понеделник, 31 август 2020 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (231.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (231.)

  ...Бидейки клюкари, клеветници, богомразци, ругатели, горделивци, самохвалци, изобретатели на зло, непослушни към родителите, безразсъдни, недружелюбни, вероломни, непримирими, немилостиви. Те, ако и да знаят правдата Божия, именно че тия, които вършат такива дела, са достойни за смърт, пак не само ги вършат, но са и благосклонни към ония, които ги вършат...
  Послание на ап. Павел до римляни, гл. І, ст. 30-32.

  01.07.2000. АПОКАЛИПСИС*

  Приключих с Херодотовата "История" (книга І-ІІІ от общо деветте книги), издание 1986 г. Из записки върху прочетеното дотук: Херодот се е родил през 485 г. пр.Хр. в Халикарнас в малоазийската област Кария, васална на Персия. Умира 65-годишен към 420 г. пр.Хр. Халикарнас бил типичен дорийски град. Какво ще рече това? Имам смътни предположения, че означава едно от по-старите елински селища. Отбелязал съм си още три имена на поети от онази епоха – Архилох от Парос, Алкей и Сафо от Митилена, живяла между VІІ-VІ век пр.Хр.

  
04.07.2000. 

  Към записките "Въведение" бележка под линия за преустановените от 1 юли т.г. предавания на Радио Свободна Европа, финансирани от Конгреса на САЩ. Текстът завършва с констатацията: Мили родни чичовци! Дали проумяват колко важно е да се отнеме от защитниците на соца издигането им като мишена за бръщолевеници с апломб срещу фина напаст, като идеология, представяна за антикомунизъм в стил a la Иван Костов**. Настървяването срещу Злото служи на самото Зло. А точно тук е нужен хладен ум и спокойствие – заключил съм. Неандерталският антикомунизъм е проява пак на комунистическия нагон в търсене на враг, демонизиране на опонента, налагането на мнениe с отчайващо груби посегателства върху правото ни на личен избор. Вапцаровото "Какво тук значи някаква си личност!" при този род кресльовци звучи автентично нагло точно в стила на бившите назначени за агитатори на БКП.

  
06.07.2000. 

  42°С показваше вчера около 14-15 ч. термометърът ми на балкончето. Последните дни съобщават за рекордни температури в България. Само вчерашния ден, обявиха по Българска телевизия, са избухнали 63 пожара, колкото за първото полугодие на 1999 г. Горят блокове пшеница в Силистренско, цели горски масиви във Видинско, Благоевградско. От африканския континент от месец насам прелитат мароканските скакалци; показват по телевизията лунен пейзаж, пустош там, дето допреди часове имало тютюневи насаждения или дива растителност. От два дена по националната ни телевизия показват пораженията и от т.нар. сицилиански скакалец – листата на посевите са проядени като вълнен плат от молци, все едно ги е била градушка… В Русе измерили 43°С (рекорд), в София 40°С (рекорд)… Не са отшумели ужасиите от катастрофални трусове в течение на двата последни месеца на малоазийския бряг на Турция, както и от войната на сърбите в Косово. Корупция вилнее из коридорите на властта, а няма ни един главорез или висш чиновник осъден. Един прокурор от главната магистратура – Николай Джамбов, около 40-годишен, показно се самоуби в кабинета си пред съпругата си и пред свой колега; направил го заради униженията, на които е бил подложен от Главния прокурор на Република Никола Филчевбивш боксьор; аз още помня Никола Филчев като нелош състезател на ринга. Взривяваха три- или четирикратно офиси на съпругата на варненски някой си шеф, който пеел за далаверите на правителствени и депутатски мафиотски дружинки... И още какво ли не! Почти всеки ден ни заливат страхотии от върховете на властта след славния Десети ноември. Замисля ли се, то са апокалиптични картини, а ние продължаваме да си живеем кротко, продължаваме да бленуваме красиви сънища за България.

  Успяха! Наплашиха ни чрез медиите си и мутрите, чрез крадци, убийци, мародери, монополисти, все отбор изнудвачи. За тях няма наказание. Няма възмездие. Сякаш Содом и Гомор, българските градове се лишават от младите българи, които бягат от този ад, в който ние, останалите простосмъртни, сме осъдени да вегетираме, за да оцелеем поне физически. И продължаваме да се надяваме! Това е българинът в зрялата си възраст, доверчив за лъжите на онези отгоре, печален оптимист. Но кои са тези наши врагове? Невидими ли са! Толкова трудно ли е да ги разкодираме, да ги извадим на светло, да ги осъдим в себе си с нужната строгост: че от лакомия и от невежество съсипаха и онова, което комунизмът на БКП не успя докрай да съсипе?

  Нека всеки живее, където живее, занимава се с каквото се занимава, гради своето, допълвайки общото. Предполагам, ще дочакаме такова време, когато сегашното ни битие ще ни изглежда странно с безчовечността и с насъскванията на огромни маси хора едни срещу други. Как е възможно в течение на хилядолетия християнската ни цивилизация да се гради върху антагонизъм, т.е. върху гневно отрицание! Толкова сме уязвими, а разумът, сякаш вместо да ни примирява едни с други, трупа оръжия за масово поразяване. Така малко е необходимо, за да живеем хармонично помежду си, в съгласие с природата! Пиша това, а нахална, понеже кресливо звучи, циганска музика цепи простора на крайния ни квартал. Някой празнува, весели се, ала дори и в щастлив час, когато би трябвало да му се радваме, че празнува нещо си, идиотът просташки предизвиква с невежеството си бесове. А ти пак си длъжен да го обичаш и да му прощаваш, още повече, защото е толкова непохватен с това свое безочие и наглост. Защото намразиш ли, нищо няма да постигнеш: дяволът влиза между теб и простака, и оттук-насетне чакай беди.

