сряда, 1 август 2018 г.

Story – АСЯ (4.)

"В онези дни имаше толкоз много неща, които трябваше да си изясня..."
Ърнест Хемингуей, "Безкраен празник"

АСЯ

    
Глава III (продължение)

    Защо ли я поканих да прекараме заедно вечерта? Тя защо се съгласи? Чаках я пред входа на киното, а когато започна прожекцията и тя се появи притеснена, но и доверчива, крадешком прекосихме двора на училището, бутнах предварително открехнатия отвътре прозорец към първия етаж, и така, през занималнята за децата от предучилищната група, сетне нагоре по голямото стълбище и се вмъкнахме в директорския кабинет. Запалих нафтовата печка, пуснах магнетофона, и като сложих цигара между зъби, кръстосах крак връз крак на шефския трон. Тя пък, извърната настрани, седна на диванчето: топли ръце над печката, разглежда ме.

    – На колко си години?

    – На осемнайсет – излъгах.

    – Значи си една година по-малък.

    – Има ли значение?

    – Ти как мислиш!

    – Не мисля. Хайде да потанцим!

    Танцуваме. Опитвам да я гушна. Дърпа ми се, забива лакти в гърдите ми, когато посегнах да разкопчея зелената й плетена блузка с къс ръкав, перна ме през ръката:

    – Не пипай.

    Ами добре! Седнах миролюбиво, зачаках. Заприказвахме дали някой в киното не ни е усетил, дали онези вече са разбрали, че сме заедно. Спрях магнетофона, угасих печката, отворих прозореца стаята да се проветри от цигарения дим. Минахме на пръсти по обратния път, тръгнах да я изпратя към горния край на селото. И преди улицата да завие, тя се спря на ъгъла. Стои като вкопана, гледа ме пронизващо, ще пробие две дупки в мен:

    – Затвори очи!

    – Що?

    – Ей така. Затвори очи, ти казвам!

    Затварям очи. Усетих плътна, леле каква целувка! Прокарва езика си между зъбите ми, но се изскубна; и като ми помаха за сбогом, изчезна зад ъгъла. Бил съм втрещен. Облизах устни и плюх. Бе инстинктивна реакция, не знам защо. Крача раздвоен към центъра на селото. Тази нощ как да спя, прехвърлям наум цялата вечер. Ама че глупак! Усещам се хем замаян, хем въпреки това, тъничка струна в мен звънти, звънтиии. Май съм щастлив.

    След два дена Бекир – мой ученик от осми клас, със заговорнически вид положи на бюрото ми прегънат няколко пъти лист от тетрадка:

    – Писмо от Асито имаш, другарю
*.

    Заоблен, типично женски почерк: "Защо не ми се обади? Тази вечер ще те чакам пред киното. Ела!"

    Пъхнах листчето в джоба. Що пък не!

    И наистина я видях пред киното; кого чакаше сред купчината момичета и момци, само моя милост може би знаеше. Изтраяхме всички да влязат в киносалона и по познатата пътечка се вмъкнахме в училището; този път я отведох в дъното на коридора горе, в спалното помещение за хлапенцата от началния курс. Избрах легло до прозорците, по-далече от вратата, край шкафа с музикалните инструменти на училищната фанфарна музика.

    Лягаме. Прегръща ме, целува ме, и докато ме гали и целува, шепнейки нещо неразбираемо, припряно разкопчавам палтото й. Вдигнах полите на дебелата зимна рокля, замотах се с белите й чорапки, запратих високите й модни ботушки през две или три легла настрани. Единият патък изглежда уцели големия училищен барабан, защото и двамата подскочихме от звук, подобен на топовен изстрел...

    Заредиха се дни на очакване. Кога пак ще я видя?

    Вътрешно съм си спокоен – все ми е едно, нали нищо от мечтаното не откривам в тази плътска история! А дните си летят. Продължих да витая в сферата на книжния си живот, дето съм и цар, и просяк, дращя пак същите безнадеждни стихове, съзерцавам света, хората, вслушвам се в шумове и разговори наоколо, търся зрънцата истина, обзет от самочувствие, че съм нещо различно от всички тези толкова обикновени хора, че звездата ми е силна, твърде силна, и разперя ли криле, само да реша, ще отлетя от това провинциално мъртвило. Ето, наближава пролетта. Месец-два, още много мъничко, и ще доплувам до бреговете й, отрупани с цветя.

