До четиринайсетата си година детенцето е кошница, пълна с дарове и таланти. От средата, в която расте, зависи дали от него ще израсне талантлив човек или слепец, който на висок глас хленчи и усмърдява света и живота на другите. – Аноним (1947)
21 jan. 2022 МОЯТА МИЛИЦИЯ МЕ ПАЗИ
Бил съм в VII клас на пловдивското училище "Сашо Димитров", когато през лятната ваканция хлапаците от махалата прекарвахме по цял ден на някогашния Градски плаж – отдавна изтърбушен с четирите си басейна заради разширението на Гребния канал. Имаше дни, когато сред гъмжилото от сърцат млад народ на плажа просто не можеше да се разминеш. Тук се играеше футбол на малки вратички, а пък и по полянките край четирите басейна, по разхвърляния изваден от Марица пясък човек място не може да си намери. Мокри, само по бански, редяхме се на опашка за изобретените в Пловдив, "принцеси" (препечена кайма с настърган кашкавал върху филия хляб) от по само 25 стотинки, с две "принцески", и си се наял; или да наредите с приятел по пет клечки в пясъка на 3-4 метра един от друг и с каменна плочка от реката да водите сражение до победен край, т.е. до последна клечка. Имаше шумни весели дни – на конкурса "Мис и мистър най-красиво и хармонично тяло", когато барабите от крайните ни пловдивски махали обсаждаха платформата, монтирана на метър над земята, по която като патка в кълчища се мотаеха героините на деня. Спомням си Росица Русева – леко бездарна по онова време млада актриса от Пловдивския драматичен театър, за която някой от кибиците мераклии под дървената платформа се изрева по повод чудно налетите й в онова славно време цици: "Ай-й, Росе, колко изразителни очи имаш!" Помня си и как край лехата с цветята положиха двайсетинагодишен удавник и опитваха сред плътна тълпа от зяпачи да го съживят, уви! – откараха трупа с линейката на "Бърза помощ". Тук се организираха случайни или уговорени срещи с някое вече узряло за секс моме, играеше се на "джагите" (маса с пластмасови човечета в синьо и червено, движени с лостове по футболното поле от зелено сукно, за да уцелят с метална сачма вратата на вражеския тим.
Какво ли само нямаше тук! Цялата шарения, суета и сексуални мераци се струпваше на това късче благословена пловдивска земя. Помня как по някое време – вече около 1966-1968 година, на същия любим плаж се появиха френски, белгийски, холандски и русоляви скандинавци хипита: дългокоси, мръсни, направо мърляви, в окъсаните им джинси, с огромна раница на гръб като костенурки защъкаха из моя роден Пловдив, изтягаха се по пловдивската Главна, серяха и пикаеха в храстите на Цар-Симеоновата градска градина. Спомням си и как предизвикателно се целуваха, обарваха и гушкаха със своите мърляви момичета на ръба на юношеския басейн и как ние – хлапаците от махалата, ги зяпаме като кацнали сред нас извънземни. Педерастията още не беше на мода; тя много по-късно се появи и разцъфтя.
От всичката идилична суетня изплува от мъглата на изтеклия вече над половин век "мицът", Милиционерът, Негово величество Простакът в униформа сред голите тела на Пловдивския градски плаж. Кеси си мицът потен край детските люлки (боядисана триметрова дъска, монтирана да се клати като везна върху желязна шина на половин метър над земята), върти си той лъскаво метално синджирче в пълна милиционерска униформа, с полувлажна от пот милиционерска фуражка: явно пратили са го да кеси на плажа по служба, милият охранява плажа, демек. Бил съм в VII клас (1960 г.), както по-горе споменах, и тъкмо взех да го съжалявам, че му е толкова кофти и службата, и орисията, гледам го, обхванат от хлапашко състрадание, но мицът, както си въртеше синджирчето наляво и надясно: "Имам да вземам, нямам да давам!" – така злобно ме шибна с металната си въртележка, че не само силно ме заболя, ами ми се и доплака, че е толкова нещастен идиотът.
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited on 21 jan. 2022
Илюстрации:- Малкото Анче*, аз и Васето на летен лагер.- Народът яде, а народната милиция го пази**.–––
* Малкото Анче, т.е. Ангел Христозов (1947), ми е съученик от основното училище. Тримата – той, Дибеша или възпълничкият Петър Дончев Калчев, и аз, в VI-VII клас образувахме някакъв вид театрална трупа за празници на училището и други веселия. За празника на училище "Сашо Димитров" в салона на кино "Гео Милев" по-ячки батковци отнасяха от физкултурния ни салон три-четири тюфлека в железничарското кино, само за да можем, според моя сценарий на палав шестокласник да се търкаляме, премятаме през глава и да се гоним и заливаме от кикот по театралната сцена пред хихикащото множество от съученици и строги учители с кисела усмивка. Малкото Анче, чиято майка била някога самодейна актриса, единствен между нас тримата стана актьор, и още помня, афишите по пловдивската Главна за спектакъла на Пловдивския драматичен театър само с двама актьори (млад мъж и млада жена) "Пейката" ме изпълваха с гордост и кеф, че ето на! – и ний сме дали нещо на света... без да си направя труд да отида на представлението, за което хубави работи се изписаха. Ей това нехайство подир завършека на някоя работа си ми е визитната картичка и до днес. Тъй де, след като си свършил работата, що да се тупаш в гърди: "Альооу, някой още да не ме е забелязал?!" Отминаваш по-нататък и си свиркаш с уста – други велики дела те очакват, че Негово сиятелство Животът е кратък, доста кратък. Снимката е правена от професионален фотограф занаятчия, който два дена по-късно честно ни я донесе в плик – 3 броя, които си бяхме предплатили по левче едната. Става това на стръмната поляна над пътя, минаващ по средата на някогашните Панагюрски колонии, през лятото на 1959 г. ** Задачата му е – Като се напие Народът, да не вземе да се сбие, или някой аджамия, опиянен от изпитото край мезето и свинската карантия винце и домашна ракия, като се изпусне и изпсува на майка Народната власт или – не дай, Боже! – партийния княз, Човекът на реда и закона тутакси да отведе нещастника в най-близкия участък на МВР, където неколцина бойки служители усърдно да го посъветват, и така да му избият от кратуната неприятните мисли, и по този начин му внушат крепка вяра в БКП и в утрешния светъл ден за цялото прогресивно човечество. Бел.м., tisss.
