Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

събота, 2 май 2020 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (130.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (130.)


  Светът е сцена и всички ние сме актьори на нея – влизаме, излиаме и за своето време всеки от нас играе разни роли... Шекспир (1564-1616) 

  17.07.1998. СИРОМАШКО ЩАСТИЕ

  Минчо Палавров*. Зодия овен, на петдесет и една, а вече пенсионер; старшина-огнеборец, бивш. Примижаващият насреща ми Минчо изтипосал двайсетината си цветни картини в неугледни рамки по стените на миниатюрната зала в местния клуб "Младост", току зад спирката откъм Капана**. Платната му, гледам – cредна хубост, а художникът ме убеждава в скритите им достойнства. И има вероятност да е прав. Попадам в това гнезденце поради внезапно плисналия пороен дъжд, който като че ли само чакал да изскоча бежешком от автобуса от моя краен квартал по линия 26, та да ливне на талази-на талази, че и с пльоканчета (мехури) отгоре. Запътил се бях към магазина за авточасти през няколко преки оттук за ограничителен болт, дъждът ме принуди да се поогледам за сушинка, и значи, втурвам се презглава към първите изпречили ми се пред очите стрехи, навеси, рекламни тенти, чадъри. И ето ме сред мижаво кафененце с три бели пласмасови маси в компанията на пловдивския поет Николай Гюлев (1942-2017), споменатия поет, писател и художник Минчо Палавров (1947)*** и край захабена пластмасова маса: Елена Атанасова (1963-2015) – младата съпруга на Гюлев, и момиченцето им. Дамите сърбат пилешки бульон, свили са се като мокри кокошлета и хем зъзнат, та зъбите им тракат, хем весели. Водата отгоре им плющи, шурти, капе, просмуква се над нас от подгизналите рекламни чадъри. 

  Няколко разноцветни нишки ми се преплитат в тази преживелица: 56-годишният Николай, двайсетина години по-младата негова съпруга, артистичното им хлапенце Лили, от една страна; от друга – огнеборецът художник-поет; от трета – личните ми дертове около ремонта на старичката ми жигула. Сега си мисля – моите
грижи ми дадоха неочаквано предимство в шарената им компания: да съм с тези особени хора и да съм вътрешно отстранен, зависим единствено от моите си пристрастия. Каквото казах и сторих, си беше импровизация, вид непукизъм, ала само привиден. Тъй да се рече, дегустирах, надникнах под черупките, разучих образите, кой как си играе ролята в това своего рода театро, а и какъв е всъщност под маската, издоих нужна за книгата, която пиша****, свежа информация за манталитета и за участта на мои хора, които с единия си крак са в изкуството, с другия – в посредствеността на отчайващи битови неудобства, участ, която ми е до болка позната, и накрая лекичко им поставих моята си оценка: на художника-поет – с известна ирония, на поетесата, съпруга на Гюлев – с премълчано съчувствие, на невъзпитаното тяхно хлапенце – с пренебрежение, на таткото Николай Гюлев – с уважение за изстраданата бедняшка гордост на честния провинциален българин, която излъчва, колкото да не му се ще. Появих се сред тях с поломената си автомобилна част. Театърът си е театър, ала докато те играеха роля на артисти, събрах материал, сюжет поне за десетина глави от книгата "Историйките на ученика Ламски". Ето ги, значи, тези десетина сюжети!

