ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (152.)

 ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (152.)

  Светът е сцена и всички ние сме актьори на нея – влизаме, излизаме и за своето време всеки от нас играе разни роли... Шекспир (1564-1616) 

  15.08.1998. БОГОРОДИЦА НА ПАРАЗИТИТЕ*

  Днес е Голямата Богородица, краят на горещниците. Тази година са незапомнени жеги. Термометърът върху балкона ми показва 41^оС. Сред всеобщата обществена и държавна развала в България, която от райско градина е заприличала на сметище с шетащите момци-мутри, политически палячовци и актьори-мекерета на властниците и бандитите, народът, т.е. всички ние останалите, все пак намираме начин да бъдем щастливи. Ай какво щастие е това! – да се глумим и подиграваме на самите себе си. Съседите като мравки притичват ту до родното си село, ту до пазарищата, и мъкнат сухоежбина, варят манджи, лютеница, компот за зимата, сладка. Вечер до полунощ мъжете пляскат карти, напиват се, ехтят грозни закачки, току на някого балансите му избият, пяна хвърчи от устата, юмруците се размахват като последен аргумент и правосъдие. Жените – и те, дори не крият циничните приказчици; и всичко до болка ясно, извадено на показ пред дечурлигата, дето се мушат, въртят наоколо, попиват сексуалните намеци и откровения между родители и съседи. Всичко – изразено уж на шега; не разбират сякаш, че така губят авторитет, всякакво чувство на уважение от младежта. Жега, задух, прахоляк, нечистотия, невежество, завист, грубости.

  Как живеем, Боже мой! Между нас и гетото Столипиново разлика няма; онези хора там поне друго не са и видели. Откъде се засука вихрушка над нас? През вечер-две мургавите тумби налитат върху колите, гаражите, апартаментите ни. Мародерстват и млади българи наркомани; знаем кои са, къде живеят, кога като глутница излизат да върлуват. Разбитите врати, изтърбушени автомобили, поломени жилища, изби; пък полицията идва да регистрира поредната пакост и никой не си прави илюзията, че властта не е срещу престъпника, ами му е ортак и дели награбеното, че охранява живота и здравето не на гражданина, а на безчинстващия идиот. Да, то си е война с народа. Подла, необявена война, без фронтови линии, без правила, а ние сме голи сред вълци, беззащитни, предадени от онези, които сме избрали да ни защитават.

  Появи се и съответната литература. Христо Калчев (1944-2006), автор на трилогия а ла Марио Пузо с вариации върху мафиотската сага "Кръстникът", стана хит на книжния пазар. Авторът е ухажван от медиите с интервюта, представяния, с благосклонни разбори. Шега ли е! Литературните образи на въпросния автор създават чаровна аура около бандитите. Няма що, литература свръхмодерна, динамична, актуална, потресаваща. Литературните герои, пък и самите "писатели" пердашат на сленг. Уличната реч на аутсайдерите край т.нар. жълти вестници и списания, край телевизионните шоута и мухабети влезе и в парламента. Започнахме да се възхищаваме на безсърдечието. Мутрите не се и крият – като герести петлета шетат и са каймакът на обществото; за тях песни пеят, театърът ги представя в романтична светлина, изкуството с тях се занимава най-усилено. Подвизите им, скапаният им стил на живот са коментирани с най-пикантни подробности: кому пръснали черепа, кому потрошили кокалите, кому взривили частния конак или офиса, мерцедеса, кому извадили трупа от кладенеца, пък кой си оправял зъбите, стомаха, демек – разклатеното здраве. За тях се грижат най-добрите наши лекари, психотерапевти, хирурзи. Натрошен от взрив бомбаджия (адската машина му избухнала в ръцете, когато сам неумело я залагал под колата на конкурента си в Пазарджик) с частен аероплан приятелчетата му го пратиха през Атлантика чак в Ню Йорк, в най-модерната клиника на света да го тропосат, кърпят, съшият. И всинца тук страдахме за неговия малшанс, горкия! По вестниците сълзи се ляха. За тези герои се грижат най-елитните адвокати на България. Банките за тях единствено работят. Най-луксозните обществени заведения са честити, горди да ги обслужват. Чувам, високо платени летописци документират всяка ценна минута на неколцината донове. Самочувствието на пасмината превтаса дотам, че мафиотски бос предложил на министър-председателя Иван Костов да се договарят за някакви външнотърговски операции и въобще за вътрешната политика на правителството. В купените от тях вестници и луксозни издания са документирани интензивният им "творчески" живот, скъпите придобиви, грижите за тялото, муцуната, прическата, за чудесната семейна хармония...е, например, нейде по Калифорнийското крайбрежие, на Канарските острови или в Швейцарските Алпи.

  Майтапят се нашенци. Питал чичото внука си какъв искал да стане, като порасте – ние мечтаехме да станем граничари, матроси, пожарникари заради фуражката или заради лъскавичкия шлем, ама и заради героизма като защитници на Отечеството. Петгодишният внук днес рапортува нахакано на дядо си: "Мутра искам да стана. Ей тъй, бам-бам-бам!... да трепя, да карам яка кола и хубавици да ми ходят по петите".

  Ако някога Иван Вазов си поставял за задача да създаде литературен портрет на реални личности, чийто образ да послужи за възпитание на поколенията българи, днес върху пиедестал съвременни български автори възкачиха образцови духовни отрепки. Защо, с каква цел? Нищо лично, само питам. 

