Фалшът или преиграването не са проста работа, както изглеждат; удават се само на интелигентен клоун, и то след упорит труд насаме пред огледалото! – Аноним (1947)
3 mar. 2006
До tisss... от malampay: ЗАЩОТО НЕ СЪМ ХИТРЕЦ
Ако знаеш, Георги, колко си прав! Във всичко! И най-вече в това, което каза срещу ми в оная, заключената тема. Абе, правдоподобно звучи, дори и аз бих се съгласил, но някак си е маломерно. И жалко. Е, вярно, това зависи и от аршина. При въпроса, който разискваш, колко по-уголемяваш нещата, толкова по-малък ти става аршинът. Ей това, не знам защо, не искаш или не можеш да го проумееш. С удивление виждам, че от много години при теб нещата се повтарят и не искат, и не искат да се променят. Не е ли време да обърнеш поглед и към себе си, може би там е ключът на бараката, която всъщност не е заключена, ама омразата, както любовта, е сляпа. Тя е способна да разбие вратата, дори когато просто не съществува врата. Колко жалка е твоята правда! Колко жалък е твоят гняв! Струва някакви мижави лева! Това ли е стойността на мечтите ти, на порива ти, на полета ти? Човек може да затъне битово, финансово, материално, то се е случвало на Алеко Константинов, на Гео Милев, да не изброявам. Но да имаш, от една страна, претенциите на човек на духа, и от друга страна – да си диаметрално противоположното (тук ще си отворя една скоба, защото със сигурност ще се наложи да ти обяснявам "противоположното") на това, срещу което негодуваш, е, меко казано, нахалство. А както вече много пъти си го изпитвал на гърба си, знаеш, нахалството не остава неовъзмездено. Имаше, впрочем, през комунистическо време една категория трудещи се, към които май принадлежиш и ти – които гордо се тупаха по гърдите и смятаха, че след като властта е вече в ръцете на работническата класа, тя следва да не работи, а просто е в облагодетелствано положение. Те са хитреците. Това примитивно мислене навремето те изхвърли от редакцията и те маргинализира, а не аз! По онова време аз имах пред себе си – както надявам се, добре си спомняш: хоризонти, простори. Те не са помрачнели пред мен и до ден днешен. Знаеш ли защо? Защото не съм хитрец! И защото не ме разяждат дребнавостите в живота или поне не са успели досега. Защото не съм залепвал никога за никоя партия, профорганизация, или каквато и да било по-силна групичка, та те да ме придържат те на повърхността. Впрочем, няма нужда да ти ги казвам тези неща, те за мен са нормално състояние на духа, пък и ти си съвсем наясно с това – дето се вика, целият ми живот е минал пред очите ти. И със слепоочието си да ме гледаш, пак следва да изпиташ поне малко срам от думите си. Ако ли не, думите ти, ще се обърнат срещу теб. А тогава – ако прибавим към тях и моя гняв, не те виждам.
Пък може и да напишеш нещо стойностно... Неведоми са пътищата Божии... Все пак "Ламски" излиза. Това не е моя заслуга. Аз ти пожелавам – след трудното раждане на книгата ти, щастлива по-нататъшна съдба: и на нея, и на автора й. Сега не намирам за уместно да се замеряме с "кални потоци от ропот и град от словесна атака". Но ако си набрал, ако пращиш от някаква енергия, ако са те обладали някакви тъмни сили, няма проблеми – ще те светна. И ще ти се проясни хоризонтът!
24 maj 2007
До malampay... от tisss: ЛИЦЕМЕРИЕТО КАТО НАВИК
Бях сред онези,
които повярваха в поетическия Ви талант, г-н Малампей* – някога... когато едва
прохождахте, да! – когато бяхте студент, а Пловдивският университет се наричаше
Висш педагогически институт. Радвал съм се на сполучливите метафори,
звучната рима и мъжествената Ви ритмика. Стихотворенията Ви се набиваха в очи и беше период, когато сред публиката на Пловдив, като по-възрастната Катя
Сариева, например, Ви възприемаха за лидер на младата поетическа смяна тук,
най-вероятно понеже рецитирахте с мъжествен тембър, от който тембър глупавите
момичета, а и табун възрастни знойни поетессси изпадаха в екстаз. Преди
Вас помня само един от онези, които съм слушал in live, т.е. на живо – поета Благой
Батаклиев (1933-2014), как предизвикваше болезнена еуфория, трепет у
публиката в салона. Но това са неща от време, когато още го нямаше Регионалния
Радио-телевизионен център, а там, където е днес РТЦ-Пловдив, беше местното
пловдивско Кино "Култура" от далечната 1963 г. Какво стана с
поета Благой? Поради что спря да ниже своите звънки гневни стихове, нямам идея.