  Отстъпление ли е Любовта? Разбира се, че няма да ида да се обяснявам в любов на грубияна, на престъпващия нравствените правила; но в моето поле Ненавистта няма да пусне корен. Ще ми струва нерви да се сдържам, никой няма да види моето великодушие, пък твърде вероятно е да ме обвинят, че съм малодушен, та и затова отстъпчив, но това малко ли е! Ще направя залог за бъдещето, именно като отрежа Злото, което опитва да ме изкуши да отида да смачкам главата на простака. Защото какво е всеки престъпващ етичността – не е ли той безпросветен невежа, колкото и дипломи зад гърба си да има, с каквито и титли да се е накичил, колкото и готино да седи онова, което казва. Бесовете са у мен, и без да са преструвки и медено сладки речи, добре е да ми повярват – аз действително желая да съм повече от това, което съм – един обикновен човек в България, размечтал се да е смирен и любвеобилен.

  Изпитанията унижават, но на пръв поглед. Всъщност, това са поводи да се уверя достоен ли съм, до какви висоти или низости съм в състояние да достигна. Не, не е странно, висотите – особено материално изразените, са Стълба нагоре, която води стръмно надолу. Съжаление за заможния тарикат и лицемер! Ах, колко проблеми си има той със себе си! На бедния проблемите са извън душата; душата му е уверена в правотата си: да не е избрала нравствените отговори, просто не би била бедстваща душа. И не вярвам, че в охолство, заобиколен от слуги и пажове или смешници, щях да съм по-щастлив. У доверчивия българин съзирам повече самоирония, отколкото страдание; душата на бедния хленчи, усмихвайки се и донякъде горда в избора си.

  Защо преобладаваща част от пасмината разбогатели се измамници се държи така арогантно? Ами това, мисля си, е комплекс. С какво друго да си избие чувството за малоценност! Гърмене с пищов, топовни салюти, насрещен марш, пищни кавалкади и прочие суети, финтифлюшки. Ако да не бяха така смешни, бих ги съжалил, бих им съчувствал; но то не противоречи на любовта ми, само подсказва какви усилия са нужни, за да ги обичаш все пак, простосмъртни човече. Естествено, аз не мога да се надскоча – бих им отрязал главите, а подир убийството отново бих ги възкресил, за да преживеят отново и отново стреса от собствената си нравствена гибел и за да се прогласи великодушието на униженото и оскърбено човечество именно заради тях, разбогателите се измамници, ругателите на човечността, творящите войни и хаос.

  ...Минал с колата покрай жена си, която чакала автобуса, и се престорил, че не я забелязва; тя обаче го забелязала, ама видяла и съществена подробност – че до мъжлето й се кипри изрусена пищна дама, самата Мерилин Монро. Като повечето от мъжкарите у нас, и той отрекъл: как па могла да си помисли такова нещо – влачил с ведра и кървава пот на чело доводи, аргументи, свидетелствали му и двама харни авери, които се клели в майка си и баща си, че ги бил черпел баш по същото онова време, платил бил сметката и прочие. Мисля си: леле, колко ли щастлив ще да бил, че му се отдал най-после случай да си отмъсти на тази, която за двайсетина години брачен живот превърнала някогашния планински орел в плахо домашно петле!

  Добре де, жените са по-добрата част от човешкия ни род; защо обаче все с клюна отгоре посягат върху нас! Не е ли по-умно да приемат своите мъжлета и любовници за поотраснали, понякога белокоси, пооплешивели, белобради момчета, които имат великата необходимост от ласка и всеопрощаваща сестрина милост? Тъжното е, че и ние рядко прощаваме женското великодушие към мъжките ни греховни помисли.

  
11.07.2000. 

  Тукидид (460 или 465-404 г. пр.Хр.) е тракийска издънка от два рода, носещи името Олор, владеещи златни рудници между остров Тасос и град Амфиполис***. До 424 г. пр.Хр. Тукидид бил един от десетте стратези**** на Атина, ползвал значителна власт и влияние както във военните, така и в държавните дела. Загубил битка при обсада на Амфипол и бил заточен подир пленничество при спартанците (негови и атински врагове). Последните двайсетина години странял далеч от политиката, отдаден на писане и уравновесен бит. Прозата му е мъчителна за четене поради изобилието от имена и факти, но и заради отсъствието уж на всякакво пристрастие. Това, обаче, е повърхностно впечатление; всъщност, мъдрият Тукидид създава разтърсващи две и повече исторически платна: за чумната епидемия в 430 г. пр.Хр. в Атина, когато е отстранен от управлението от най-тачения от съвременниците елин – Перикъл, като починал година след това, в 429 г. пр.Хр., във военната експедиция за завладяване на Сиракуза, днешния остров Сицилия – експедиция, приключила с пълен разгром за атинските воини. Жестока е трагедията на мятащата се в безизходица 40-хилядна обградена от врагове армия, изтощавана методично ден подир ден до ужасяващата смърт на десетки хиляди отчаяни млади, до онзи момент пълни с жизненост мъже.

