Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

понеделник, 27 април 2015 г.

Публицистика - ФАЛШИВИТЕ ШИВАЧИ (7.)

ФАЛШИВИТЕ ШИВАЧИ (7.)
     
      31.01.2001 

      Живеем като крадци в отечеството. Като мародери в собствения си имот живеем, докато в други общества други хора грижовно сe отнасят към всеки храст, камък, ручей, стрък трева, към всеки знак от древността. Българинът днес е плачевен резултат от унизителното си минало, когато му е отказвано да разполага със своето и бил принуден из собствените си ниви да шета като разбойник по тъмна доба.

        01.02.2001

      „Д-р Фаустус” на Томас Ман, стр. 86-87... От стр. 75, част VІІІ авторът въвежда Вендел Кречмар в сюжета за гения. Кречмар – „доста под тридесетте", заекващ, „неугледен, набит човек с кръгъл череп, подстригани мустачки и често засмени, понякога замислени, а понякога дяволити кафяви очи” – обяснява вдъхновен пред почти празен салон, свирейки за илюстрация наизуст Бетховен на раздрънкано пиано... Обяснява нещо, което десетината посетители едва проумяват, та го гледат зачудени не толкова поради думите, колкото заради странния за тях факт, че човек до такава степен може да се възторгва, да преживява, да се горещи, накъсо казано - да се вживява в нещо неособено свързано с материалния свят, според тях: само по себе си странно явление.

      Ей тая отстраненост у талантливия от огромната инертна, аморфна маса сивеещо в делничния си живот простолюдие! Като си помисля за обречения заради дарбата си – никога да не бъде докрай разбиран от ония, за които твори и на които всъщност се обяснява в любов... Като си помисля... Тях ги привлича неяснотата, любопитството. „Ето един луд! Ето един отнесен” – казват. Присмиват се на заекването му, на неугледния му физически облик.

      Не разбират тоя заекващ разпален коментатор на Бетховен, тоя чудак, който дори не свири Бетховен с подходяща за Бетховен строгост и глъбина, ами блъска като дървар по клавишите, пее не особено чисто; свирейки, насилва се да пояснява ту едно, ту друго... Ами че публиката естествено не го разбира. И проумявам за какво говори Томас Ман: че високите постижения в изкуството не се поддават на обяснения, че разбулването на магията във високите постижения на духа е отвъд словото. Прозрение не толкова за разума с неговата логичност, колкото за сърцето... И кървиш от страдание и възторг.

      Стр. 91: “To hear wit eyes belongs to love’s fine wit”*. Което на български ще рече: „Да чува с очите е едно от прелестните качества на любовта”.

      02.02.2001

      Стр. 119: „Какво е свобода? Само равнодушието е свободно. Характерното не е свободно никога; то има вече форма, то е обусловено, обвързано” (сентенция на Т. Ман от романа „Д-р Фаустус”). Добър текст за моите не особено интелигентни, не особено възпитани десетокласници! Ще им го хвърля за коментар днес ей тъй, както се хвърля къс кървящо месо на сборище млади лешояди.


      Особено е отношението ми спрямо дивата им жизненост. Дразни ме разхвърляността, гръмкият непукизъм, наблягането върху физическия облик единствено – дрешки, кожа, цвят на косите, прическа, нокти, устни – и това, о-о, Боже, съчетано с движения резки на изнервени старчета, с липса и на сянка от свенливост. Дразни ме, че  детското бързат да удушат в себе си, а в голяма степен то е извор на очарованието у една жена. Удивява ме претенцията върху „преситените”, върху смешните полудетски муцунки.

      Учителят да обича учениците си. Ала кой решава, че на тия ученици ти си учителят! 

      От друга страна, дали не бързам да видя плод от угарта, която се нуждае от време да произведе пшеничен клас? Каква вина диря у хлапетии, че положителният пример в личния им живот е тъй оскъден? Искреното не лъскавее, не тръби с фанфари, не пристъпя под рицарски герб. На честното отношение към човека и към живота не му стоят за почест гвардейски роти. И ако си на мястото на тия полудеца, лесно ли ще ти е да цениш достойнство и човешка гордост, когато тия две се губят в море от пошлост**!

      Интелектуалното се нуждае от вродени качества, ала и от жизнен опит, за да се прояви. Десетилетия, след като учителят вече няма да е сред учениците си, те може би ще помнят не какво рекъл, а как се държал, как преживявал собствените си уроци.

      Стр. 121: „суровото възприемане на живота, което е плод на извънредни дарби”.  Талантливото не може да е сантиментално. Пронизващият му поглед е малко над човечността, едва-едва докосва състраданието. По-важна мисия има то да освети дотук неосветени пространства, нещо, не тъй присъщо на чувството за снизхождение.



      Пишейки текста по тия отгласи от нещо четено, преживяно, става ми все по-увличащо това навлизане в граничната област между логическото и подсъзнателното. Значи, научих някак от само себе си да предизвиквам, да си поръчвам внимание именно по ръба, отвъд който в мъгливата бездна сивеят зъберите на подсъзнателни, своето рода върхове – опорни точки. Движейки се тъй в едно състояние, донякъде напомнящо унес, т.е. известна отнесеност, в някакъв момент отпускам логическата нишка, изоставям тая пъпна връв, която ме придържа към трезвата разсъдъчност и доказваща се яснота и... усещам реенето на любопитството у мен – слънчево, усмихнато, разтворило клюн като влюбен щъркел да се носи в други измерения.