Назначиха го за говорител в местното Радио Пловдив, и дотам, това май била файдата от изпълненията му в препълнения с публика салон на Кино
"Култура".
Застане Благой на
сцената, блед като смъртник, с искрящите очи на човек с висока температура,
стисне лапите в юмрук и рецитира тържествено, драматично стиховете си от името
на работническата класа, доколкото помня. И други там са си рецитирали пред
препълнения киносалон стиховете си – Васил Урумов, да речем, ама пък Веско, както го
наричахме, въпреки че беше масивен и доста едър мъж с внушителна осанка, не
предизвикваше фурор, понеже лириката му бе приглушена, простичка, пък и доста
интимно звучеше, че да се харесва от необръгналия на тиха поезия в онези
кресливи години! Ами да, за 1960-1963 г. говоря, когато пандизчиите от лагера на
остров Персин полумъртви след побоя със сапове или сопи са ги отнасяли върху тарга
за храна на освирепелите от глад прасета. Странно, ама от кльощавия като
лозова вейка Благой Батаклиев не помня нищо съществено освен колко романтично
се палеше, докато си рецитираше стиховете с онова изпито лице на смъртник
върху едва осветената сцена на Кино "Култура". Поне гневната му поза съм
запомнил. Докато от Веско Урумов си спомням странен финал на нежно любовно стихотворение: "И си лягам въоръжен"**, нещо съвсем нетипично за
печалната му лирика в стил "а ла Димчо Дебелянов".
Вас тогава още
Ви нямаше, malampay, ние тогава бяхме група от десетина момичета и момчета от
пловдивските гимназии, които Джоката или Никола Джоков (1934-2001), родом от
град Септември, градчето на Илия Минев***, ни сбираше, както квачка сбира
пилците си всеки четвъртък вечер в редакцията на младежкия вестник
"Комсомолска искра", да ни приказва за литература, най-вече за
лирика. Оттогава, от шестнайсетата ми година този пловдивски вестникар, белетрист и редактор стана
първият ми учител в литературата и журналистиката. С каква възхита ни четеше
стихотворенията на Жак Превер, на Салваторе Куазимодо, Константин Павлов, Стефан
Цанев! Онова Стефан-Цанево стихотворение, чрез което роденият на моя рожден ден единайсет години по-рано, в изрядни класически строфи воюваше за законното
право на поета да пердаши в свободен или бял стих. Имаше там във вид на
сентенция изречена катастрофичната мисъл, че две по шестнайсет за всеки
математик може и да е равно на трийсет и две, обаче когато девойка и момък по
на шестнайсет се влюбят, сборът от годините им е равен пак на шестнайсет.
