събота, 26 август 2017 г.

Публицистика – ТЕХНОЛОЗИ НА ВЛАСТТА (2.)

ТЕХНОЛОЗИ НА ВЛАСТТА (2.)

    Продължение от 09.10.1998.

    Като се обръщам назад към миналите 100-150 години от битието на моята нация, виждам чистосърдечна наивност и вяра в кумири, въздигнати почти като туземски идоли. Кой ги е изработил тези чудесни образи на химерата?... Че кой... Паисий, Раковски, Левски, Ботев, Стамболов, Фердинанд, Благоев, Стамболийски, коминтерновските емисари на Москва у нас... Всеки от тях по неповторим свой начин потиснал християнската представа за човека, по свой начин впрягал себе си (а то значи: и своите последователи) в едничка страст да се самопожертва в името на нещо ново, в името на Годо, който ето, всеки момент трябва да се появи на хоризонта, но все не се появява.

    Дали натискът над съзнанието на милиони Адамовци и Еви не е разрушил естествените механизми на обществения живот да се самоочиства от инфекциите и отпадъка на човешката ни природа? Оставям настрана какво самочувствие, каква сила на личната страст е нужна за тази простичка операция – не съм религиозен, но ме ужасява пренебрежението към обикновеното наше човешко съществование, към растенията и животните, към всичко живо и неживо около нас.

    Човекът като че са го предвидили единствено за пълнеж, като груб строителен материал за илюзиите на Някого, колкото и този Велик Някой да е обаятелна духовна материя. И защо внушават, че животът непрекъснато и непременно следва някаква посока?... Сега и тук, докато съм на този свят, докато дишам, работя и мога да си позволя да мечтая – не е ли това основното?

    Разговорите ми с бога съвсем не са в молитвена форма, изпълнени са със съмнения и скептицизъм; нима виждате нещо ново в това!... Но те са моя си начин да надникна в себе си. Бог ми е необходим не като повелител, комуто да целувам краищата на наметалото Му, а като образ за съвестта на шест или осем милиарда човешки същества на планетата. Не съм нищо повече от когото и да е; изкуството да се живее талантливо е в хармонизиране на вътрешния подтик с нравствеността на битието – нещо заложено сякаш преди притчата за сътворението на Адам от кал. И какво са "свръхчовеците" на Ницше, ако не са образи на грандоманията! Ако не го съзнават, то извинява ли ги? Ако се преструват, че не съзнават, по-зле за тях.

    Е, добре... А свръхчовек ли е Левски?

   
10.10.1998. 

    Снощи довлякох жигулата пред блока. Едната гума – спукана, акумулаторът – без ток (генераторът не зарежда)... Това са засега моите си констатации. Не говоря за калпавата работа, за нюанса на жълтия цвят, който бие на зелено и хич, ама хич не ми харесва, за грешките на автотенекеджията... Разбрахме се след петнайсетина дни да ида пак при въпросния Димо, че да пооправи някои грешки по покритието.

      
Димо е 28-годишен, кара ВMW – тъмночервено, цвят металик, страхотно външно и вътрешно осветление, озвучаване, удобства. Четирите тонколони леят писклива и мяукаща циганско-турско-сръбска чалга.

   Проживял във времето кротко и по съвест, кажи-речи, дваж повече от мангото-работар, не мога и да си мечтая за възнаграждение на даскалския ми труд поне колкото четвъртина от кяра на Димо, нито пък че ще седна някога зад волана на кола като неговата. Това е жалкото – че ме гризе завист и бесовете ми налитат не върху друг, а срещу мене си. Инак Димо ми е симпатичен: сериозен, експедитивен, най-важното – не си изпуска из очи изгодата. Знам какво ми взе в повече, ей тъй... нехайно, като недоглеждане уж – но си трая. От четирите литра боя употребил три; дадох му допълнително пари да купи кутия шприц-кит, а китосвал само с шприц-кита, който му занесох с боята. Дребна работа, а ми чоглаво: що ме прави на глупак, за сто лева се пазарихме, дотук ме е изръсил над сто и петдесет.