  Силата на Тукидидовата проза е в тази наглед безпристрастност. Той не назовава пряко, а ми внушава потрес и съчувствие като средства за преосмисляне на древни сюжети. Ръкописът бил внезапно прекъснат от събитията през 411 г. пр.Хр. от т.нар. Преврат на олигарсите срещу атинската демокрация. Шест-седем години по-късно, 55-60-годишен, Тукидид издъхва в наследственото родово имение в Егейска Тракия (днешна Северна Гърция) в подножието на планината Пангей, известна ни днес под името Кушница. Стратег ще да е бил на около 40-41 г., което ще рече, че бил роден в 465 г. пр.Хр. Отбелязал съм с огромна удивителна името на 36-годишния Алкивиад, произнесъл в Атинския сенат самонадеяна реч, която станала повод атиняни да се въодушевят от идеята да завладеят Сиракуза. Не послушали уравновесения Никий и грозно си изпатили за тази самонадеяност синовете на Атина.

  
16.07.2000.  

  Четейки ръкописа на колегата Ангел Грънчаров (1959) "Преследване на времето" с претенциите на автора, че това е научно-философска проза. Бележки…

  1) Към текста "Другият Адам" (стр. 61): Твърдението "човекът е зададен априори като набор от качества, които в някаква степен сам ще открие или няма да разкрие", е оспоримо, според мен, понеже свежда усилията ни единствено до това да открием какъв е Божият промисъл за всекиго от нас, простосмъртните. Ами в такъв случай изборът вече не е избор и свободата на личността да се осъществи се свежда до елементарно разчитане на знаци от предопределеното свише. Как да се съглася с такава тъпа претенция! Защото всеки от нас тук не е само резултат и следствие, а е и самозараждаща се идея за борба срещу обстоятелства, дори и срещу божи идеи.

  2) Към текста "Очакване на бъдещето" (стр. 94): За разлика от Артур Шопенхауер (1788-1860), смятам, че всеки човек е господар не на настоящето, а на миналото си: свободен е да го възпроизвежда и интерпретира както пожелае; докато настоящето – вместо да сме действащ персонаж, ни обрича много по-често да сме статисти или съзерцатели на безброй катаклизми (сблъсъци) и трансформации (преображения) от всякакъв род. Дори кроткото живуркане не става съвсем по волята ни; и тук сме зависими я от болест, я от непредвидено обстоятелство, я от мимолетни страсти и настроения. Изобщо, човек битува в динамично равновесие от случайности (скрити закономерности), където волята му далеч не е единственият решаващ фактор.

  
17.07.2000.  

  Вчера два часа, от 3 до 5 след обяд, се пекох на паркинга пред магазина на Метро, докато Re. и колежката й Ганка пазаруваха сухоежбина за предстоящо едномесечно турне до 12 август из Южна Франция. Двете сами не усетили колко време престояли в огромното хале. По пътя към блока им Ганка поне три пъти рече: "Оле-е, два часа! Мен никой не ме е чакал толкова време... Да бе милият ми съпруг, какъвто е нервак, нямаше да се стърпи да не влезе и той в Метро, за да ми вдигне скандал, че съм го накарала да чака". А Re., като останахме насаме вечерта в леглото, ми изсъска: "Все пак си показа зъбите, нали! Не се стърпя! Можеше поне да помогнеш да разтоварим количката с багажа (покупките), предпочете да си дремеш в колата. Ай, колко си зъл и коварен! Познавам те аз, по мълчанието те познавам".

  Какъв е този неудържим женски рефлекс – да наскърбяваш онзи когото обичаш? 


  Вчера към 9 и 30 сутринта звъних по телефона у Грънчарови; обади се той, Ангел; на предложението да идем в някое от кафененцата срещу Висшия селскостопански институт рече, че бил зает до 12 часа, имал после някакъв ангажимент, не можел да отдели това време. Знае, че срещата е, за да говорим за книгата му "Преследване на времето", предполагам, или поне е близко до ума, за да не го знае; ама се държа по телефона така, като да го търсех за моя си лична изгода. Бил ми загубил номера на телефона, та пожела пак да му го продиктувам. Етичен ми изглежда, естествено е да е зает, не би трябвало да го съдя, но що ме заболя от този отказ? От самолюбие ли!

  Виолета Еневска – началната учителка, която доскоро толкова харесвах, а покрай Случая Глория ми се показа в съвсем друга светлина. И заради нейната позиция по този случай ме наказаха тъпанарите от регионалната Просвета. Защо ме нараняват точно близки хора, които съм ценил повече от останалия свят? Дали пък това не е нормално? Сърцето страда по-силно поради любов или приятелство, отколкото по други някакви си причини. Та за такъв род нежни рани от приятели бих пожелал да напиша сборник разкази под надслов "Улица Ниш", дето да опиша моето най-ранно детство с всички битки и поражения заради развихрила се посредственост. За мото ще поставя пасаж от посланието на ап. Павел до коринтяни (стр. 1417 от Библията): Щом любов нямам, нищо не съм. (…) Любовта е дълготърпелива, пълна с благост, любовта не завижда, любовта се не превъзнася, не се гордее, не безчинствува, не дири своето, не се сърди, зло не мисли, на неправда се не радва, а се радва на истина; всичко извинява, на всичко вярва, на всичко се надява, всичко претърпява.