  Първият... Огнеборецът в Калофер. Буен пожар. Униформени темерути: два броя, и нашият човек – цивилен, който ги задействал, както твърди, като редници. Минчо Палавров представя историята си като нещо лично преживяно, но предполагам, то си е брадясал анекдот от фатмашкия фолклор. Свекърът на едната от щерките ми – Райчо от село Руен над Пловдив, бивш старшина от армията, ми е разправял също като лично преживяно абсолютно същата ситуация, само че в ямболския гарнизон уж, в забутано нейде си там в гори тилилейски, забравено и от Бог, и от Партията, и от Министерството на фатмаците бойно поделение, където попадал като най-най-обикновен служител по снабдяването. Наметнал Райчо най-случайно попаднал му пред очи шинел с генералски пагони, и онези шушумиги треперили от притеснение пред фалшивия генерал-майор. Та натоварил камиона с продукти старшина Райчо от Руен, па за кефа си строява на плаца шматкащите се безцелно като шугави овце – нормално агрегатно състояние за родната ни храбра армия, офицери-кибици и им дръпва жарко слово боеготовността, военната опрятност, честта, националните ни идеали и разбира се, за нашето мило отечество Майка България.

  Вторият сюжет... Усилията на Елена Атанасова***** да ми  се представи като дама от хайлайфа. 

  Третият... Артистичната капризна госпожичка на семейство Гюлеви. Сами сме за известно време в заличката на местното несретно литературното клубче "Младост". Пуша, издухвам си дима през едва открехнатия прозорец. Госпожицата подхвърля изпусталял котак, учи го да се премята в задно салто. Пробвам да я заговоря: Как се казваш? Тя присвива устенца: "Приятно ми е, аз съм дъщерята на поетесата Елена Атанасова". Светкавично отбивам удара й с шпагата: А пък аз съм синът на Кирил Бояджиев. "Че кой па е тоя Кирил Бояджиев?" – боцва ме гневно с оченца. Правя се на умряла лисица: Ами, такъв един, мебелист-дърводелец. Обзета от съжаление за тъжната ми участ: "А-аха!" И престана да ми отделя от така ценното си внимание. След четвърт час обаче откъм детските устенца на изящната аристократка захващат да изхвърчат невероятно гадни за годинките й, да речеш, букет от подбрани такива едни: "Идиот!" – към пенсионирания поет-огнеборец и писател, изгряващ художник от световна класа, фотограф и прочие; към татко си Николай: "Хей, донеси ми чаша вода, че ме мързи да стана!"; пак към огнебореца, ама зад гърба му: "Ще му спукам гъза на тоя!" – и още такива ми ти, запратени със страст като Стреличките на Амура по възпълничкия добродушен Минчо: "Простак! Тъпчо! Кепе такова! Педи!" (Нашият мил плюшен педераст, демек).

  Подобна незабравима картинка сред снобеещите нашенки представляваше преди време известната естрадна глезла Камелия Тодорова (1954), която подир някакви си десетина години шетане по Западна Европа и Щатите дотам милата се бе вживяла в хамериканския им манталитет, та като да беше забравила българската реч; появи се в България с поамериканченото си изкълчено име Кеми Тодороуфф, неколцина яки телохранители: неколцина като да бяха, и дваж по-изкълченото си произношение на родната ни реч омайна, сладка; сетне някак от само себе си главозамайването като да й попремина, проговори си пак на чист български, припомни си и майчиното име, спомни си тоже и такава ми ти една чудесна подробност, като колко корав българин бил някога си дедо й на мадмоазел Кеми, участник в хайдушкото движение може би.
   
  Четвъртият сюжет. Затрупаният в миньорска шахта Минчо Палавров барабар с 23-годишен изкопчия, помак от Родопите. Шест дни – история, чини ми се сега, пак на едро тропосана, само че с крив тегел... та шест денонощия гризали чамови дъски от кофража, близали от стичаща се по скалата кална вода, живели в непрогледен мрак. И онзи да вземе да превърти в един момент – пипнешком в тъмнилката търсил наш Минчо да го... изяде. Докопва му ботуша, заръфал му ботуша и бай Минчо тутакси го фраснал с миньорската си лампа. "Да не беше с каска, одма да съм го усмъртил; не, нямаше само да припадне, ами черепа да съм му пръснал!" Като ги измъкнали най-сетне на светло, сурата (черната) му четина на помака била бяла като у мериносова овца. Поетесата Елена, както и префърцунената Кеми Тодороуф, ми е симпатична... Но този силен грим, наплескан в обилни количества, ми идва в повече. За драмата им на интелигентни български момичета иде реч. Мимолетна е женската хубост, ала суетата женска е до гроб, казват старите хора на село. Слушал съм го и от баба ми Господинка, харманлийката, отгледала петима сина, която дразнеше майка ми, люта пазарджиклийка, с изсъскана към най-малкия син – баща ми, през зъбите лакърдия: "Же-е-ени много, майка една!" – та след като си тръгнеше от нашата изба на улица Ниш, по две седмици майка ми ходеше по нервите на татко с туристически обуща. 
                                       
