вторник, 18 май 2021 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (591.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (591.)

  Спомни си, Барбара, и моля те, прости,/ че без да се познаваме, говоря ти на ти –/ макар за миг видени, макар и отдалече,/ обичат ли се двама, на ти със тях съм вече...

  16 uli 2005

СЕКСАПИЛ И ПИСАНЕ НА ЛЮБОВНИ СТИХОВЕ

Четиво с продължение


 Всяко нещо си има период на узряване, та моята мечта за книга продължава да зрее. Топи се животът и вече не съм сигурен, че тази моя мечта изобщо си струва толкова усилия, това търпение и смиреност. Всичко останало пренебрегнах – любов, кариера, семейство, децата си, и защо ми е тази книга! Позачетох се в стиховете на Жак Превер (1900-1977) сутринта, и ме порази пак онази дивна вакханалия на словото, което диша, вълнува се, руши каноните на строгата класическа форма, ала вае изящния пейзаж на неподкупната човешка душа именно чрез детайли, които често не забелязваме.

  Голяма школа ми е Превер, точно противоположното на строгостта във формата у връстника му Ърнест Хемингуей (1899-1961). Разточителен и жизнелюбив като гейзер или като горещ фонтан е французинът; сдържан и човеколюбив – янкито сър Ърнест. Хора като Превер живеят сравнително доста дълго и умират от досадна, често скучна смърт, докато перфекционистите на стилистичната форма случва се да се самоубият драматично показно с любимата си ловна пушка, и то точно на 3 юли, само ден преди Националния празник на отечеството си.

  20.07.2005.

  Тази сутрин постоях на верандата откъм юг, с изглед към Родопите – поне половин час се любувах на пищната зеленина, на нежния бриз от свежест. Цветята ми цъфтят, полудели в артистична безреда. Листа си нямат толкова, колкото китки. Полях ги, па седнах на северното балконче посред клоните на липата да погледам изгрева – това чудесно космическо събитие, което – унесени в делничната унила сивота, преставаме да забелязваме, захванем ли да страним, да задушаваме от глупост детето у себе си.

  Липата срещу кухнята ми се извишила над метър и половина над металния парапет, а мушкатата в бяло и ярко червено греят ли, греят! Сварих си кафето, отпивам първа глътка и си мисля: "Тъй величествено подреден, спокоен и тих си, Живот! Да не ми се пречкаха неприятните хора, доста повече да съм постигнал". Двама, които ги имах за приятели, ме измамиха. Откривам внезапно как наоколо сякаш като по правило всеки получил мъничко власт и влияние, съсипва всичко онова, което успее да докопа. Та и кърви в космичното* утринно небе тревожният въпрос: Какво постигнаха всички тези объркани хора, поради суета обзети от манията на властта; по-щастливи станаха ли с тази власт, паднала им от небесата с възможности и влияние над останалите човеци?

  А може би така – както ми се съпротивява, мечтаното като ми попречиха и пречат да осъществя, мечтата ми по-силна се укрепва у мен, тропа с краче и присвила устни ме гледа с пламтящи оченца. Живея си като монах-отшелник напоследък. Само кандилце и икона ми липсват! Опипвам, оглеждам внимателно света наоколо и пак ми е хубаво, макар и без тръпката по жена. Жените изобщо са особени същества – силно зависими от биологичния си часовник, който им нашепва кога мъж да си потърсят, кога (и дали) деца да родят, сетне по рожбите си да чезнат, да се състаряват в делнични дреболии, облицовайки семейното гнездо с вещи, в плен на Времето, което при тях много-много по-бързо лети и отлита.

  Мъжете, постигнали висини – Иисус, апостол Павел, Васил Левски, Карол Войтила – споминалият се римски папа, дори изчадия като Йосиф Сталин, Бенито Мусолини или Адолф Хитлер, са изключителни самотници, монаси в личния си живот на мъже. Това закономерност ли е?

  Мечтата за книга ме е обсебила дотам, че пренебрегвам май разпиляването по жени; започна да ми изглежда едва ли не унизително да си губя времето с тяхната чаровна, интуитивна и нежно настойчива компания. Същият хлапак съм си в отношението към момичетата; само дето малко по-дълбоко зарових у себе си изкусителната страст към прегръдки, галене и целувки. Да, от време на време изпитвам страхотна потребността от галене и прегръдки, да милвам по косите и по кожата тръпнещо знойно момиче, но все повече се убеждавам, че именно самотата е обичайното състояние на духа.

  Гледам жените как ловуват и си мисля: Леле-е, колко са зависими от материалното! Колко силно ги привлича лъскавото, успехите у мъжа! Но точно с тези две не мога да се похваля, пък и защо ми е сврака, която ще посегне да ме превръща в придатък на материалния си живот в плът. Двете ми дъщери, дали и те не са същите? Доколкото ги преценявам, самостоятелни са и са свободолюбиви, но не мога да си ги представя в сътрудничество с мъж, заради когото биха пренебрегнали своя вроден мил, чисто женски егоизъм.

