неделя, 14 юли 2019 г.

КАИНОВО СЕМЕ

КАИНОВО СЕМЕ

Тук живеят хора неизвестни,
които правят шумни сватби,
любят се, деца създават,
умират без излишни драми,
като оставят във наследство
товар от грижи в тоя свят.
Тук, в крайният квартал,
добре се помнят футболните мачове,
някой интересен филм по телевизията,
Близкоизточната криза,
семейните кавги и кражбите на онзи,
когото хвалеха във вестника
преди години.

За тях Историята – туй е  почит,
каквато те не заслужават,
Историята – туй е празник,
където всеки с официални дрехи влиза,
но те във всекидневните
се чувстват най-добре.*

  Как да се правя на глух, като не съм глух! Как да се правя на сляп, като не съм сляп! В тези речени-недоизречени извивки на авантюристичното са и моята печал, и моят възторг. Не съм толкова елементарен, колкото и да сте праволинейни, мои оръжия и слабости! Колкото и странно, живял съм май повечето време в сънища и илюзии спрямо живота; кога треперя от слабост, тогава – разбирам го след време, съм по-жив, повече изкушен от тръпката на живота. Благодаря ти, моя лична участ, че не ме оставяш щастливо да се плъзгам по повърхността.

  Преди време, почти юноша, съчиних текст, чийто рефрен
"в нещастието си щастие намирам" и до днес ме съпътства. И нека е така, докато дишам! Защо ми е театрален грим по лицето; знае ли публиката, че у актьора гримът е засилен, грубо и едро е нанесен именно за да се вижда лицето-маска и от последния ред в партера на театралния салон? Великолепието не е в дялани върху камък напътствия, а в нюансите на близост между сърцата, в преливанията между Истина и Илюзия, Вярно и Невярно. Разпнат, чувствам се по-близо до същността на Вселената. Страшно е да замълчиш, когато отсреща очакват думи на болка и отчаяние. Страшно е да замълчиш в такъв момент, и това е силната позиция при резки ситуации в живота; всичко останало са обвинения, хленч, самолюбиви изблици, неща, които няма как да си простиш по-късно сам на себе си, ако себе си приемаш действително с уважение и самоирония, което ще рече, без да се главозамайваш. Някогашната поетеса и литкритик от кръга около Георги Джагаров Катя Митова, днес професор от университета в Чикаго
**, ме обвини че съм бил монолитен***, че твърде самоуверено се изразявам, че надценявам своето, че в критични ситуации докрай опъвам нервите на враг и приятел, че не владея умението смирено да преживявам завоите на живота. Тъй е, но и не е съвсем така, с ръка на сърце мога да кажа: онези, които са ми създавали притеснения, съм чувствал по-близки до себе си. Гласът ми е глас на унижените оскърбени – мисля си, и на всички онези, които в страданието си живеят по-интензивно и са принудени очи в очи със себе си да смиряват обзелото ги задушаващо вълнение на страстта.

  Боли ли я косената трева?**
** Боли я, разбира се. Ала където е била наранена, тревата избуява, най-разкошен е дъхът на младост и свобода. Това е изворът на моя оптимизъм. Да заничам иззад гърбовете и иззад туловищата на неприятностите, да проектирам слънчеви територии отвъд днешното отчаяние – ами че то си е такава авантюра! Кой ще посмее да ми отнеме това щастие. Сво-бо-ден! Тъй разкошно си, утро! Всички пътища са открити към теб, сърце. Не желая да съм крепостен мужик, електорат и изобщо притежание, а и не желая да притежавам когото и да било. Не са ми нужни трохи от чужда трапеза. Предпочитам себе си да съм, да съм в съответствие със собствената си природа. Това предпочитане отхвърля половинчати решения. И се оттеглям днес от своето вчера***** не като еретик, а плътно свързан с Вярата, която човеците преди нас измислили да ни изпълва с духовна сила, понеже сме уязвими, греховни, мимолетни, непостоянни.

  Защо да соча лошото у човека като единствения начин, единственото средство той да се замисли, та и сам да се заеме да се поправя? Колкото и благонамерен да съм, този човек е логично да си рече: Какви са ми на мен тези поправители на недъзите, не се ли самоизтъкват чрез моята мъка, на мой гръб? И вероятно наивно си мисля, че със злото у човека да се справяме (ако действително желаем да помогнем) най-човеколюбивият начин е, като му посочим добрите страни, похвалиш добрите му качества, с внушаване колко жалко е кацата мед да съсипва заради лъжица катран. И ако насреща ти е разумна душа – а такива, колкото и греховни да сме в отделни помисли и постъпки, сме почти всички), та ако насреща ми стои нормален човек, той сам ще се досети и не ще приеме подсещането за издевателство. Вътрешна мотивация не се постига с кресливи похищения над егото у човека, каквито и основания да ти е дал да му се дразниш.