    Започнах веднъж
седмично да прекосявам полето до Балчик. Няколко пъти с мен идва Данко, после вземахме с нас и очилатата Ася. Заставаме на стръмния сипей над громолящите налитащи, разбиващи се под нозете ни вълни върху съскащия пясък, греем лице на оскъдното зимно слънце.

    Не се виждам обсебен от нея. В края на краищата, не аз я търся. Нали! Качваме се от Гурково на рейса за Варна: аз – върху някоя от по-предните седалки, тя – в противоположния ъгъл, сама-самичка на седалка, външно непознати един за друг. Вече сме на Балчишката автогара. Вървя напред, тя – подир мене. Слизаме към брега, промъкваме се по криволичеща край свлачищата пътечка. Храстите ни закриват от света. Прегръщам я насред малка, колкото носната ми кърпа, полянка с изсъхнала тревица. Постилам балтона си, тя ляга и се любим…

    Назад – по същата пътечка. Спирам. Сядаме върху извишаващо се над плажа местенце, на ръба пред скосен като с нож къс земя. Десетина метра под нозете ни вълни с дантелена бяла якичка грохотно прииждат, блъснат се в едрите обли камъни, превземат ги, после – оттегляйки се, все едно с кравешки език засмукват пясък, камъчета, черупки и то е вечният ритъм и вечната любовна мелодия на морската вълна и брега. Паля цигара, давам й да си дръпне от цигарата. Кашля. Излизат й сълзи на очите. Смеем се.

    – Защо "Аси"! – казвам. – Трябва да е Ася. Има една Ася** у Тургенев.

    – Не знам. Така ме кръстили. Аси се казвам, не Ася. Но ти, ако толкова искаш, можеш да ми казваш Ася, няма да ти се сърдя.

    – Ще ти викам Ася.

    – Хе! – стрелка ме дяволито.

    Отново в междуселския рейс, отново безразлични, скучни непознати до Гурково. Автобусът се отклонява само веднъж – към Царичино, което е на километър или два от Балчик, да разтовари неколцина местни селяни с техните вечни чанти, бохчи, кошници. Прави маневра, обръща с маневра назад-напред върху тясно площадче, после от разклона поема наляво и... след шест, седем или осем километра асфалт ей ти го Гурково. Слизам с ръце в джобовета в центъра, току пред спортната им зала "Славия"; Ася продължава към следващата спирка, която е крайна и за шофьора, и за машината му, ще преспят в село Тригорци. Нищо не знам за Тригорци, не ме интересува кой живее там, какви са хората и как я карат. Доволен съм от себе си и толкова. Какво повече да иска един 24-годишен глупак!


    В кишав един четвъртък хващаме рейса за Варна; на Златните пясъци слизаме, търся хотел "Амбасадор"; били сме тук с Данко, обстановката ми е позната. На рецепцията с моята дама разиграваме старателно репетиран етюд. Тя е уж в командировка, аз по свои си делови работи. И абсолютно непознати! Наема си апартамент от най-скъпите, категория лукс: огромна спалня, радио, телефон до радиото, голяма порцеланова вана, чудесен изглед към морето; моя милост дели една от най-евтините мизерни стаи без изглед – изгледът ми е към задния двор, дето са кофите за боклук. Деля стайчето с голобрадо селянче, на което в седем надвечер навъсен обяснявам, че тази нощ няма да съм тук, тъй че дишай спокойно, приятел! И всичко ми е наред: Спи градът! – както си имаме за такива случай лаф в моя роден Пловдив! Дали хленчещият Димчо Дебелянов е преживял това, минава ми през ум:

Спи градът в безшумните тъми.
На нощта неверна верен син,
бродя аз бездомен и самин –
а дъждът ръми, ръми, ръми... 

    Отвратителен ситен дъждец ръси и всичко от хотела навън е тъжно, та тъжно. В
мъквам се като лисугер при нея и събличам натежалия от влагата балтон.

    – Ама ти... Ти... тук ли смяташ да спиш?

    – Че къде другаде! – бодро отвръщам, шляпайки към величествената снежнобяла вана гол, метнал само оскъдна хотелска хавлия през кръста.

    Любим се нетърпеливо страстно. Крие ми се в завивките като заек в пухкава преспа. Вижда ми се странно податлива и пробвам какво ли не. По някое време кипря се гол-голеничък пред огледалото, любувам си се, въртя копчето на радиоапарата музика да намеря. Няма музика. Идиоти! Защо ли фанфари не звънтят. Вдигам телефона. Боже мой, ах, Господи Боже мой, на кого да се обадя в среднощния час, когато всички спят като заклани? На никого няма да се обаждам. Никой не ме интересува в този чудесен момент. Пък и най-добре е никой за мен от този момент нататък да не се интересува. Хубаво ми е в тази стая. В леглото там спи момичето, с което съм се любил; зад стъклото морските вълни свирепо се лашкат в прибоя и на крачка, само на крачка от хотел "Амбасадор" е пълен мрак; в окото да ти бръкнат, няма да видиш кой е.