  Подобни ситуации като споменатите три по-горе…

  1) Мария К. (1957) – когато с дипломата за завършения VIII клас на сина й Здравко, много щастлив, че Здравко е пълен отличник, долетях заедно да се порадваме, а тя хвърли само кос бегъл поглед и с държането си ми показа, че не съм й нужен. А пък аз бях влюбен в нея и за мен по онова време тя беше най-готиното момиче на света.

  2) Колегата Пеньо К. (1948) – когато му изпратих за частни уроци сина на приятел, рекъл пред колеги: "Жоро вероятно го е страх, че не може да води частни уроци по литература". Похвалил ме, накъсо казано! Но аз си замълчах, и досега съм мълчал.

  3) Съседи от блока, след години търчане да оправям общи бакии и да устройвам как по-уредно да съжителстваме, по-едно време ме обвиняваха, че вероятно лично съм се устройвал, окупирал съм бил властта. Та професорът Тоню Стоянов (1925) от третия етаж в нашия вход с още двама глупаци ходил да се жалва в приемната на ГК на БеКаПе от мен и ме гледаше до смъртта си (май 2020) накриво, като да бях му изял любимия десерт. Случва се в ден, когато главният редактор на "Комсомолска искра" Георги Яков се отбил за нещо си в същата приемна и секретарят на БеКаПе тежко-тежко се обърнал към Гошо: Я, гледай как твой подчинен се развихрил там? И Гошо се появява на следния ден в редакцията суен-буен и пред зейналите дузина вестникари ми рече: "А бе, Бояджиев, ти какво си деребействал във вашия блок?"

  4) 75-годишният Петър Петров, за когото се потрудих да му вдъхна самочувствие, че е добър автор, пише важни за света неща, а той ми разгръщаше веднъж балтона в антренцето им да провери не съм ли отмъкнал някоя вещ от дома, с блеснали очи ми хвърли в лицето лафа: "Един много близък роднина напоследък така ни ограби, ах, така ни ограби! Доверихме му се, а той бърникал из стаите зад гърба ми".

  Следва

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 31 avg. 2020

Илюстрации:
- Последната снимка на баща ми нейде в Родопите*****.
- 1945 г. Баща ми с приятели сред пловдивската Главна.
___
* Апокалипсис: откровение; тук е в смисъл: мъчително положение, непоносими събития, ужас.
** Допълненото в скоби е от 7.ХІ.2006 г.

*** Вж. Тукидид, "Избрани страници", изд. 1988 г.
**** Военачалници в Древна Елада. 

***** Снимката е от полуосветената фото-лента, която извадих от фотоапарата му "Зенит", който се оказа единствената необгорена вещ в купето на почти новата жигула, в която баща ми е горял на паркинга зад милиционерския блок 51 в пловдивския жк Тракия, привързан към предпазния колан, след обяд около 16 часа на 31 авг.1983 г. Шест дни след това той издъхна от 30% изгаряния в столичната клиника "Пирогов". Трупът му със санитаря на моргата следния ден между шест трупа в мазето на клиниката едва можах да позная – толкова силно се беше подул от гнилостния процес. А си отиде от този свят в четирийсетия ден след 61-та си рождена дата 22 юли 1922 г. Бел.м., tisss.

неделя, 30 август 2020 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (230.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (230.)

  ...Бидейки клюкари, клеветници, богомразци, ругатели, горделивци, самохвалци, изобретатели на зло, непослушни към родителите, безразсъдни, недружелюбни, вероломни, непримирими, немилостиви. Те, ако и да знаят правдата Божия, именно че тия, които вършат такива дела, са достойни за смърт, пак не само ги вършат, но са и благосклонни към ония, които ги вършат...
  Послание на ап. Павел до римляни, гл. І, ст. 30-32.

  15.06.2000. КУЧЕ-ПАЗАЧ

  Снощи метеоролозите обещаха днес да е 36°С в този район на Балканите: 36°С в Пловдив, 37°С в Русе… Снощи около полунощ грозни псувни и закани ме събуждат; долу пред блока неколцина яки мъже тези двамата едва ги разтървават: единият е двайсетинагодишният Вангел, син на Жеката, Желязко от Стряма, другият май беше Дечо Докса, т.е. Неделчо Грозев (1950), една от легендите на бокса в Пловдив. Докса крещи псувни, а Вангел, който може да му бъде син, запенен, боричкайки се с едва-едва удържащите го, и той крещи от ярост: "Тоя вече е умрял! Ще те убия, бе! Майка ти дейба. Тоя вече няма да е жив! Мръсен циганин, майка ти дейба циганска!" Докса отсреща: "Македонско копеле! Македонски фашист! Ще те смачкам, само ми ела!"

  Половин час по-късно ето, че се появява полицейска камионетка долу пред нашия вход на блока. Поседяха там полицаите с включени габарити и с изключен двигател десетина минути, без никой да се покаже откъм колата им, но и без някой да опре до тяхната помощ, па си поеха бавничко по пътечката, тежко-тежко се изметоха. Ами не им вярва народът! Никой не се обърна към тях за помощ, само виковете и псувните дето престанаха. Моята полиция ме пази... Пази, ама я по-далеч от полицията стой и си решавай проблемите, ей тъй разсъждават хората от моята черга в пловдивските бедняшки махали и в новичкия яко занемарен краен квартал, дето сме се омешали в едно селяни и кореняци пловдивчани от старите пловдивски махали. На Дечо Докса майка му е гъркиня; баща му издъхна преди година, може би и повече, беше цирков артист баща му – жонглираше и свиреше на трион-джага. По-големият с две години брат Георги обикаляше по нощните заведения с баща им Иван и като акробат, и като жонгльор: балансира върху кръстосани четири-пет цилиндъра, насочил дълга сабя с острие обърната към лицето му, а на другия й край, откъм дръжката или ефеса на сабята, както е терминът, положи в три-четири-пет редици една върху друга табли с полупълни стъклени чаши отгоре им и при това положение балансира на един крак. Виждал съм го това шоу преди повече от двайсетина години, като коронен номер в нощна вариететна програма в ротондата на комплекс "Пълдин" в Стария Пловдив, стотина метра преди пеш по калдъръма да стигнеш до известната Хисар-капия.

