Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

събота, 25 януари 2020 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (42.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (42.)

     Ти, жалък, подъл, скучен шут – прощавай!
     За по-голям те взех: каква съдба!
     Но виж, опасно е да се стараеш
     премного... 
ІІІ действие на "Хамлет", У. Шекспир (1564-1616) 
  24.01.1999., продължение
  И ето що се получи! Отгръщам напосоки Сарояновата книга първо. Посегнах към нея, може би защото снощи в телефонния разговор от не повече от час и половина аристократката Re. озадачена ми напомни как преди три години настойчиво съм й препоръчвал много внимателно да се заеме да прочете въпросната книга, както – между другото, подчертал съм бил! – внимателно съм я чел аз. И като се заровила прилежно в "Некролози"-те на Сароян, открила на страница 40-та кола неразрязана, т.е. въобще неотгръщана от наше Лъвско величество. Та отгръщам напосоки да се уверя, че наистина е имало слепени страници, които Re. гневно е разпорила, както твърди – с големия тъп кухненския нож, и... И чета на страница 173-та некролог № 126, където ето какво пише:

  Преди двайсетина години братовчед ми Сипон Ростом Багдасарян (...) взе да ми подхвърля, че трябва да стана малко по-отстъпчив, защото започва да ми излиза име на човек, с когото никой в Холивуд не може да разговаря. И по тази причина кино-студиите, готови да работят с мен, се отказали дори да ме потърсят. Уверих братовчед си, че е твърде мило от негова страна да ми го каже, но това мен ми е известно много отдавна и не виждам причина да ставам по-отстъпчив или да се нагаждам към чудатостите на хората от бранша, нито смятам, че това положение е неблагоприятно за мен, тъй като все пак съм писател, а не амбулантен търговец. "Глупости, братче – каза ми той. – Не виждаш ли, че в Америка няма писател с поне малко талант, който да не е станал богат, а ти едва изкарваш колкото за прехраната и за глупавите детски издръжки?" Отговорих му, че и това ми стига и че успехите на моите съвременници са ми добре известни; някои от тях познавам и не мога да ги обвиня в нищо, освен в естественото им желание да се оправят някак в живота и да забогатеят. Още отначало моята страст беше да пиша правдиво, а това означаваше, че няма да е лесно или дори възможно да се оправям в живота. Впоследствие лека-полека разбрах, че изобщо не трябва да се притеснявам за това. Да се оправям ли? С кого? С някой, който също си блъска главата как да преуспее и да натрупа пари, а всъщност се отдалечава все повече от крайната цел и от смисъла на живота.

  Преписвам почти цялата 173-та страница, защото – когато аз я прочетох, зинах от учудване, изненадан: зад хитроватата усмивчица изпод висналите рачешки мустаци на този нагъл арменец Сароян имаше недвусмислено послание точно за такъв като мен – отговорът на онзи въпрос, с който почнах почти двучасовия нощен разговор по домашния си телефон с прилежната Re. Кой ми пъхна пръста на точното място от книгата? Повтарям: посегнах непреднамерено, колкото да се уверя дали Re. пак не е била права снощи между единайсет и дванайсет и половина да ме укорява, че горещо й препоръчвам нещо, което аз самият не съм проявил търпение да прочета внимателно и докрай, ами съм го захвърлил още на четиридесетата страница. Уви, за съжаление следите от кухненския нож стояха като веществено доказателство за суетността ми и собствената ми немарливост, въпреки че ако аз бях рязал, щях да го направя фино и хич нямаше да личи, а не да гледам сега някакви си дрипели от тъп кухненски инструмент за рязане на хляб. Обаче няма как да не се запитам все пак: А бе, какви са тези "случайни" съвпадения, дявол да го вземе?

  
25.01.1999.

  Вчера, докато си пиехме кафето, както това става през последните месеци, Емил* подхвърли по повод наброските ми след прочита на злополучния роман "Любов в ада", че Димитър Кирков по стил вървял в стъпките на Иво Андрич... Нещо в този смисъл каза. Ама и добави: самият факт, че съм натрупал към двайсетина страници разсъждения по въпросния роман, вече му подсказвало, че все пак има постижения у автора. Накратко, насочваше ме да съпоставям нещастния Митко Кирков не с хора от други континенти, а с писатели от Балканския регион. Ах, великодушният Емил! Може би вече съжалява, че ми е дал да чета тази силно препоръчана от него книга.