  Събуждам се преди час и пред очите още са ми низ постъпки на колеги учители. Събуждам се с такова едно калпаво настроение, та се захващам да изправям грешниците на съд пред моята си представа за нередно и редно. Е?! Стана ли ти по-ведро, драги ми самонаел се прокуроре? Не ти стана по-ведро. По-зле – съвсем ти се затули хоризонтът от мъртвешки облаци. И взех да подхващам от другия им край нещата. Казвам си: този, дето ме ограби и сега ми се присмива, всъщност е добър човек, я виж, двама сина храни и облича в Рогош, трепери им; та ако обстоятелствата дотам не са го притискали до стената, всъщност е готин, учтив по душа; лошотията му не произтича от неговия стил и нрав, ами иде от моментна немарливост, може би от малодушие; и за да уравновеси нараненото си самолюбие, да приспи свой някакъв си комплекс за малоценност. Ами да, казвам си обнадежден, понеже нещата вече съвсем не ми изглеждат тъй отвратително. Ами да! Ако съм сторил подлост, това е заболяване, вирус, проникнал у мен. Какво ще ми е необходимо тогава? Да ме унижават във възмущението си, или да ме погледнат с очи, които ми съчувстват, че съм се показал селски тарикат, а не добър човек, какъвто всъщност съм?

  Аз – човек по природа, съм замислен от Твореца (има ли го Творецът или не, друг въпрос) като същество благородно. Злото е отстъпление от мен си, каквито и временни ползи да ми носи с пълни шепи това Зло. Понякога си мисля, че не бих оправдал – не, но че нямам сили да осъждам грях, сторен от любов. Любовта е основа и връх, всичко калпаво обгръща с чар, аромат на пролет, тегли ни към Небесата. Който обича истински, по-склонен е да се смирява, да страда и да прощава със замълчаване. Чуя ли някой да хленчи и да кълне на висок глас, с нокти лицето и ризата си да дере, косите си да скубе на площада, ясно ми е – любов няма у него; той в момента е по-нищ и от най-окаяния, понеже бесува, обвинява, за да не му се види недоимъкът от духовност: бесовете го налетели, прегърнали го и го карат да ходи с подпухнала от злост внезапно погрозняла душа.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 15 mar. 2001 – edited by 15 uli 2019

Илюстрации:
- Каин тъкмо е убил своя брат Авел;
- Цялото кралско войнство, Пловдив.
_____
* “Крайният квартал”, от сб. „Сутрин рано”, изд. 1984, с. 6.

** Катя Митова, "Далече от поезията", в. "Литературен фронт" от 7 апр. 1984: Лирическият "аз" в тези стихотворения е монолитен, единен, без никакви вътрешни противоречия, той е белият, а светът около него е или черен (...), или сив. Към "черния свят" той се отнася с презрение, към "сивия" – със снизхождение и т.н. Авторката на тези редове днес е професор по литература в Чикаго, уважавана дама в общността на българите-емигранти. Госпожата едва ли помни хубавичкия период, когато лит. критиците у нас бяха принудени да се съобразяват с указанията на другаря Георги Джагаров относно т.нар. идеологическа диверсия. Вж. http://clubs.dir.bg/showthreaded.php?Board=bulinusa&Number=1939443251 ("моята чудесна приятелка от Чикагския университет Катя Митова – поетеса, преводачка на поезия, човек с голямо сърце и не по-малък PR-талант"). 
 *** Свилен Панков, "Сутрин рано"... много рано", в. "Литературен глас" от 28 авг. 1983; 
**** Началният ред на "Косената трева" от сб. "Сутрин рано", изд. 1983., с.36.
***** От "Непоправимо", вж. http://jores-tisss.blogspot.bg/2015/12/ars-poetica_29.html Бел.м., tisss.

ЩАСТИЕТО

ЩАСТИЕТО

Какво в клонака прави 
невзрачното врабче?
Чирика и се дави 
с каквото го влече. 

Какво до късно пише
подлец без капка срам?*
Е, ясно, не афиши,
пак донос клепа там. 

Какво безкрайно радва 
любезния хитрец?
Да го поставят в рамка
и с ангелски венец. 

Шивачът да ушие
най-скъпия костюм, 
миячът да измие
прашасалия друм,

мазникът – гръб да кърши,
тъкачът – да тъче...
Щастли
в е който върши
каквото
го влече.

Да лъже – политикът,
банкерът – да краде,
овци след вълк да тичат
и той да ги яде.

Да ходи бос – глупакът,
а умният – да блей,
когато всички чакат
от него ум да сей.

Смешникът – да разсмива
с разчекнати уста,
Пилат – да си умива
ръцете от кръвта,

да се кълне във вярност –
предателят до гроб,
да му е благодарен –
наивният народ.

Мазникът – гръб да кърши,
тъкачът – да тъче…
Щастлив е който върши
каквото го влече.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019
Plovdiv, 10 uni 2006 – edited by 14 uli 2010

Илюстрации:
- Вера, когато бе едва на четири;
- Авторът по същото онова време.
–––
* Бивш университетски доносник с тв-трибуна в Пловдивската обществена телевизия, бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)    Роденият във Врабево, село нейде в Троянския балкан Николай Заяков (1940-2012) * – поет и колега в...