До четиринайсетата си година детенцето е кошница, пълна с дарове и таланти. От средата, в която расте, зависи дали от него ще израсне талантлив човек или слепец, който на висок глас хленчи и усмърдява света и живота на другите. – Аноним (1947)
МОЯТА МИЛИЦИЯ МЕ ПАЗИ
Бил съм в VII клас на пловдивското училище "Сашо Димитров", когато през лятната ваканция хлапаците от махалата прекарвахме по цял ден на някогашния Градски плаж – отдавна изтърбушен с четирите си басейна заради разширението на Гребния канал. Имаше дни, когато сред гъмжилото от сърцат млад народ на плажа просто не можеше да се разминеш. Тук се играеше футбол на малки вратички, а пък и по полянките край четирите басейна, по разхвърляния изваден от Марица пясък човек място не може да си намери. Мокри, само по бански, редяхме се на опашка за изобретените в Пловдив, "принцеси" (препечена кайма с настърган кашкавал върху филия хляб) от по само 25 стотинки, с две "принцески", и си се наял; или да наредите с приятел по пет клечки в пясъка на 3-4 метра един от друг и с каменна плочка от реката да водите сражение до победен край, т.е. до последна клечка. Имаше шумни весели дни – на конкурса "Мис и мистър най-красиво и хармонично тяло", когато барабите от крайните ни пловдивски махали обсаждаха платформата, монтирана на метър над земята, по която като патка в кълчища се мотаеха героините на деня. Спомням си Росица Русева – леко бездарна по онова време млада актриса от Пловдивския драматичен театър, за която някой от кибиците мераклии под дървената платформа се изрева по повод чудно налетите й в онова славно време цици: "Ай-й, Росе, колко изразителни очи имаш!" Помня си и как край лехата с цветята положиха двайсетинагодишен удавник и опитваха сред плътна тълпа от зяпачи да го съживят, уви! – откараха трупа с линейката на "Бърза помощ". Тук се организираха случайни или уговорени срещи с някое вече узряло за секс моме, играеше се на "джагите" (маса с пластмасови човечета в синьо и червено, движени с лостове по футболното поле от зелено сукно, за да уцелят с метална сачма вратата на вражеския тим.
Какво ли само нямаше тук! Цялата шарения, суета и сексуални мераци се струпваше на това късче благословена пловдивска земя. Помня как по някое време – вече около 1966-1968 година, на същия любим плаж се появиха френски, белгийски, холандски и русоляви скандинавци хипита: дългокоси, мръсни, направо мърляви, в окъсаните им джинси, с огромна раница на гръб като костенурки защъкаха из моя роден Пловдив, изтягаха се по пловдивската Главна, серяха и пикаеха в храстите на Цар-Симеоновата градска градина. Спомням си и как предизвикателно се целуваха, обарваха и гушкаха със своите мърляви момичета на ръба на юношеския басейн и как ние – хлапаците от махалата, ги зяпаме като кацнали сред нас извънземни. Педерастията още не беше на мода; тя много по-късно се появи и разцъфтя.
От всичката идилична суетня изплува от мъглата на изтеклия вече над половин век "мицът", Милиционерът, Негово величество Простакът в униформа сред голите тела на Пловдивския градски плаж. Кеси си мицът потен край детските люлки (боядисана триметрова дъска, монтирана да се клати като везна върху желязна шина на половин метър над земята), върти си той лъскаво метално синджирче в пълна милиционерска униформа, с полувлажна от пот милиционерска фуражка: явно пратили са го да кеси на плажа по служба, милият охранява плажа, демек. Бил съм в VII клас (1960 г.), както по-горе споменах, и тъкмо взех да го съжалявам, че му е толкова кофти и службата, и орисията, гледам го, обхванат от хлапашко състрадание, но мицът, както си въртеше синджирчето наляво и надясно: "Имам да вземам, нямам да давам!" – така злобно ме шибна с металната си въртележка, че не само силно ме заболя, ами ми се и доплака, че е толкова нещастен идиотът.
–––
.jpg)
.jpg)
.jpg)