях в онези усилни дни на юли 2004 г.!*
От осем до към единайсет с приятеля от юношеските години Тодор Ряпов на кафе и бира бъбрихме това-онова. Есенцията от неговите приказки: "Усещам манипулацията, която се върши над нас като българи, над поколението на нашите деца и внуци, но не мога да го изразя с думи така, както ти можеш". И от вуйчо ми Любен, и от сестрите на майка ми Васка и Виолета от Пазарджик съм слушал нещо подобно, в същия смисъл: "Много неприятности сме преживели, ти си човекът между нас, който си длъжен да ни опишеш, че можеш, а инак, отидем ли си от света, този опит, тази мъка ще се попилее; хората подире ни трябва да знаят какво сме претърпели; ти си между нас пишещият и си длъжен да разправиш за нас, Джоре!" Между другото, Ряпов не одобрява моя стил на живот, и особено отношенията ми с женския свят. Смята, че си позволявам повече свобода, отколкото е редно, гледа недоверчиво, като казвам, че живея монашески, не тичам по фусти; фустите не са чести гостенки в монашеската ми обител. Не ми вярва.
Виждам го уморен – уж си е почти същият във физически облик, а някак смирил се, състарил се духом, трудно излиза от бронята, в която сам се е опаковал. Въпреки че под пластовете рутина и преживяно, като приятели от над четирийсет години, усещам го: жив е онзи наперен хлапак от годините на общото ни юношество и ранна младост (1960-1967), когато страстно обсъждахме света, живота на всеки от нас двамата. Жена му е причина за неговата тъга, ама не му го казах, да не се засегне. И си давам сметка, че, когато са обвързани в брачна или любовна връзка, мъжът и жената са на възраст в духа, на която е по-силният характер между двамата, и в случая жена му е водещият между тях, а у него си е причината, че се е примирил, та ми държи назидателно слово защо толкова си ценя личната свобода.
Снощи, преди да заспя, сякаш предусещах интуитивно, че някакви преображения ми предстоят. Подсъзнателно откривам широко разтворени врати и езерно спокойствие, но това ме изпълва с очаквания и напрежение, та се разкуцах от вчера подир обяд. В дългове съм общо около 100 лева, които ще погася към 12-14 юли, най-късно до края на месеца, и книгата ми виси на главата, така зависима от непостоянния Тодор Чонов. Чонов обеща до 22 юли да я видя отпечатана, но не мога да съм сигурен. Към края на август в Пловдив вероятно ще се появи Милена Памукова от Англия и там е неяснота дали ще се навие да преведе книгата на английски. Не мога да знам как си преподава английския в Англия на англичани, но мисля: пловдивският диалект с идиоматичните му изрази и онези нюанси на филибелийската иронична реч трябва да й идат отръки, нали е израсла в този град, където виреят един до друг шест етноса – арменци, турци, гърци, евреи, българи и роми от четири, заринати в боклук и помия пловдивски гета!
Фактически последните месеци нямам онова женско присъствие край себе си, което ме зарежда с дух на авантюризъм и страст. Чоглаво ми е и от това кротко безветрие в най-интимния ми живот на мъж. Занимания намирам, както винаги, но, Любов, къде се запиля? – ще ми се да изкрещя с все сила.
Печатарят настойчиво ме уверява, че печатал вече книгата ми на хартия тип обемна от 50 грама, а взел уж 500 листа за сина си Стоян 45-грамова вестникарска. Току-що (в три след обяд) говорих по телефона с Рогош. Казах, че до вторник ще му закарам още 2 000 листа хартия бял като сняг финландски офсет, за допълнителните още 100 броя на книгата, тъй че тиражът да стане 250 екземпляра. Защо бяха тези претенции от моя страна ли? Ето защо!
Ходих в Панаирния град и оттам – от фирма "Папирснаб" ми представиха цени, бая по-ниски от цените, които Чонов ми бе обявил (хем без включени 20 процента ДДС) – 185 лева за 3 000 листа, плюс картон за кориците на 150 екземпляра; реалната сума за всичко по-горе (изчислиха го с включения % ДДС) излезе 112,32 лв. Като го попитах за това разминаване между числата 185 и 112 лв., печатарят навъсен измърмори: "Ще ти върна пари". Казах: От теб пари не ща, искам книги! Та затова, че опита да шмекерува, се съгласи: вместо да връща пари, да отпечата още 100 екземпляра от книгата, без да плащам допълнително. Каза: "Ама офсетовата хартия сега трябва да я имам, докато печатам първите коли". Утре щял да идва в Пловдив, ще ми се обади. Поне така рече.