  Петият сюжет. Минчо Палавров в Москве или Ленинграде, на Беларуской вокзале. В тарапаната някой се пробвал да му отнесе балтона; стига се дотам, че наш Минчо, като докопва онзи мизерник за ръчица, ей такива захваща да му приказва и говори: "Значи, аз, братушка милъй тъй дарагой мой, бляд чортавой, пет хиляди километра път бия при моите авери да дойда, а тъй, братушка, за добро дошло, милъй, хочеш родния си брат да обереш, балтона ми от гърба да отнесеш...? Ну-у-у, гад! Паимай! – наметнал вокзалния крадец с чистак новичкия балтон. – Влачи, нещастник!" А онази ми ти бляд (подла, мръсна курва – па русскаму язъйку) да вземе и да се разчувства, разкиснал се, мамка му апашка! Сълзите се стичат по брадясалата му физиономия, блъска се с юмрук по мордата (муцуна, по болгарскаму), скубе си косите; па отчаян, завтекъл се под задаващата се мотриса да се метне; наложило се наш Минчо кураж и надежда за живот да му вдъхва, оладжак (както казват турците), вяра в утрешния светъл ден. Хлътнали двамцата в гаровия ресторант; хапнали-пийнали, приказват си, взаимно се утешават, тупат се по рамената: ай мамицата му и живот, какво нещо е животът, а! – прегръщали се, целували се страстно като мъже; превалила нощта, а рано сабахлен (на заранта, по турски) помъкнали се да си отспят в комуналката на Альошка; спали, колкото спали, отспали си, па се споглеждат се като мърляви два мъртатота (котараци през техния бурен любовен период) надвечер на следния ден, гладни и с яко пресъхнало гърло. И после, е-ех, после! Поели към най-близкото, как сказат тоже па русскаму, пъйтейнойе. По отработения тертип: "Ешчьо водку! Ешчьо сельодку, мат твая сукина! Да здравствует крепкая дружба между народами!". И се заточили едни ми ти там цветни делници и празници, не ти е, майко, работа! Летели неотлъчно двамата из Петербургските кръчми и барове рамо до рамо като сиамски близнаци; то бил валшебний сон на нерушимата българо-съветска дружба; двамата запойчици не успявали даже да изтрезнеят и пак, и пак се накърквали до козирката. Сладка работа!

  Накратко, явил се онзи сущий Вергилий за нашия Данте в Съветския Ад: повече от гид – велик благодетел за нашия окумуш българин. Асъл, Биг Брадър, както казват хамериканците. Преувеличавам, разбира се, обаче историйката си я бива. Рекъл уж Минчо фразичка... Фразичка-фразичка, ама изречена хем с погнуса и прошка, хем с разбиране, но и присъда. Фразичка, дръпната от най-съкровеното кътче на душата, оттам, дето си бетер гол охлюв пред Съвестта, пред Бога в себе си, сам с личните свои страдания, съкровени мераци и притеснения, които светът не бива да знае. Ей тук му свалям шапка на поета-пожарникар о.з., макар и да откривам, че ми пробутва пак притоплена манджа. Защото чувал съм и тази история, и пак от свата Райчо, о.з. старшината с поне четирийсетгодишен боен опит с лакърдиите в армията.