  Дали не е геройство, че пенсионираният счетоводител Петър Петров в тези свои години, кажи-речи, с инат, със зъби и нокти се е заловил за литературна дейност и къде със свои средства, къде с помощ от приятели издава книжка подир книжка – пет книги за последните седем-осем години, чиито мижави продажби едва покриват разходите му по отпечатването. Това не е ли себеотрицание? Ех, какви егоисти сме това ние, по-младите!

  ...Млад!? Карам 52-та си година. Александър Филев, добър приятел от гимназията, от ученическите години, отпреди да се заселя в крайния квартал през 1979 г., водих преди няколко седмици у Петрови да го представя като художник-живописец, и г-н Филев тържествено обяви, че дарява на умиления Петър Петров сборник стихчета от свои ученици с илюстрация върху корицата, която е творение на великодушния художник, пък накрая си прибрал книжлето (една печатна кола с корица от картон). Това ми съобщи болният Петров снощи по телефона. Преди това същия екземпляр г-н Сашо великодушно ми го подаряваше на мен, ама аз този факт го пазя за мои си дълбоки размишления. Странности... Приятел, какво да го правиш!

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 25 jan. 2020 

Илюстрации:
- Непобеденият Хемингуей vs непобедимия Сароян;
- Уилям Сароян в поза, която пояснява творбите му**.
___
* Е. Калъчев, с когото в течение на години неделя сутрин в десет-единайсет си пиехме кафенцето пред павилиончето на афганистанеца Маруф край булевард Санкт Петербург в Пловдив. 

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (41.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (41.)

     Ти, жалък, подъл, скучен шут – прощавай!
     За по-голям те взех: каква съдба!
     Но виж, опасно е да се стараеш
     премного... 
ІІІ действие на "Хамлет", У. Шекспир (1564-1616) 
  23.01.1999.
  Обади се сестра ми. Забравил съм, че днес й е рожден ден, я гледай ти! Някога я обичах. Тя още си мисли, че съм й близък, а мен драмата й отдавна не ме вълнува. Същото се получи с бившата ми съпруга, после и с Мария, за която за ма-алко да се оженя. Неприятно, но е истина – някога имената на тези момичета са ме вълнували; днес сякаш назовавам мумии отпреди три хиляди лета. Впрочем, имало ли е мумии три хиляди години преди нас?

  Чета "Любов в ада" на Димитър Кирков (1945)*, пловдивчанин, лит. критик. Роман с белези на умело написан, но въпреки литературната рутина и енциклопедичните познания на автора, две съществени особености дразнят: 1) авторът е недоверчив, притеснен сякаш от простолюдието; казано накъсо, създал е галерия простодушни, невежи, невъзпитани първосигнални типажи из средите на фикцията "народ". Няма любов към тези хора и затова вместо пълнокръвни образи получили се зарисовки, схематизъм и предубеденост интелигентска; 2) атмосферата от годините 1942-1944 възпроизвежда стереотипната от соц.реализма у нас представа за народа, влюбен във всичко, що иде от Русия. И какво се получава? Балкански някакви простаци са очаровани от руската поговорка "В тесноте, да не в обиде", фраза, изречена първо от Аркадий Николаевич – емигрант, приятел на енигматичния българин Йона. Тази фразичка цитира Дионисий, който е главният герой, и простоватичкият му хазяин Цочо, размекнат, ги превежда: "Душа да ти е широка", и кани младия гост разнежен, зарязал своята неприязън към гражданята. И се потвърждава максимата "Какво е било не е важно, важно е как е записано". Манипулацията тук унижава; ала тя може да бъде и симпатична манипулация, т.е. да извисява читателя. Ето пример.

  В "Записките" Захари Стоянов за чобаните от селата около града Котел: Жеравна, Градец, Ичера, Медвен, които пролет-лете извеждат стадата в Карнобатското поле и Добруджа на паша. За онзи същи овчар сред овчарите "тия овчари киснат в дебело невежество и простотия във всяко отношение. От тия е населявана Добруджанската морава"
("Записки", изд. 1983, с. 40). А сега прочетете как ги описва Йордан Йовков! Какво душевно благородство, Боже мой, какъв фин усет у тях за духовното, и какво смирение, какво човеколюбие! Да се чудиш това същите ли тъпи кратуни са, или са ангели небесни. Като българин, съм си наясно, че Захари е правдивият от двамата; па и що ли му е да ни лъже! Манипулацията на силно религиозния и болнав Йовков обаче създава такава разкошна представа за същата тази невежествена паплач, че как да не те очарова, да не те изкуши да погледнеш човеколюбиво на онези тъпаци, от които си произлязъл! Едното е документално вярно, другото е по романтически красиво. Да речеш: госпожица Литературата – като една кипра, ще търчи все подир красивото; а с грозноватото нека се занимава Публицистиката! Нейна работа е то.