Бях в офиса на ОББ за кредитната "MasterCard". До петък, най-късно в понеделник, картата ще я получа, и тогава ще изтегля 200 лева за допълнителната хартия.
07.07.2004.
Днес е храмовият празник на Араповския манастир "Света Неделя". Добрият човек доброто му го пази. Проблемът ми е как да обърна Тодор Чонов с добрата му страна към нашите работни взаимоотношения. Зная максимата "Дето се намесят пари, няма приятели, няма близки и роднини!" Ей тъй се разочаровах от сестра ми, която ограби наследствения ми дял от жилището на родителите ни, всичко отнесе "като куцо пиле домат" и пред очите ми се превърна от мила сестрица в хленчещо, което ми се върти наоколо и ми досажда с жалбите и оплакванията си от този или онзи. Така и Димитър Радев, колега от училището, видях да се мята като дребен играч, хитрец на дребно. И тъй като съм внук на Борис Дявола, който бе в състояние човек да убие само защото онзи в качеството на сърдечен приятел се изкушил да го излъже, та ето що не искам да губя Чонов като човек, който ми е все още на сърце...
Лесно е да осъдиш, трудно е да разбереш.
И го разбирам, струва ми се. Притиснат от разни страни, няма си постоянен приход, животът му така се сложил, че за да съхрани себе си, принудил се е да хитрува. Може би престанал да вярва в честността, понеже се е срещал дотук само с проспериращи духовни отрепки и доверчиви наивници, които от мекушавост допускат да са жертва. Гадно ще ми е, ако го изгубя като приятел. Но как да му кажа, че го ценя за таланта му, но ме притеснява малодушието му да хитрува на дребно? Българите сме царе да си губим приятелите заради грехове мимолетни – изкушени да се усетим горди, мачкаме сбъркалия, притискаме го до стената с възторжения глупашки възглас: "Ето, виждаш ли се, нещастник жалък". Това бих могъл да сторя и аз... Но и аз мога да се изкуша да наруша неписаните закони, особено ако съм в положение на Т. Чонов от село Рогош – обезверен в качествата си. Не ми е още приятел в онзи великолепен смисъл на това понятие, заради който смисъл приятелят ти е най-добронамереният съдник: казва ти истината, ама не застанал в грандоманска поза сред площада, а в тишината и уюта на човечността.
Само още не съм уверен възможно ли е приятелството между хищници.
Много неща по текстообработката научих и мога да науча от него. Двамата с Чонов, общо взето, трудно оцеляваме в съсипана от политици-престъпници България, и не е нужно да се настройваме един срещу друг. Едно знам със сигурност – би могъл да ми е съмишленик, но за приятел не става. Сила ми е – ако не се заблуждавам, инатът или настойчивостта да следвам набелязаната цел; неговата сила е в артистичността му, в умението да се приспособява леко спрямо обстоятелствата (известност като автор на стихове, кметуването вследствие членството му Радикал-демократическата партия и пр.). Бихме били добър тандем, всеки с качествата си в общата ни дейност. Само това знам със сигурност.
Духовното пространство в днешна България е окупирано от духовни пигмеи, които на всичкото отгоре се опитват да минат за интелектуалци, за елит на нацията, но са си просто едни отрепки наред с лъжливите човечета от всички досегашни правителства на Република България и мнозинството депутати в Народното събрание. Според този лъже-елит и неговата мерна система, екс-президентът Петър Стоянов (1952) е Мъж на столетието, защото направил добри пари и се изкачил до върха на държавата, Петьо Блъсков (1950) и Тошо Тошев (1942) са мъдреците в общественото пространство на Нова България. Само че има и друга йерархия – йерархия на духовните ценности; там множеството от шест или седем милиона мои съграждани в моята България по други признаци оценява. Наглият грандоман това не разбира или се прави, че не разбира.