  Шестият сюжет. Николай Гюлев. Поуморил се да бъде образа, който си избрал. И в същото време – онова заничащо иззад фасадата и камуфлажа хлапе от първите години на болшевишката напаст в моя роден Пловдив, време на убийци с червена лента на ръкава и патлак, запасан на кръста: "Ама не знаеш ли, че дядо й на Елена е собственик на хотели и на магазините Яффа? Е, как! И не си чувал нищо за веригата магазинчета Яффа? Някога това беше много известна фирма". След минута-две: "А моите родители оставили в Гюмюрджина двуетажна къща. Да я имам аз тази къща сега там, в Гърция, представяш ли си колко богат щях да съм!"
  Седми сюжет... Преди години моята братовчедка от Харманлийския ми род Нина Бояджиева (1942-1980), съученичка на известната актриса Цветана Манева, довела 16-годишната Елена в редакцията на вестник Комсомолска искра. "Вие сте първият, който ми е оценил стиховете". Тъй ли! И какво съм казал?. Полекичка се усмихва, притаява се – и в този миг откривам как стана загадъчна и красива: "Ами-и, хубави работи ми казахте". Като ме гледа право в очи: "Искам да ти подаря моята последна книга. Не можа да си я вземеш (т.е., да си я купя), нали?" Ами не можах – казвам, –едни сантиментални бабки от ръцете ми я издърпаха. (Мамя като дърт циганин.) Тя усеща, че мамя, но съпругът й Николай, който наддава ухо, се хваща на лъжата: "Я-я! Натискали се за книгата ти, Елена... Виж ти! Виж ти какви работи! Това е чудесно!"

  Осмият сюжет... Картините на поета Минчо. Непрекъснато скача да отваря врати и прозорци, въздух да влезе. А Николай ги затваря същите тези врати и прозорци, че ставало течение, духало му, пък и неговата игрива дяволица Лили – "Виж Лили как трепери". Минчо отсипва в позаплескано канче с гореща вода подозрителна смес от бурканче за бебешка храница: "Пия си виаграта! Ами-и то, смесвал съм каквото ми попаднало под ръка: чесън, магданоз, чушки, домати, копър, лук, чубрица, кервиз. Туй ми е на мен виаграта". Казвам: Е, щом ти помага! А той: "Помага-помага... и още как!" – И захваща да ми обясни как се оставял хазяйнът да му надвива на шах през цялата игра, да, обаче накрая: хо-о-оп! – в един само ход (Глупости, не знае кому ги разправя тези!) матира хазяина и какъв кеф му било да си играе на котка и мишка с онзи пишман шахматист, хазяина му, оладжак, както казват турците. Питам го: Защо си приглушавал ярките бои в картините? Какво толкова ти се е случило, че бягаш от ярката багра, от свежото? А той: "Яркото – заема поза на авторитет в тази материя, – е характерно за платната на художничките. Ние, мъжете-художници, приглушаваме интензивните ярки бои". И понеже го гледам прехласнат: мога да му посоча дузини ценени от света мъже художници, които рисуват с ярки багри, но си замълчавам. И като не го подкрепям в тези негови тънки теоретични разгревки, опитва да ме заяде: "Може ли (минаваме на Вие) например, да посочите един истински велик художник, който да рисува с ярки бои?" Отсичам: Не, няма такъв художник. И той, зачервен до уши, премигва насреща ми: "Ама не е ли тъй?" Тъй е! – отсичам строго и минаваме на друга тема.