  Вчера захванах да набирам на компютъра стихосбирката "Порто Фино". Наистина е чаровно съчетанието от нехайство, самоирония, печал, което излъчват текстове, като "Парашутист", "Герберът", "Рогата" и прочие. Подтекстът – нещата от живота не бива да се вземат твърде насериозно; всички сме мимолетни, ефимерни, преходни на този свят; всичко е динамика, търсеща хармония, но и рушаща установени вече граници и забрани. Стиховете от сборника "Порто Фино" наподобяват в стила си грубо издялан монолит, от чиято сърцевина би трябвало да струи човечност и представа за едрите неща, като стойност в съзнанието ни, в душата. Този подход заимствам от Превер, но с разликата, че французинът Превер е повече сантиментално-патетичен – Щом двама се обичат, на тяхна страна съм**, предадено тук по смисъл. Лирическият ми двойник, моят шепнещ резоньор не би го изрекъл така категорично, видимо е по-отдалечен, а и по-ехиден, мисля си. Но тази дистанция е, за да оставя героите по-самостоятелни, по-непредвидими в чудатата си логика на образи от действителния живот.

  Това, както и при Превер – син на Париж и на Франция на интелигентните артисти с добро самочувствие, са сюжетни стихотворения (при цялата условност на понятието "сюжет" в случая) и случката, като въздействаща атмосфера, е оставена повече сама да говори, без моята авторска намеса. Не навсякъде, обаче! Тук-там се изкушавам да хвана бика за рогата. Ами тъй е – изключенията подкрепят правилото! В показността на нехайството към рима и ритъм – ако е умело сторено, се таи деликатно вслушване в тоновете на сърдечния ритъм. Никой нормален човек не бъбри в мерена реч, нали!
А това нехайство е само трик, заблуждаваща маневра – за да се изкуши четящият и да реши да оспорва автора, като институция свръх-обективна, подобен на самия Господ Бог, немилостив към драмата на своите марионетки в шоуто, наречено изкуство.

  Нежността на текстовете "Порто Фино" би трябвало да има влиятелен съмишленик именно в огрубяването, в нехайство към т.нар. висок поетичен слог. Такава ми е мен идеята за формалната страна на сборника, който сякаш продължава сам да се пише. Стихотворенията се натрупват, подреждат се в екзотични колонии като коралов риф и мен не ми остава друго освен да се радвам как пред удивените ми очи се появяват от делничната пяна като Афродита, като нещо оголено и красиво, поне по замисъл.

 Следва

  – tisss, удоволствие е да се четат Ваши текстове. Скромното ми мнение е, че имате дарба да създавате хармония в словото, изковавайки една умереност при отразяване на "стакатото" и не непременно грозното във възприятията ни, но онова – чепатото в реалността. Това кара някои художници да бъдат сюрреалисти, предполагам: като не успяват да разберат и осмислят толкова "оксиморона", абсурдите в заобикалящия ни екзистенциален хаос. В размислите Ви по чудноват начин се съчетават както дълбок философски трагизъм, така и особена благост в усещането, мъдрост при улавянето и отсяването на цветното в инак заобикалящото ни клише, наречено скучен живот. Като резултат се получава прекрасна живопис. Indifferent Suns #2814578 - 06.07.2011***

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

 
Plovdiv, edited on 19 may 2021 

–––

* В първичния смисъл на гръцката дума "коsmos". 
** В превода на Валери Петров (1920-2014) тази идея звучи ето как в музикалното стихотворение "Барбара":
      Спомни си, Барбара, и моля те, прости,
      че без да се познаваме, говоря ти на "ти" –
      макар за миг видени, макар и отдалече,
      щом двама се обичат, на "ти" със тях съм вече".
Във френския оригинал музикално стиховете възпроизвеждат ромоленето на дъжд по тенекиите на покрива с разнообразни повтарящи се съчетания на сонорната съгласна "р". 

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (590.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (590.)

 Спомни си, Барбара, и моля те, прости,/ че без да се познаваме, говоря ти на ти –/макар за миг видени, макар и отдалече,/ щом двама се обичат, на ти със тях съм вече...*

  07 dec. 2013

ПРОПУСНАТИ ПОЛЗИ

Не, не зная дали за теб съм роден
и едва ли – нали! – ще си чула за мен,

видях те в сумрака с блестящи очи
и чух в мене сякаш химн да звучи,

и чух ангел сякаш внезапно с крила
ми казва: Глупако, не търчи след пола

да усетиш по устните свежест на нар,
за миг да усетиш, че не си вече стар,

че – усетил се влюбен, отново си млад
с измамната лудост на женския свят.

Не послушах аз ангела и продължих,
 сам дописа се някак този щур стих,

хем без измама и хем без екстаз:
където са двама, това да съм аз –

щом бурно целуват се той или тя,
да се преструвам, че хич не скърбя

и хич не ми пука за страсти и грях,
с които дотука щастливо живях.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 18 maj 2021
–––
* Вж "Барбара" на Жак Превер (1900-1977). 
Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1546.)

    ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1546.)   Божието учение наподобява вода – както водата се спуска от върховете и се стича към ниското, та...