У всекидневно унижаваното множество честни хора е духовната енергия на нашата България, само че някой трябва да го каже ясно и на висок глас и да се надсмее над самозванците, като покаже великолепието в честността и достойнството у българина. И сега, в този момент, докато пиша този текст, си представям възрастния болнав мъж от Калугерово, който предпочел да си сложи край на живота, но да не позволи повече да бъде унижаван от властта на хищниците-лицемери и да не търпи повече наглост и безочие. В "Томас Бекет" – филм с Ричард Бъртън (1925-1984) и Питър О`Туул (1932-2013), кралят погубва своя духовен събрат – архиепископа на англиканската църква. Първо го умъртви, а после го въздигна като любим свой светец, палеше свещи пред иконата му в най-големия храм на Средновековна Англия. Да, сферата на духовното винаги е минирана с наглост.
Тодор Чонов (1945) – поетът от село Рогош, Пловдивско може да бъде отличен крал на Средновековна Англия; а аз, да не забравям! – нито мога, нито ме изкушава да съм светец. Прекалено обичам живота, това е една от причините. А и у себе си имам доста дяволи с рога и копита. И не си падам по крайни мнения. Доброто и Злото са взаимно преплетени, това диалектическо противоречие и единство захранва човешкия ни свят с жизненост. Крайна степен разочарование при мен е да зарежа когото и да било като абсолютен нещастник, изкушил се да предателства, и да спра повече да го обсъждам.
Основното, на което подчиних живота си от лятото на 1981 г., е да пиша текстове за онова, което всички ние, граждани на България, си мислим, но като че няма кой ясно и високо да го каже на света. Естествено е властващите да са окупирали трибуните и микрофоните. Естествено е талантливи интелигенти да въртят задник, да се умилкват около трапезите на Властта. Естествено е вчерашните изящни мечтатели и идеалисти да се превръщат в омразни тирани. Да, това се случва дори с такива високо надарени личности в нашия Български пантеон, като Стефан Стамболов и Захари Стоянов**. От друга страна обаче, истината за всякакъв род предателства рано или късно излиза на бял свят. Не високопарно нареченият Народ, а обикновеният унижаван и оскърбяван всекидневно човек е Големият стопанин на тази наша единствена на света България.
Талант е едно, нравственост – съвсем друго; идеалният вариант е гордият талант и високата нравственост да се съчетават в отделната личност, ала колко са примерите за такова щастливо съчетание, чудил съм се много пъти. Питали се и стотина години преди мен личности с повече основание, понеже по-издълбоко познавали човешката душа; наум са ми такива автори в Българската литературна класика, като озадачения изследовател върху живота на Българските ни националреволюционери Иван Вазов и тънък познавач на българския бит и душевност, като Петко Р. Славейков, да речем. Да казвам ли, колко били озадачени двамата от наглостта, безсрамието, алчността, и особено от грандоманията у съвсем не случайни люде в нашата национална история. Подобно разочарование носи реплика на Елин Пелин: прескочилата столетие негова сентенция, че, ако имаме гений сред нас, българите, това ще да е Геният на завистта.
Снощи един от съседите разправяше как преживял двата си инсулта (мозъчен удар, съсирек в мозъчната кора). Събужда се сутринта и половината част от тялото отказва да му се подчинява, не усеща болка и пр. Две седмици бил в интензивното отделение на градската клиника, сложен на системи. Интересно ми се видя, че предните дни бил в тонус; – уредил си любовна среща, която не се състояла, само за да се съобрази с присъствието на жена си. Може би на подсъзнателно ниво това възпрепятстване на могъщия напор на животинското в сексуалния нагон дало откат навътре, който иначе бил предназначен да се излее навън. И го блокира, тръгнало да руши. Представям си го като язовирна стена, скъсала се и тръгнала да ломи всичко по пътя на хиляди тона водна маса. Така прекалената амбиция обгаря човешкото у нас като пожар. Енергията изригва неудържимо. Изводът ли? Горко на победителите, постигнали своята Пирова победа! Алчният, ненаситният в крайна сметка сам себе си изяжда.
Като природа, ние сме създадени в балансирането да живеем. Хармонията е висше сработване на противоречивите сили, които ни изпълват отвътре. Древните мъдреци я наричат съзерцание, нирвана или dolce far niente***. Устремил се е неудържимо към своята цел, но тънкостта, висшето постижение е да не забравяме, че самото живеене е по-важно от насиленото постижение, от успех на всякаква цена. Опозицията Народ-Власт именно в този пункт се разминава. Властта е непостоянна величина, за разлика от обикновения наглед, познат, скучен, еднообразен стил на живеене. А кой да ни учи на изкуството как се живее! Богочовекът от плът минава сред множеството, обладано от бесове. Иисус е аскетичен според стила на живеене. Ходи пеш, разговаря, поучава, храни се, спи, от време на време се усамотява от хорската врява. От раждането, което за всекиго от нас е чудо на чудесата, до смъртта ние сме зависими от духа си. Духът върши чудеса не на тласъци, не и на подскоци, а естествено какъвто е сърдечният ни пулс или дишането.