  Вангел е 27-28-годишен. Обикаля по Македония, Черна гора, Босна и Херцеговина, от няколко години върти тъмен някакъв си бизнес там по обгорените от сръбските войни пътища. Майка му, Танчето, е от Пиринския край, от Петричко или някъде от селата край град Сандански, има як родов корен там и чувам, че вуйчото на Вангел му подарил новичка лада, а и чат-пат довтасват на гости у тях тузари с черни очила и огромни скъпи коли. С мобифон се разхожда като гересто петле наоколо; бъбрят шепнешком съседите – щедро пилеел за хапване и пиене. От кротък притеснителен хлапак израстна пред очите ми в млад мъж, от когото баща му се страхува да не яде бой, пердашил женчето си пред аверчетата, но не мога да река, че съм го смятал за зъл или буен преди, ала двайсетинагодишни нагли, шумни мъжкарчета с жълто още около човката го следват, кикотят се нощем по пейките пред блока ни с момиченца; очевидно компанията на Вангел им носи самочувствие. Губи се Вангел по месец и по три-четири месеца, па се върне у дома, и явно празен не се връща.  

  Дечо Докса пък върти из Пловдив като таксиметров шофьор, регистрирал се към фирмата на дъщеря си, която се омъжи за полуиталианец-полубългарин – с игриви очички един пооплешивяващ хубавец. Докса по някое време се прочу из града като тартор на таксиметърджиите пред Централната пловдивска жп-гара, все в побоища с други групи таксиметърджии известни. Разговарял съм много пъти с тези двама, всеки със своите достойнства и странности. В известен смисъл намирам, че са ми симпатични, понеже са мъжкари, но са от онзи тип българи, за които е приказката "Хубав човек, ама да не ти е в къщата" и друга една лакърдия: "Че еди кой си ходи и със свещ си търси белята". Та за снощната им кавга си помислих: Ай, какви скрити енергии, каква дива ненавист дреме у всекиго от нас, родените тук, в този най-най-древен град на Полуострова! Говорим, че Миналото с кървавите си трагедии ни е зад гърба, забравено, покрито с дебел слой пепел из огнище от убийствени страсти, а оказва се, то дреме у мен, у теб, в най-неочакван миг, посреднощ, когато никой не предполага, да ни превърне в настръхнали хищници, жадни за отмъщение и кръв.

  17.06.2000. 

  Довършвам четенето на "Срещи с миналото" от родения през 1895 г. литературен критик проф. Георги Цанев. Тази биографична сага, в която уважаваният марксист-комунист по възможно най-честния за възгледите му начин описва вкратце галерия от известните ни автори между 1920 и 1944 г., поставя жизнено важен и за моите си писмени забавления въпрос: Кой съм всъщност? Ами не мога да не се съпоставям с онези известни, обградени с обществено внимание и респект личности: Владимир Василев (1883-1963)*, Боян Пенев (1882-1927)**, Кирил Христов (1875-1944)***, Асен Златаров (1885-1936), Михаил Арнаудов (1878-1978) и тъй нататък – все личности от този калибър, генерали в сферата на литературното изкуство или публицистиката… Кой съм! Кой чете сътвореното от мен? Какво печеля от самоограничението, което съм си наложил, или по-точно казано: от нежеланието да се прекланям, да тропам по високи порти, ръце да целувам, да моля когото и да било, макар не заради себе си? И какво да сторя? Да тръгна по улиците с възгласа Наса-а-ам, народе! Елате да видите агнето с двете глави, жената-каучук! Елате и вижте, елате да се полюбувате!

  19.06.2000.  

  Събуждам се и първата у мен мисъл ме вдига на крак. Отварям кутията с цигари – толкова ли съм безпомощен, та ме дразни така силно наглостта? Защо така трудно приемам смирението като форма на поведение? "Бъдете пламенни!" се отнася към сферите на духа: да, знам това, и въпреки книгите, прочетени и преживени, въпреки опита ми на човек, отдавна прекрачил Христовата възраст (33 г.), как да се съглася с тази вакханалия на тържествуващото Невежество!

  Учителят да не може да защити учениците си. Какво е това! За първи път ли ми се случва! Не разбира се. И винаги, без изключение, винаги, казвам – изправял ли съм някого, подкрепяйки го, убеждавайки го да е горд, за да си отстоява достойнството, неизменно се е получавало по-зле: Грандоманията, Грубостта или Невежественото нахално и дръзко са разпердушинвали всичко наоколо ми, а онези, които уж съм се втурнал да подкрепя, са изпадали в още по-незавидно положение. И съм слушал от устата на същите притеснявани и унижавани: "Защо ти беше нужно! Кому доказваш и какво доказваш? Ако не се бяхме възпротивили, ако не се беше появил ти акъл да ни даваш, Злото да ни е отминало с по-леки загуби, а сега, гледай какво се получи!" Злото настръхнало с цялата си мощ срещу тях, по-жестоко и много по-болезнено ги бие през лицето, през раменете. Лично познавам почти всички пловдивски автори, участвали в нашумелия случай с поета Петър Манолов (1939-2016)****, и знам какво се струпва върху осмелилия се да се противопостави на системата за строг подбор на кадри за писателския или за журналистическия бранш по времето на соца. И това кощунство тръгва още от най-ранните ни детски и училищни години.