  Деветият сюжет. Обстоятелствата как най-случайно попаднах точно на това място. Да не беше скъсаният ограничителен болт за ангренажната верига на двигателя, да не бе внезапно плисналият порой, да не беше и споменът за Ганковото кафене (по романа на Вазов), когато с Венчето Ичевска, д-р на филологическите науки Невена Ичевска, и по-малката й сестра Танчето – асистентка на професора Иван Сарандев в Пловдивския университет, бях веднъж вече идвал тук. Това клубче, това спарено и зацапано като излъчване на душевност островче на Вечната Неостаряваща Сладка Илюзия за Голямото Чисто Изкуство сред стадата неандерталци, от всичко правещи кариера, слава, власт и добри пари, както пишман-поета Спас Гърневски (1953), да речем! Съчувствие, болезнена жал ме обзема към тези хора тук: Гюлев, съпругата Елена, пожарникаря, дъщеричката ("Аз всъщност се казвам Лилия!"). Гледах ги, и сега ги виждам... от огромна, от космична бездна. Но това моето не е грандомания, не! Нали съм един от тях! Десетина години след смъртта никой не ще ги помни. За всеки от тях бъдещите наперени, целунати от общественото внимание литературни критици и прочие важни оценители на изкуството вече ще да са забравили дори как изглеждат, за какво са страдали, на какво са се надявали, ще бъркат името, лицето им. Ала, мисля си, точно този тип мои хора, с точно такава жизнена нагласа (Гюлев, Минчо, Елена) трябва да има по всяко време, и особено във време на откровен див цинизъм, настървяване, алчност, наглост, войнствена злост, невежество, пошлост.

  От друга страна, защо ме обхваща досада, когато си мисля по-дълго за тях! Няма я тръпката от непредвидимата игра на този луд вълшебник Живота. Лакърдиите, дето ми ги сипе Минчо Палавров, са жизнени, но защо е така унил, защо имам усещането, че отвътре се е предал? Къде е интригата и големите залози? Какви са тези шегички на дребно! Което му се е случило, ако е истина, е величествено, колкото и смешно; такива премеждия мен не са ме спохождали, бих ли ги надживял? Не знам, не знам. Тесничка, скучновата е провинциалната им клетка, обаче те си я харесват такава, и сигурно са щастливи с това щастие назаем. Мизерният вид на книжлето, издадено от местен щедър меценат, "супер-експресно издание", както отбелязал на челното място печатарят от село Рогош, Пловдивско. Та подобна една ми ти книжчица от 24 (двайсет и четири) странички, колкото дланта ми, досущ църковно календарченце, следващата сряда ще представи пред публиката пак в това тъжно, спарено салонче зад спирката край Тунела под Трихълмието поетът Николай. Редактор на стиховете и автор на предговора към стиховете ще е този път съпругата Елена. И т.н., и т.н... Не! Решително не приемам този стил. Прав е огнеборецът, че все скачаше да отваря пролуки към океана от свеж, наситен с озон, но и с отровна влага, смесена с опасни дизелови сажди и лют мирис на свобода и на риск въздух.

  Десетият сюжет. Видях ги тези кротки хора в отрязък от живота им; сега по навик мога да възстановя умозрително, разбира се, начина, по който са били смачкани и натикани в миша дупка тези някогашни необиграни, несресани, и точно заради това очарователни идеалисти. А днес какво ти очарование! Те самите, приели унилостта за свой принос в света на изкуството – от нещо, призвано да зарежда с храброст и с жизненост обикновения човек
, за тях то се превърнало в тягостна житейска драма.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 2 maj 2020

Илюстрации:
Художникът-поет и огнеборец Минчо Палавров.
- Семейство Николай Гюлев и Елена Атанасова. 
__
* Палавра (тур. palavra). Измислица, клюка.
** Част от сърцето на Пловдив в карето между Небеттепе, главната търговска улица, строената през ХV-ХVІ век Чифте-баня и тунела под Амфитеатъра от епохата на Древния Тримонциум.
*** Вж. http://toross.blog.bg/politika/2015/01/22/devata-ot-plovdiv-rund-chetvyrti.1332363
**** "Историйките на ученика Ламски" (1994-2004).
****** Вж. https://www.blitz.bg/article/6645
******* Вж. http://literaturensviat.com/?p=80907, бел.м., tisss.