    Момченце, прогърмява ми в ушите, зарежи книжните занимания, стани един Димо! Яж, пий и се весели, и ще си честит, ще имаш и за приятели, ще си господар на себе си, ще помагаш на деца и роднини. А сега...! На щерките какво даде?... Нищо, освен горчивия привкус, че са рожби на неудачник, та хората наоколо ги гледат като сираци, и по-зле – като да са изоставени от тебе, никаквецо, заради книжките.
    И ето го върхът на унижението – четири черни като кюмюр циганета тикат току-що боядисана, досущ като автомобилче от панаирджийска въртележка разбрицана таратайка, по която всичко скърца, стърже, почуква, трака, тресе. Събота вечер. Чудесно лято. Сезонът на радостта и веселието, на сладките авантюри. Наоколо свистят мощните двигатели на блестящи лимузини, ще те издухат дори само с присъствието си върху асфалта, и ти – с череп потънал между щръкнали раменца, свил се в така свидната твоя тенекиена каручка, прекосяваш многолюдния празничен булевард по Пътя за Цариград като същински завалия, че и като нарушител на Правилника за движение и управление по пътищата. Да те оплакват ли, или да ти се смеят? Колко са изобщо вересиите, с които си се оправял криво-ляво в нескопосния си досегашен живот! И на кого да си пример? Пример... Боже мой!

    Материалното ти се плези от всеки ъгъл, от всяка фасада на благополучието, право в очи те прострелва, почуква те с пръст по челото: "Ей, де ти е умът! А? Живее ли някой в таз кратуна! Като си умен, що си беден?" И що да отговориш; в планината, в пустинята ли, или в манастир ли да се скриеш от обидния факт, че не си дори от статистически нормалните! От друга страна, дали пък точно този вечен недоимък в материалното не е цената да си в съгласие със себе си? Че богат ли е Омир? Ами Сократ? А Паисий, Софроний, Любен Каравелов, Левски, Ботев, Петко Славейков, Алеко, Вапцаров. Тези българи* нима тънат в разкош! Повечето от тях – недохранени, дрипави, скитници, хора, дето не ги свърта на едно място. 

    Ей от таз обреченост чат-пат дотежава, а инак – що! – нима не си щастлив?

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, edited 27 avg. 2017
___
* И Омир, и Сократ в моите си размишления са преди всичко българи. 

Публицистика – ТЕХНОЛОЗИ НА ВЛАСТТА (1.)

ТЕХНОЛОЗИ НА ВЛАСТТА (1.)

   
08.10.1998.

    Внучката Невена навършва днес четири години. Още се питам какво общо имам с това своенравно момиченце. Виждам, че е "отворено", любознателна душица, не ми харесва, че отрано се научила да се налага над "онези" баба и дядо. Нашите комуникации с невръстната госпожица засега са бая объркани, неясни, грапави. "Обичаме се" е силно да се рече, но и двамата май усещаме – доколкото разбирам нейното кокетство, притворство и скрит интерес – че от застиналите ни отношения след време може и да избуи нещо силно и ясно очертано. Няма начин, повтарям си, няма начин, нали е моя кръв, моя семка! Като си давам сметка, че в гените й се плискат послания и от потомствената моя памет... Бр-р-р!

     09.10.1998. 

    Има дни, когато всичко, което дотук съм писал, ми се вижда безсмислено и суетно. Никаква съпротива... Няма ни възражения, нито отрицания. Замахваш с рапирата и тя потъва в желе от апатия, леност, безмълвие. Но не е тишина продуктивна, а вид овче щастие, което емен-емен да ме залее... Не е ли това ситното плетиво на собствената ми посредственост!

     
В книгата на Абдурахман Авторханов "Технология на властта", том II, цитат от Ницше ме хвърля в потрес, съзирам бездна: по ръба на пропаст страхотна сякаш съм вървял... и ето, иде Спасителят в ръжта от метафората на Джеръм Селинджър, заимствана от шотландския бард Робърт Бърнс. Ей ти, момченце, което безгрижно си играеш в цъфналата ръж, дали би оцеляло, да не пърхаше твоят ангел небесен над главицата ти рошава? Защо си на този свят! Не са ли напразни усилията ти да подредиш някак хаоса от впечатления?

    И как се смиряват самонадеяните ни пози в унили, уж човеколюбиви сенки! Остава единствено хвалбата, че някога, е-е, да речем, преди хиляда години... нещо рязко и значително си сторил. Пак сладки лъжи!

    За да се създаде една светиня, трябва да се унищожи друга светиня, такъв е законът – цитира Ницше авторът на "Технология на властта". И по-нататък: Не се оставяйте да ви заблудят: "великите умове" са скептици. Мощта и свободата, които произтичат от силата и свръх-силата на ума, се доказват чрез скепсис. За основни неща (по отношение на ценност и неценност) хората на убеждението не могат дори да бъдат вземани под внимание. Убежденията са затвори. (...) Свободата от всевъзможни убеждения принадлежи на силната страна. Всяка страст – основа и власт на битието, още по-ясно, по-деспотично отколкото е тя самата, взема целия му интелект на служба (на делото). (...)