  Тъй стана през далечната 1974 г. с 22-годишната Ася, жена ми, когато тогавашният шеф на пловдивската Народна библиотека Атанас Мосенгов й отне правото да учи задочно висше образование, нареди й да избира – или хамалин в библиотеката му, или студентка без работа. "Мен висшистки не ми трябват!" – рекъл Наско Мосенгов, иначе много уважителен спрямо шефовете на града кадър, типичния приспособил се. Тъй се получава и сега, 26 години по-късно, с моите петокласници: вместо да се почувстват уверени в справедливостта, в благородството, във великодушието, тях – изключително по моя вина, ги обявиха за лъжци, като престъпници ги разпитваха, притесняваха ги по перфиден начин, наплашиха ги, разколебаха ги в увереността, че Доброто и Истината са по-силни от Наглостта. И пак се питам: кой съм, какво ми подсказва, че именно това е Пътят да ги науча да се отстояват с любов? Ето, дори приятелски настроени хора ме гледат със съжаление: "Защо ти трябваше? Помогна ли им или – обратно, затвърди у тях представата колко е уязвим кроткият, добрият, честният човек в твоето мило отечество?"

  Оказва се, нарушаващите неписаните Десет божи заповеди изричат с повече жар и сякаш с повече основание истините, които не са им присъщи; и то е на всички нива тук, в България. Майката Бутова-Вутова пропищя чак до министъра колко жестоко е засегната честта й на интелигентна дама, обаче потъпка честта на двайсетината ми ученици. Евгений Бакърджиев (1955), председателят на софийската организация на СДС, снощи в предаване по телевизията красиво и логично говори за демокрация и обединение; този хубав човек, образ на озлобление и конфронтация с всички, дето не са от СДС, създател на смутове, образец на креслив грандоман, така характерна за политиците ни напоследък ярка обществена персона.

  О, как се надигат към повърхността дебелите пластове душевна тиня! Опитвам се да бъда смирен, да си давам вид, сякаш нищо особено не се е случило, а всъщност отвътре кървя, и как да изкашлям от себе си кървавата буца, заседнала на гърлото ми! Някога, като дете, моите родители жестоко ме биеха, а аз им се кълнях в любов, въздигах ги и пак си ги обичам. То не е ли смирение! "Обичайте своите гонители" – съветва ап. Павел; това – без да съм знаел посланието му – вече многократно съм го вършил и не съм късал връзка с ни един от онези, които вгорчаваха и вгорчават живота на доверчивия обикновен българин. Ето ги!

    - Изнудващите.
    - Лъжците.
    - Хулещите.
    - Самовлюбените.
    - Крадците.
    - Предателите.
    - Грубияните.

  Срещу всяко от тези названия поставям грозд от имена на щастливо поминуващи съграждани. И какво, като ги обградих с уважение, с жестове на Любов – да проумея какви са отвътре? Нещо промени ли се у тях! А може би са станали по-добри, но аз, отнесен в бързея на делничните грижи на простосмъртен, не съм успял да проумея. Кучето-пазач е по-уязвимо от хищника. Хищникът пази единствено себе си; за него правилата не важат, може всякак да те нападне, и особено в гръб; и особено когато си отворил сърцето си за дълго лелеяна мечта*****; съобразява се само с личния си интерес, със собствената си тъпа природа. Да казвам ли с колко неща е длъжно да се съобразява кучето-пазач и кого то повече пази: себе си или поверените му души! Учителят обаче е много повече от куче-пазач, че носи светлинката на божествената представа за хармония между Човека и Небето.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 30 avg. 2020

Илюстрации:
- По течението на Марица, Пловдив, ок. 1940 г.
- С баща ми някъде около река Марица, 1970 г.
**** Вж. https://faktor.bg/bg/articles/politika/na-vseki-kilometar/pak-e-fevruari-sramniyat-mesets-za-plovdivskite-pisateli
***** Веселичката книга "Историйките на ученика Ламски" (31 печатни коли) на връх Гергьовден 2004 г. по договор с печатаря трябваше да види бял свят, но събира прахоляка в две стаи на селска къща в Рогош. Дванайсет години труд ми е книгата. Страшна сила е човешката завист. Бел.м., tisss. 

събота, 29 август 2020 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (229.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (229.)

  ...Бидейки клюкари, клеветници, богомразци, ругатели, горделивци, самохвалци, изобретатели на зло, непослушни към родителите, безразсъдни, недружелюбни, вероломни, непримирими, немилостиви. Те, ако и да знаят правдата Божия, именно че тия, които вършат такива дела, са достойни за смърт, пак не само ги вършат, но са и благосклонни към ония, които ги вършат...
  Послание на ап. Павел до римляни, гл. І, ст. 30-32.