След десетината
едва прохождащи при Джоката през 1963-1965 г. бъдещи "велики" поети
бяхме: Видка Кочева (1945), Мария Широколийска (1946), Мая Аврамова (1947),
Марко Марков (1945), Илия Зайков (1944-2011) от с. Брестник, Христо Батинков
(1945) от Асеновград, Христо Джелепов (1947) от Ивайловград и... аз! Ако отворите
старите броеве на младежкия седмичник "Комсомолска искра" от
1963-1965 г., ще се уверите какво и как сме писали, като палета, до глезените нагазили в разкаляната от кървища подир първите години след "славния Девети септември" (1944 г.) литературна бахча. Към тази детска забавачка за прохождащи в литературата
бих причислил Владимир Янев (1950) и Витко Бабаков (1948), макар тези
двамата да не са същински рожби на "Искрицата", както пловдивчани тогава наричаха този храбър, може би най-храбрия за България от годините на соца младежки вестник, от който излязоха не само група чиновници, но и
неколцина елитни журналисти. Ех, каква вакханалия от анекдотични историйки, ирония
и задевки с властта, какви едвам простими от строгите властници сюжети се
заформяха в тази млада редакция, не ми е работа точно аз да разказвам. Да
разказват по-възрастните от мен вестникари, минали през "Комсомолска
искра" – Върба Чавдарова (1929-2022), Степан Ерамян – Стьопата (1940), Иван Стойчев
(1940?), Петър Бандилов (1944) или Емил Калъчев (1932-2013), чието бюрце
наследих, когато седмица преди Новата 1973 година поетът Петър Анастасов (1942) ме назначи на
щат лит. сътрудник в един ден (на 26 декември 1972 г.) с известния футболен коментатор Николай Галов
(1943-1993). И понеже родителите ми, както и родителите на Николайчо Галов, бяха
безпартийни хора, за душевната ми чистота гарантираха две работнички партийки в БКП
от Електро-апаратурния завод в Пловдив, от цеха за монтаж, където работеше
майка ми. Нека разкажат по-възрастните от мен как, когато главен редактор беше Коста Странджев (1929-1991), пиршествата ставаха винаги след макетирането на следващия
брой в сряда, като от близкото кръчме през Червения площад на Пловдив към
редакцията политаше цинкова кофа с шкембе-чорба и горещи, току-що извадени от фурната
франзели бял хляб... Оттогава вероятно ми е пристрастието към шкембе-чорбата, от
която се гнуси подир "славния" Десети ноември заселил се в Пловдив от
село Долна Баня, Софийско, дипломиран в Ленинград "философ-психолог", за когото
бившият главен асистент в партийната школа АОНСУ (академия за обществени науки
и социално управление) другарят Иван Костов (1949) се явява икона на демокрацията,
хуманист, ярък борец за евроатлантически духовни и прочие ценности.
Вас Ви нямаше
още на хоризонта, malampay. Появихте се по-късно, засукали мерак по поетическото
изкуство от школата на информатора на Държавна сигурност "агент Мартин", т.е. Огнян Сапарев (1942), студенти от Пловдивския педагогически институт, прясно
преименуван на университет – Недялко Славов (1952), Веселин Сариев (1951-2003),
Добромир Тонев (1955-2001), Красимир Обретенов (1950-2016), Минко Танев (1953),
Тоня Трайкова (1955-2022), Йордан Костурков (1948). Преди нас тогава вървяха или печатаха първите им книги: Емил Калъчев (1932-2013), Рашко Сугарев (1941-1995),
Петър Анастасов (1942) и Николай Заяков (1940-2012), чиято стихобирка "Въпреки" бе приета с овации в Пловдив, и Киркор Папазян (1936-1993), появил се
пред читаещата стихове публика със сборник бледи творби, но по арменски
напомпани, споменатият Васил Урумов (1930-1979) – и той късно си видя стиховете
в книга, Иван Вълев (1942), разказвачите дребничкият Николай Казанджиев (1929-2000),
Светомир Бабаков (1920-1967) – двуметров добряк, по характер и стил готин разказвач с носещи типичната за всеки израснал в бедняшкия Пловдив тъга книги
"Бензиностанция № 10", "Улицата с гълъбите" и прочие. Не знам
поради каква причина общинарите и местните ни бизнес персони още не са обявили Годишна символна премия (без парични суми) "Светомир Бабаков",
която да се присъжда за разкази, посветени на Пловдив... Да добавя Коста
Странджев (1929-1991), Никола Джоков (1934-2000), Александър Бандеров (1933-2007), Йероним Тянков
(1926-2003), Николай Гюлев (1942-2017) – някогашния беден приятел от улица
"Янко Сакъзов", любимецът и издирвачът на провинциални автори Марин
Кадиев (1939); имаше и чалнат един гимназист някога: Дамян Николов (поетът
Борис Роканов му е посветил "Великолепно стихотворение за
Дамян, за Бриджит, за Венета и за Станка" в бял стих****; на Дамян "Искрата" крилца му приши, и като му се врътна акълът, взе, че си заряза и учението, и
родителите, па заживя като мъжка кукувица на прашасало таванче, понеже реши,
че вече е станал поет. И наистина стана известен... по кафенета и кръчми около
пловдивската Главна като длъжник, който силно желае, обаче няма как да си връща
заемите и ходи вечно гладен, и вечно му се пие бира, ако има кой да го почерпи. Знам, че тук пропускам неколцина от поетите и писателите на моя Пловдив от време, когато
Вас, malampay, още Ви нямаше да орете, сеете и торите тукашната литературна
нива.