    Много се постига само по пътя на убеждението. Голямата страст има нужда да използва убеждението, но тя не му се подчинява – тя умее да е суверенна. Обратно – необходимостта от вяра по отношение на безусловното "да" или "не" е необходимост на слабостта... "Човекът на вярата", всеки "вярващ" неизбежно е зависим човек, който не може да поставя цел... "Вярващият" не принадлежи на себе си, той може да бъде само средство... той се нуждае от някой, който да го използва. Неговият инстинкт оказва особена чест на морала на самоотрицанието. Всяка вяра е самоотрицание, само-отчуждение. "Вярващият" не може да мисли кое е "истинно" и кое "неистинно" – мислите и оправданията в това отношение би станали причина за незабавната му гибел. Патологичната обусловеност на неговата оптика прави от убедените хора фанатици – Савонарола, Лутер, Русо, Робеспиер, Сен Симон – антиподи на силния, станал свободен дух, макар че великата позиция на тези болни мозъци, тези епилептици на понятието, действа върху масата... (Вж. цит.съч., с. 28-29 и по-нататък, с. 30.)

    "Ще дойде време – твърди Ницше, – когато с името ми ще се свързва нещо чудовищно – кризата, подобна на която е нямало на Земята, най-голямата колизия на съвестта, решението, насочено срещу всичко онова, в което досега са вярвали, очаквали и смятали за свещено... Тогава цялото понятие политика ще се превърне в духовна (идеологическа – бел.м., tisss) война, всички устройства на властта на старото общество ще бъдат вдигнати във въздуха – те винаги са се крепели върху лъжа: ще има нечувани досега войни на Земята. Започна от мен, на Земята ще има голяма политика."

    Авторханов отбелязва след цитата: "Без Ницше няма как да бъде разбрана философията на сталинистите". И тъй изяснява, че сталинизмът и фашизмът са духовни рожби на една и съща философия – за свръхчовека, който свръхчовек имал "свободата" и "силата" да пренебрегва Десетте божи заповеди..

    Питам се: А къде съм аз, българинът, в тези протичащи с главозамайваща скорост духовни превъплъщения на Злото. Човечеството се накланя полека-лека към американизма, т.е. към консумативния инстинкт. Като опитни бели мишлета световните масмедии ни настройват на определен градус, така че да виждаме предварително подбран специално за нас сектор от нравствеността. И ние се впускаме да дирим щастие не в качеството на личността, а в количественото натрупване на знаци, свидетелстващи за престиж, могъщество и материален просперитет. Инстинктивната тревога, заложена у нас, сочи традицията като временен заслон от яростно налитащите вълни на бездуховност: секс-мания, наркотици, сциентизъм, генно инженерство, битови насилия, унищожителни свръх-оръжия, изсичане на горите, замърсяване на флората, екзекутиране на цели видове от фауната със смъртоносни отрови в промишлени дози...

    Злото е навред около нас; в нас обаче е богът, т.е. собствената ни съвест. Но на кого да обясняваш!? Не е ли твърде слабичък твоят глас! Кой ще чуе? Освен всичко друго, и традицията не е нещо непреходно, и тя непрекъснато променяйки се, поема от наркотика на потребителската еуфория и ни праща в плен на развихрилата се в адски мащаби, нахлуваща откъм благоустроения Запад планирана пошлост.

    Следва

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, edited 26 avg. 2017
–––
* Илюстрации: Горе: Лу Саломе (1861-1937) и Ницше (1844-1900), вж. https://dama.bg/article/lu-salome-muzata-na-nitsshe-rilke-i-frojd/9486/; долу: Партията ГЕРБ агитира.

Ars Poetica – ГИБЕЛТА НА ПОДВОДНИЦАТА

ГИБЕЛТА НА ПОДВОДНИЦАТА

И свърши кислородът.
На дъното лежа.
Изгубих ход и връзка,
оплете ме лъжа.
Гори акумулаторът.
Стотонен пласт – над мен.
Торпедата ръждясват.
Пулсирам в тежък крен.

Наоколо – мълчание,
у мене – теч и хлад.
Не трябва да остана.
Животът – просто ад!
Коварно перископът
стърчи във моя чест.
Девето денонощие
от своите – ни вест.

В скалите – сам, приклещен,
задавен в кръв и пот.
Кръжи отгоре бесен
вражеският флот.
На дъното... На дъното...
На дъното лежа.
Сега от мен зависи
дали ще издържа.

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 7 maj 1981 – edited 26 avg. 2017

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)   Роденият във Врабево, селце нейде сред Троянския балкан Николай Заяков (1940-2012) * – поет и колег...