  Между 39-годишния Захари и 57-годишния Йордан бих избрал за водач в дебрите на литературното майсторство 26-годишния Хемингуей** от "Сбогом на оръжията". Че какво като е янки! Във въртопа на цивилизациите предпочитам да следвам най-добрия учител, откъдето и да иде той – и това не ме кара да се чувствам по-малко българин. Ценя публицистичната страст и хъз в "Записките" и Йовковите светци в Добруджа, но у Хемингуей за мен има толкова звездно пространство над кратуната ми и толкова дълбина под нозете ми, че директно ме отпраща към непреходността на древните библейските текстове: да речем – към терзанията на праведния Йов, към Соломоновия "Еклисиаст" или към горкия плач на злочестия Йеремия.

  Йовковият Моканин е величествен, чувствителен и самотник, отшелник някакъв; Хемингуеевите герои в романите "Фиеста" и "Сбогом на оръжията" са грешни, хем жизнени и много интересни. Може би точно с това ме привличат повече от нашите восъчни постници или космати таласъми в литературата. Струва си българинът да съпостави Достоевски и Йовков, Чехов и Йовков, за да оцени най-завършения като философия и литературно изящество сред нашите класици в прозата. Ала все пак! Захари Стоянов и Йордан Йовков са две страни на един и същи български рефлекс към света. И това няма как да го забравя, дори като свалям шапка пред Хемингуей.

  
24.01.1999.

  До късно снощи четох "Любов в ада" на Димитър Кирков. И го дочетох, урра-а-а-а! Как да похваля достойнствата на книгата, това ми е проблемът. Жените имат силна интуиция, я чакай да се допитам! Побъбрих с Re. по телефона, и значи, доколкото й схващам напътствията, не бива да съм толкова рязък в рецензията си. "Пък посочи известни качества, де!" Чудесно би било, според дамата от онзи край на жицата, да наблегна върху, да речем, че чрез Пловдив авторът представя един обобщен образ на България по време на война. Ах, тези жени!

  Подтискайки естественото си мъжко его и влечение към яснота и справедливост, захващам се да ровя из моята си библиотека – тегля книги, мятам ги върху бюрото. Ето заглавия и автори. Първо – "Докато чакам залеза", сборник с разкази и новели на Николай Казанджиев (1929-2000), издаден в 1979 г. И поради что ми е сборникът, да ме пита човек! Ами понеже Кирков е тукашен, пък пише за Пловдив, значи, за да съпоставя двама пловдивчани как описват родния град. Второ, "Някога в Цариград" от Христо Д. Бръзицов (1901-1980) – романизована документална сага за трагедията на македонските българи след Руско-Турската война от 1877-1878 г., покъртителна с прямотата си: от всяка страница лъха обреченост типично българска. Това четиво ми е за да го съпоставям с тромавия претенциозен слог на Димитър Кирков, където видимата фасада яко надделява над представата. Трето, книгата на Николай Хайтов (1919-2002) "Вълшебното огледало" за българската "родна реч омайна сладка", а и за префасонирането й; Хайтовите публицистични размишления са ми потребни, за да си изясня мои си наблюдения над "Любов в ада" като стилистика. За четвърто, взех сборник с три романа на приятеля Емил Калъчев (1932-2013), който сборник се появи през 1989-та, годината, когато е отпечатан романът на Д. Кирков. Книгата на Емил ми бе нужна, за да си обясня защо подробните научно достоверни сведения от Балзаков тип бъркат на литературното платно; понеже у Е. Калъчев обикновено случката води, а не авторовата воля. И пето, за десерт, за мой си кеф, за да сравня моите си философии с магнетичния, с ефирно-лекия, излъчващ непукизъм стил на един американски арменец, посегнах към "Некролози". Животът е суета! – гърми и трещи от дяволитите неприлично къси есета на Уилям Сароян*** върху съдбата на случайни и не съвсем случайни личности. Търси в шарениите! Там е библейското семе на мъдростта.

  Следва


Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 25 jan. 2020 
–––
*
Димитър Кирков (1945-2017)
** Отровен, Захари Стоянов издъхва на 39 г., Йовков след операция – на 57 г., а самоубилият се на 61 г. Хемингуей пише двата си бестселъра "Фиеста" и "Сбогом на оръжията", когато е едва 26-28-годишен.
*** Уилям Сароян (1908-1981). За съперничеството между Ърнест Хемингуей (1899-1961) и Уилям Сароян – https://www.panarmenian.net/rus/details/213728/ Бел.м., tisss.