     Някъде след девет слизаме в ресторанта. Вечеряме пилешки мръвки в подозрително кафяв възкисел сос с пържени гъбки печурки. Предлагат и кошница цветя. С широк жест на заможен човек, дето не си знае парата:

    – Два букета! Пардон... Четири букета от ей тези, червените лалета!

    Пием руйно вино от глинени канички, пуша мно-ого специални цигари, "Филип Морис мултифилтър": с активен въглен; пише и е показано върху кутията как никотинът го поглъща активният въглен. "Що ли ги пуша тези фъшкии – мърморя, – като им отнели най-сладкото, никотина?" Тъп опит за остроумие. Срещу мен – ококорените й светлосини очи.

    Ресторантът – пълен. Уж зима, работен, делничен ден, а откъде са се домъкнали всички тези хора? Оркестърът свири не дотам зле, справят се някак. Леле-е, танго! Обожавам тангото, казано ехидно. Донякъде е вярно обаче. Танцуваме. На моменти бъркам стъпката, но моята дама смирено е приклопила взор. От време на време усещам как ме разглежда любопитно. Какво ли си мисли? По дяволите, каквото ще да мисли! Нейна си работа.

    Качваме се пак в хотелските покои малко преди полунощ; до следния ден сутринта поставям свой много личен, чисто мъжки рекорд: шест пъти, и то пълноценно, оле-оле! Заспиваме гушнати като братче и сестриче... На утрото откривам, че чаршафът под задника и гърба до шията ми е влажен, та и подгизнал, противно лепкав. Леле-е-е, отде ли се е изсипала толкова гадост! Криво-ляво маскираме стореното и се изнизваме гузни към бара.

    Долу е мистично тихо и пусто. Пием блудкавото им кафе. Поръчвам от същите цигари. Мултифилтър... Го-о-оляма работа!... Цигари като цигари.

    Разхождаме се бавничко край моренцето. Мъгливо е. Загубваме се из мъглата, която се носи на огромни валма ниско току над пясъчната ивица, откриваме се с ръкомахане, подскачане, щури крясъци. Тържествен, соча да види какво съм сътворил с парче мидена черупка: Ася + Жорес, но не й прави кой знае какво впечатление. Нахална вълн
а заличава имената ни. И ние тъй, прорязва ме, ще изчезнем някой ден от този свят. 

    Връщаме се след обяд в Гурково и никой не се досеща къде сме били, какво сме правили, познаваме ли се изобщо.

    Само Данко иде угрижен насреща ми, кога вече съм се сбогувал с нея:

    – Къде се губиш? Търсих те навсякъде.

    Шест пъти ни запознават. Шест пъти в разни компании и по различно време в течение на месец при различни обстоятелства си подаваме ръка:

    – Приятно ми е, Ася.

    – Аз пък съм Жоро.

    Ами да, наистина, няма ли кой да ни запознае най-после?

      Следва

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, uni 1987 edited 1 avg. 2018

Илюстрацията долу е към новелата "Ася" (1857) на Иван Тургенев (1818-1883).
___
* По онова време ученикът се обръщаше към учителя с "другарю". В училище, помня, през есента на 1992 г., колегата биоложка Петкана Кръчмарова сръга с лакът тогавашната още простосмъртна даскалица Цвета Иванова – просперираща днес пловдивска бизнес-дама, па забучи показалец в корема ми, сякаш ям малки деца: "Виж го, ма Цвето, този им е главатарят на анархистите. Всички сме другари, само той господин". Членовете на БКП първом се опъваха, терсене им бе, пък после... ех, после, като решиха да се правят на демократи, не мож ги настигна, не мож ги спря! 

** В едноименната новела "Ася" Тургенев, в четирийсетата си година разказва за любовта между 25-годишен заможен мъж и 17-годишно селско момиче. Сюжетът е представен в първо лице, от името на някой си Н.Н., който – припомняйки си случая, приключва своята глупава младост. Вж. https://obrazovaka.ru/books/turgenev/asya. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)    Роденият във Врабево, село нейде в Троянския балкан Николай Заяков (1940-2012) * – поет и колега в...