  13.06.2000. НАЙ-ДОБРИЯТ НИНДЖА

  От разговора вчера вечерта с Re. Силно впечатление й направило спокойствието, съзерцателното у двойка австрийци, понакуцващ мъж на възраст и неговата млада дама в дълга бледорозова рокля, с широкопола бяла капела. Седели върху плетени столове в ресторант-градина сред боровете в тучна морава. Наоколо яздели понита разни посетители на местността. Не магарета, а игриви понита яздели облечените в специална червено-бяла униформа аристократи: някакъв жокей-клуб в околностите на Виена. И си представих тишината, свежия планински въздух, резлив, та чак леко пари в ноздрите, звук от жокейска свирка или команда, а може би и едва доловимия аромат на стари виенски валсове… Господи! И аз някъде имам спомени от това, но в кой ли живот ми се е случило?

  А при нас е задушно, вони на стара яхния и прегорял шарлан, в който са пържили три месеца цаца, вони на яко занемарена кръчма с предизвикателно име "Bulgerien ombrella", демек: "Българският чадър", як намек за убийството на писателя Георги Марков и на кибритлии селски тарикати, крадци на кокошки от съседските дворове, ловки измамници. Мило ухание на простотия, мил роден аромат на екарисаж. Какви ти виенски валсове, каква ти тук тишина! Ние сме си типичните южняци на материка с цялата ни просташка глъч, веселие, предизвикателства. Елате ни вижте! Праните прежълтели от пикоч гащи се изнасят на показ, а който крещи по-дръзко, най-нагло, който най-театрално размахва юмруци и се зъби, него приемаме за най-праведен, за готин, нему се възхищава нацията ни, път му отваря да мине в по-предните редички на державата и елита на "обществото". Ала и то е старо клише, не от мен измислено за Балканите и дивата балканска паплач, касаещо разните тъмни балкански субекти. Всъщност как ли бих умирал от скука в онзи подреден, благовъзпитан, достопочтен свят! Неслучайно ангелите тук са ме поселили, тук е мисията ми. Казах го тези дни и на друга една неспокойна душа, на младия поет, когото имам за приятел, с всичките уговорки и взаимни несъгласия за ролята на литературата и публицистиката. Казах му на младия поет Гален Ганев, че не току-тъй съм си нарекъл през 1994 г. фирмата (представи си – едноличен търговец!) Гарван. Гарванът се храни с мършата на този свят; той е енигматичната птица, която посреща душите по границите между живота и смъртта, когато човекът няма защо повече да лъже, че застава гол и безпомощен срещу собствените си грехове, срещу жестоката истина, че сме си много грешни по природа, и че колкото повече те разочарова този човек, значи толкова по-силно ти се налага да го обичаш, за да разбереш защо е станал такъв, какъвто ти се показва.


  14.06.2000.

  Камъни в моята градина, Re. някак не може да се примири, че съм приел да живея неизменно ограден от четири стени, на постоянния адрес и сред обичайния пейзаж, който се открива зад единствения мой прозорец, и да си мисля, че това е светът. Тя схваща доброволното ми отшелничество като затвор, а вероятно и като страх пред тръпката да преоткриваш хубостите на света и живота, движейки се в материалното пространство: например, прекосявайки надлъж и нашир Европа, прекосявайки поне два пъти годишно Атлантическия океан до Атланта, до Чикаго и назад. Елементарно ще е да се впусна да я оспорвам, да захвана примери да редя, аргументи да влача с ведра от дълбоки стари кладенци, да доказвам нещо, доказано хилядолетия преди нас, живите днес на тази неспокойна планета. Да, казвам си – права е, ех, как ми се пътува и на мен по белия свят! Палатката, масата, столовете за къмпинг, сгънати в багажника на колата, заредена и готова за път по всяко време на денонощието и на сезоните в моето настроение; и всичкото това мое четене, всичките ми многолетни приготовления за излитане извън тази среда, образно казано, защо ли са? Давам си сметка какво монашество, какъв манастир е това моето; ех, права е Re., че пишейки книгите си през тези поне четирийсет години, съм силно застрашен от вероятността сетивата ми към реалния свят да закърнеят. И успокоително ли е, че авантюрите ми са от друг род и в други измерения?

  Е, добре! Фино настроената антена длъжна ли е да си мени местоположението? И като тръгне да го сменя, това какви предимства може да й предостави, какви загуби и непоправими поражения? Уязвим съм като свещ, запалена на връх. По върховете ветрищата струят с ураганна мощ. А дали желая да ме видят? Тази светлинка в чест на самолюбието си ли единствено паля?

  Вибрациите, които ни пронизват от Небесата над нас и стоновете на милиардната човешка маса наоколо как да съчетая, как да изразя с писмени знаци ставащото, ако тръгна да влизам в роля на пътуващ проповедник, на пилигрим! Да, оправдавам се, писаното остава – за разлика от изговореното, което безвъзвратно отлита, не се ли намери кой да го запише. Всеки творец е самолюбив, тщеславен. Това е горивото. А състезанията защо са ни, ако не за да излъчат Победител, Лидер на човешката сган, Любимеца на тълпата през всичките епохи на цивилизацията?! Не съм Победителят с главна буква; състезателният импулс като да ме изоставя вече. И не става дума за умора – "На най-добрия нинджа не му се налага да се бие". По друг начин разбирам точно днес, след Случая Глория, древната Далекоизточна мъдрост: Не му се налага да се бие не защото са се изчерпали съревноваващите се с него, оспорващите или пренебрегващите го тотално, а понеже самият той е разкодирал безсмислието да се доказваш, причинявайки рани на човека отсреща.