Учудвам се, това значи: изненадан съм от неумението да приема естествения ход на нещата, нещо не съм разбрал или усетил, сам себе си съм лъгал и причината е у мен. Философията се гради върху любопитството у човека. Идеологиите или религиите са идеална схема; първите – за умението да се манипулират огромни множества човеци, вторите – уж послание свише до отделния човек как да подреди ценностите в личния си живот, как да ги степенува. Идеологията обслужва междуличностни зависимости; а религията обслужва вътрешните ни пространства с основните понятия: Съвест, Вяра, Истина, Любов, Щастие, Надежда, Смисъл на живота, Мисия. Тоталитарният модел на общество заимства структурата от Религиозното, но това е само външен белег, който прикрива логическата строга последователност при хаотичната практика на политика манипулатор. Т.нар. консеквентност (последователност): Причина - Повод - Действие - Резултат, е присъща на идеологията. Религията, като разчита априори на вярата, т.е. на Безусловното доверие, не се интересува от хронологическата подредба на света.
А защо Иисус спасява Мария Магдалена от поругаване и смърт! Защото е допуснала Любовта да властва над Закона и Традиционното правило ли? Защото е естетически субект – млада, хубава жена? Или защото е така очарователен грешникът, разчупващ стереотипното? Мисля си, че е заради второто в най-голяма степен. Тя е млада, може да зачева и да ражда живот, склонна е да изкушава и да бъде изкушавана. Богът-отец би я убил, защото мерките му са категорични, крайни, фиксиращи, ограничаващи. При Иисус животът е проекция, и нищо съществуващо тук не бива да се погубва. Христос допуска правото на човека да се развива и променя според вътрешната своя логика. Богът-отец, обратно, сипе закани, отнася се с човека като с парцалена дрипа и глупав слуга, под заплаха от жестока смърт следващ безусловно волята на Световния тиран.
08.07.2004.
Днес по обяд печатарят ме чакаше пред павилиончето на Маруф. Даде ми печатани по коли страниците от 1-18, 127-144 и 55-90. Три пропуска открих в отпечатаните коли. Уговорихме се да изчака с печатането, докато осигуря офсетова финландска хартия за допълнителните 100 екземпляра към 150-те. Тази сутрин му звъннах по джиесема за пропуските на стр. 130 и 140. За да изляза от ситуацията с грешките, които не мога вече да поправя, щом вече са преснимани работните плаки, добавих текст, който ще се намира отвътре, върху задната корица на книгата. Ето го този текст...
За да се премята непохватно по арената, предизвиквайки смях, клоунът съвършено трябва да владее умението на акробата, гимнастика, жонгльора. Коректорите на един от престижните вестници в Обединеното кралство**** в редакторското каре записват колко правописни грешки има в броя, именно за да доставят кеф на претенциозния си читател, който – четейки, същевременно би се и забавлявал, откривайки кои са точно грешките. Авторът, който сам коригира текста на книгата "Ламски", за да не утежнява печатането, остави както са си промъкналите се дървеници. При следващи издания дървениците-грешки няма да ги има, разбира се, но пък няма ли да се изгуби чарът на четенето, ако всичко е просто неприлично прецизно и безгрешно?! Четенето, както и животът, впрочем, е игра. 7 юли 2004 г. Авторът!
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited by 13 dec. 2020
Илюстрации:
- Приятелят от юношеските ми години.
- Две сламени кукли на Нова България.
___ * Добавен към текста на 6 май 2007 г., Гергьовден. ** Има епизод, в който властникът Захари Стоянов праща бележка с категорично нареждане до чиновника в подчинено на правителството му държавно ведомство Алеко Константинов пряко всякакво понятие за нравственост да бъде бастисан вестник, само понеже огласил за далавери във високите етажи на властта. *** Сладко безделие (от лат.). **** UK. Бел.м., tisss.
ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (384.) 
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
.jpg)
.jpg)
.jpg)