После се
появихте Вие и вашата група поети на Пловдив. Спор няма, пишехте си по-харно
стиховете, бяхте и по-артистични или далеч по-напористи от нас и от предишни
поети и писатели на Пловдив. Та да си дойдем с Вас на думата и за Антоан
Сент дьо Екзюпери и злополучния, макар голям за онова време и за мащабите на
родната лит. класика разказвач и преводач Васил Попов, бивш боксьор в тежка категория, самоук и див, самонаправил се, пришелец от село Миндя, Сливенско, в
безразличната, общо взето, към пришълци от дълбокия прованс самодоволна София с може би
типична за провинциалистите пробивност. Да обикна "Малкият принц" причина
е Джоката... Тази книга и сега ми е на лавицата край компютъра с охлузените си
корици и страниците с цветни илюстрации на Екзюпери. Знаел съм я до някое време,
кажи-речи, наизуст; а какъв вятър Ви е отвял да споменавате, че съм казал
глупост за книгата, че и нещо за футбола, това оставям на Вас да дообясните,
както и да допълните фантастичния си поучителен спомен как "съм бил изгонен". Леле! Треперехте от шубе дузината палета да не се развърти онзи грубиян от с. Миндя с нимбата на голям автор; треперел съм наред с палетата, разбира се. Не ми
е минавало и през ум да се правя на герой, но не стана както метафорично назидателно описвате случая, Малампей.
Спирам дотук низ от имена на поети и разказвачи в моя Пловдив, като отчитам все пак колко пристрастно си остава мнението ми за този и онзи от тях. Безпристрастен ли? Никога не съм бил безпристрастен, Малампей, когато е
ставало дума за честност при писането, което според мен е трибуна на
нравственост, каквито и модни течения да се въртят из литературата и публицистичната
философска проза.
И тъй. Защо ми
беше обилният увод дотук! Ами ето защо! За да Ви напомня старата максима:
"Един човек си в състояние да го водиш за носа цял живот, без да се усети;
група човеци – за известен период от време, докато се усетят; ама да мамиш цял
свят колко си велик и благороден, когато всъщност следваш свято личния си
интерес, ех, това е непосилно". Невъзможно е,
Малампей. То си е, впрочем, Ваша работа какво ще правите и на какво се
надявате. Колкото се отнася до книгата ми, в писмения договор, който не съм Ви
искал, просто толкова се доверявах на мнението на Емил Калъчев за Вашата
честност! – сам сте отбелязали какви задължения поемате и с каква работа се
залавяте, за какъв срок, срещу какви пари. Е?! Какво повече да обяснявам!
Да сте жив и
здрав! Писах с уважение към поета от Рогош, Пловдивско Тодор Чонов и разочарован от печатаря и бивш кмет на Стария Пловдив, "достигнал висини" като член на Радикал-демократическата партия. Ама какво да Ви правя, опитвам се едното да не пречи на другото,
доколкото мога, доколкото е във възможностите на моя чепат перущенски и
калугеровски нрав по майчина линия... Дано сте щастлив с въпросната немалка за мен сума!
Между другото, по мои сметки в селото Рогош до днес четвърта година (от 2004 г.) събира
"космически прах" книгата ми недопечатана и не виждам за какъв дявол
точно оттук насетне на Вас да разчитам. Пропуснали сте да споделите с публиката,
че ми представихте модел, образец, по който сам извърших странирането и подреждането на, както ги наричате: векторните обекти, т.е. илюстрациите и всички детайли по
оформлението от начало до край. Вашата дейност се свеждаше до работа с печатарската Ви машина, със свезката, подлепването на кориците, книжното тяло и
обрязването. Още веднъж, бъдете здрав! И Господ да Ви пази.
П.П.: Ако има нещо невярно, моля да ме поправите, malampay! Или да ме поправят онези, които знаят повече за тук писаното. Писмения договор с Вас не съм го затрил, седи си невредим, ама защо ли ми е писмен договор? Все пак тук сме България, т.е. договорите се сключват, за да се нарушават, и това е в реда на нещата. Манталитет!
Пловдив, Ден на славянската писменост и култура
___
.jpg)
.jpg)
.jpg)