  Всеки – със своето мнение! Всеки – със своето право на личен избор! Кой съм, че да налагам своята представа за Истината? Победата в спор или сражение е Пирова победа. Тренирал съм бокс, бил съм се и с другите хлапаци, и върху боксовия ринг; е, не бях от най-добрите боксьори, но поне видях отвътре как изглежда една мъжка схватка на сцената, пред погледа на стотиците разпалени почитатели на формените побоища, та си имам мое лично основание да река: Най-добрият нинджа вероятно е човекът, открил за себе си, че светът вече не се нуждае толкоз от доказателства за превъзходство, колкото от Любовта, като единствения начин да приобщиш другия към своето, а и себе си, от друга страна, да приобщиш към множеството човеци. Не насрещу им вървейки, а движейки се успоредно, заедно с техните вопли, съмнения, хленчове, страхове, тревоги*. И това вече не е Иисус Спасителя, не е говорещият от висотата на божествената мъдрост на Космоса – т.е. на красотата в нравствен план, а продължение, развитие, делнична работа в посоката, зададена нам от богочовека от Витлеем. Апостола Левски е такъв характер, такъв човешки стереотип – образ на продължителя, на христовия Ученик, преоткрил бога, пребиваващ у всекиго от нас, простосмъртните.

  Външно, видимо стоя си на едно място, ограничен съм в рамките на бетонната си килия в жилище накрай Европа, зад най-голямото циганско гето на Балканите, може би в Европа. Всъщност, повече съм вътре в събитията от който и да е авантюрист-пионер-мореплавател по световните океани на доброто и злото. Проблемът ми е, че не мога да крача сам пред себе си – нещо, което и Иисус не е успял или по-точно, не пожелал да бъде. Нежен ли е гласът на съвестта?! Не мога да си представя Христос като Говорещия с гръмотевичен тембър. С гръмки интонации звучи крачещият пред стъпките Му родственият Нему Йоан Кръстител. Йоан Предтеча за света е рупорът, усилващото устройство пред шепота на мълчаливия звезден покрив, от дълбините на Вселената просмукващ се до сетивата ни.

  Мила Re., не искам да съм страна в този спор; съгласявам се с теб, казвам: Права си! – но то е не за да избягна споренето, а защото ми е хубаво, че мислим различно, това именно придава романтична тръпка на жежките ни срещи като жена и мъж.

  Мисълта е по-бърза от крачката, от летящата със страхотна скорост космическа ракета, от разпада на ядрото при ядрена експлозия. В мислите си обгръщам цялата ни планета, Вселената; тогава какво значение има в кое кътче на материалния свят съм? Кардиф ще остане за мен изкусителна мечта: да се разходя из него, да поседя край пристанището и кея с огромните кораби, докато не го видя с очи, докато не ме разочарова колко подобен е на всеки пристанищен град по света. С какво Балчик е по-долу от Кардиф, може би Балчик за мен да е три пъти по-артистичен. Обаче аз не съм виждал Кардиф, така познатото бледнее пред изкушенията откъм непознатото. Не че имам нещо против да видя как живеят виенчани в луксозно подредената своя Виена; моите лични представи, придобити чрез разказите ти за всички посетени от теб великолепни кътчета на Европа, Близкия Изток и Северна Америка, мисля си, са по-пищни, защото са освободени от кристалите на солената пот, от задъхванията на изкачващия се мимолетен гостенин към красивото и уравновесеното битие.

  Пречи ли ми невежествената кал, в която живея? Но аз и не знам друго – все едно да твърдя, че ми пречи моята кожа. Накъсо, материалното ме вълнува дотолкова, доколкото мога да творя, без същото това материално да ми пречи, да не го усещам като юзда между зъбите или като шпорите и камшика на луд някой ездач, който ме е възседнал. Ала ти си двайсет години по-млада, имаш време да разбереш тези неща.
Опияняващо е свистенето на въздуха в разперените за полет огромни млади крила. Лети! Сега ти е времето да летиш, да събираш аплодисменти, овации, възхищение, впечатления, картини, образи, нови сюжети. Ще те притеснява ли моето невидимо присъствие в твоя авантюристичен, неспокоен, очарователно суетен материален и преходен свят? Образът на птица в полет ми е много скъп; ами че какво е птицата, затворена в клетка, освен унил мирис на перушина! Ала не мисли, че съм престанал да летя. Просто моето летене е в други пространства. И то, разбира се, не се нуждае от обяснения, когато пред себе си имам жизнена, интелигентна и тъй привлекателна млада особа, като теб, мила.

  Любопитство е основният ми недостатък освен ревността. Когато престана да съм ревнив и любопитен, когато сам се зазидам в черупката си, даже и тогава няма да е без надеждата, че някой ден ще се преродя в друг някакъв образ, но обладан подир инкарнацията** от все същите древни мои желания и импулси, породени от любов.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 29 avg. 2020
___
* Вж. ап. Павел, І послание до коринтяни, гл.ІХ, ст. 19-22: „…За иудеите станах иудеин, за да придобия иудеите”… и по-нататък.
** (лат. in "във" + caro, nis "плът") Въплътяване. Влизане на душа в плътта, в плътското. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1558.)

  ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1558.)     Не се плаши от локвата, душа и свят й е да те окаля! Смачканото празно тенеке вдига глъч до неб...