      Това е светът на интуитивното. Тоя свят е ефирен, излъчва еуфория, но и строгост. Вече не мислиш за смирение, човечност, суети. Тук всичко е облъхнато от присъствието на самата Истина. Не я виждаш, но почти си уверен – тук някъде е тя, Апокалипсисът на Йоан, информационна струя от дълбините на наглед безучастната ледена Вселена.

      Стр. 125: "...който определя религията като усет и вкус за безкрайното и я нарича едно съществуващо у човека фактическо състояние..."

      Преди да се родя (1947) чрез подставения си литературен герой-резоньор Серенус Цайтблом авторът споменава (стр. 128)  „прозрението за демоничния характер на човешкото битие”. Какви идилии! В основата на живота кипят бесове, кръв се лее, насилия властват и... – религиозност, т.е. вяра в надчовешки разум, която е единствена опора в клокочещия ад. Т. Ман не твърди лично това, а стои на крачка встрани от своя пародиен във вдъхновеното си слово герой-коментатор. Човеколюбие да; ала в никакъв случай да не забравяме силата на първичните инстинкти в човешката ни природа!



      Стр. 135: „че догматизмът е интелектуалната форма на фарисейщината”.

      Стр. 142: Т. Ман (от името на все същия Цайтблом) като обсъжда типичен йезуит – преподавателя Еберхард Шлепфус („влачикрак” от нем.), казва нещо, което напълно се отнася, според мен, за български комунист в 2001 г. Ето репликата на Т. Ман (изречена от Цайтблом), която визира немски нацист, родствен по фанатизъм на типичния железобетонен български комунист:

      „Не обичам, когато някой взема думи от устата на противника, преиначава ги и обърква всички понятия. Това се върши днес с извънредна дързост и то главно ме е накарало да се оттегля от света. Не бива известни хора да говорят за свобода, за разум, за хуманност, от съображения за чистота те не би трябвало да вършат това”.

      Малко преди това Т. Ман говори за наглостта, така позната, характерна за комуниста – предател на всичко българско: чест, национално достойнство, материални интереси„Виждате ли, сякаш искаше да каже той (Шлепфус), и ние имаме тази дума (думата „свобода”), тя е и на наше разположение, не си мислете, че тя се среща само във вашия речник и че вашето схващане за нея е единствено разумното. Свободата е нещо велико (...) Свободата е свобода да грешим, благочестието се състои в това, от любов към бога***да не използваме свободата, която той (Третият райх, Русия, US, ислямският фундаментализъм, Big Brother и пр. – бел.м., Г.Б.) би трябвало да ни даде”.

      Прозелит (лат.) – новопокръстен; нов и пламенен привърженик на нещо си. Мисля, повечето от кощунствата и най-зловещите престъпления срещу човечността са дело преди всичко на прозелити, зомбирани лица с изваден и обработен в злост и надменност мозък.

      Стр. 157: Представа за глупака-„мъдрец” само чрез едно негово откровение: „Всичко, което отпосле е станало, драги ми Пробст, най-напред изобщо не е било”. Козма Прутков**** в немска версия.



      Стр. 162: Реплика на глупака Конрад Дойчлин – „широкоплещест момък с паднала над чело коса” (алюзия за прическата на Адолф Хитлер)„Немските подвизи са били винаги плод на някаква могъща незрелост”. И малко по-нататък: Зрял е бил гражданинът на Флоренция през Ренесанса, който при отиването си в църква казвал на жена си: „Е, нека окажем уважение на това общоприето заблуждение!” Това дали не ще да е и становище на автора? Роденият в 1875 г. Томас Ман между 68-та и 72-та си година губи вяра в църквата и в религиозното благочестие.

      Стр. 164: Фраза – ключово разсъждение: „твърде студен, за да си млад, и твърде умен, за да си религиозен. С ум човек може да отиде далече в църковната йерархия, но едва ли в религията”Приляга и към сферата на политическия цирк у нас. Безскрупулност и фалш – това е побългарена просташка версия на понятието "политика".

      Следва

Plovdiv, redact. 28 apr. 2015
_______
* Цитат от У. Шекспир.

** 
Стил а la Нихат Кабил. Министърът крещял по служители в Министерството на земеделието, че са гяури и рая. Добавено при преписа от 12.ХІІ.2006.

*** Разбирай – любов към болшевизма, фашизма, нацизма – към US, към руската, ислямистката или каквато и да е друга имперска надменност. 

**** Козма Петрович Прутков - литературен псевдоним на братята Жемчужникови (Алексей, Владимир, Александър) и братовчед им Алексей Толстой. Прутков е измислена личност, която от 1854 г. до средата на 60-те години на ХІХ век "твори" абсурдни текстове, които "публикува" в разни руски литературни издания. Четиримата му измислят и "биография": роден е в 1803 г., от ранна младост до смъртта си през 1863 г. "великият човек" е на държавна служба. Завладян от мания за своята изключителност,  Козма публикува произведенията си само и единствено на единадесето число от месеца. Бел.м., tisss.