  Ще се плаща. Рано или късно, ще ни се наложи да платим натвореното. Няма как да избегнем възмездието, колкото и някои за добре устроени и за неуязвими да се имат. Понеже наказанието си е у самите нас, носим го у себе си като ракова клетка; метастазите са налице, жалкото е, че мнозина не го разбират. Нали виждам какво се случи с проспериращото доскоро семейство Маврови**. Втурнаха се през просото, прекрачиха всякаква мяра в лакомията си и ей ги – раздвоени, разчетворени, ръфат се като хищници, състезават се кой по-бързо да разпродаде натрупаното богатство: тузлията Мавров, до смърт уплашен от връхлетели го болести, Мавровица – в плен на мания за преследване, и двамата: объркани, изгубили представа защо са на този свят. Единственото светло там е седемгодишното им хлапенце Камелия, което носи слънчевия характер на неопетнена душица. Само то е останало като зелено клонче върху това доскоро могъщо, неподвластно на ветрове и пороища, но ударено вече от мълнии дърво.

  Не материалната оскъдица, не и деформираната плът – душевната им уродливост е ужасна. И си мисля: дали успоредно над видимия материален свят тук някъде не има и друг свят, невидим, който не оставя прегрешилия ненаказан. Да се радвам на възмездието ли? Че защо да злорадствам! Жал ми е за тези някогашни слънчеви и талантливи личности. Жал ми е за похабения чудесен човешки материал!

  Мухата е циганинът сред насекомите: хитро, крадливо, пластично създание, твар, влюбена в бляскави дрънкулки и помия. И колко скучен би бил светът без нейните наблюдателни оченца, без бръмкането й! Че тя е самата жизненост, едновременно хищна и безпомощна, нахална и нежна. Оцелява в невероятно тежки обстоятелства. Създава многобройната си артистична челяд, пълни света с нервност и досада. С гръмки кавгаджийски звуци жали, окайва се сърцераздирателно. Весели се високо, хвали се високо и високо се заканва. Възпроизвежда се от нищото сякаш. Способна е най-качественото вино да превърне в нещо вкиснато. Бог или Дяволът е създал мухата? Кого изразява не знам; озадачава ме умението й да оцелява.

  Що се отнася до мнозинството от т.нар. роми, за настройване срещу тях причина е собственото ни нехайство към реда и закона. Лесно е да ги съдиш, трудно е да ги разбереш. Екзотично племе! Защо да го гледаме предизвикателно, когато то просто заема всяко пространство, което зле стопанисваме. Строги уроци имаме да научим от ромите. Всеки случай магарешкият трън, израсъл сред фъшкиите и боклука, ми е по-близък на сърце от загърнатия в скъп целофан букет парникови гладиоли.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 31 maj 2020

Илюстрации:
- Пловдив на широко скроените хора.

- Създатели на митове за мутрите***.

–––

* Паразит – от гр.parasitos "който яде у някого": 1) Организъм, който живее в някой друг организъм или върху него и се храни с неговите тъкани и сокове; 2) Насекомо, което... 3) прен. Човек, който живее за сметка на чужд труд; тунеядец; 4) Действащо лице в античната комедия, което изпълнявало ролята и на шут. Паразитен: 1) Който се отнася до паразит или пък е свойствен на паразита; 2) Нецелесъобразен, вреден, излишен (Речник на чуждите думи, с. 547).

** Фиктивно име за фамилии, които де факто управляват България. 
*** На снимката: Румен Леонидов (1953), Владо Даверов (1948) – с Владо три години, от 1968 до 1970 г., пишехме за студентската многотиражка в 5 хил. екз. вестник "Софийски университет": Даверов – като онзи, който отговаряше за разказите, аз – като коректор и стилов редактор, Георги Стоев (1973-2008), а четвъртият вероятно е собственик или шерп на издателската фирма. Бел.м., tisss.

АНА ІІ

АНА ІІ

За всички, които ще кажат: Това не се отнася до мен!

  На петата година започна да му изневерява. Той пък започна да пие от мъка и да я бие, заради което пак пиеше – от угризения на съвестта и от съжаление, защото още я обичаше, а и тя наистина бе доста слабичка. И пиеше нормално, колкото се полага на трийсетинагодишен добре узрял мъж с красиви клонести рога. Струваше му се, че всички знаят неговия позор и тайно зад гърба му си шепнат с ехидни усмивчици: "Рогоносец!... Ей, рогоно-о-осец!" Добре, ама не виждаше пред себе си враг. Имаше доброжелатели и когато размазваше изневерите й, като се опиваше от перверзните подробности, свикна да го съжаляват, да кършат ръце, да го гледат с натъжени очи.

  Защо не! Това също може да доставя удоволствие в известен смисъл, макар общо взето да е по-гадно от каквато и да е изневяра. Като не можеш да се примириш, поне не се излагай пред хората!

  После тя се влюби бурно в бивш затворник – някой си Иван Щипков от Калояново, село, десетина километра от Пловдив, и направи опит да се самоубие с хапчета. Не че й се умираше, но не можеше да преживее, че бившият пандизчия, момче кораво и печено, се поуплаши от нейния кротък мухльо. Направи го и от инат, и от неизживян някакъв закъснял, от ученическите години момински романтизъм. Покрай грижливо сдиплената бяла полупрозрачна рокля с цепка почти до кръста, златните сандали с десетсантиметров ток, вносния сутиен "Triumph" и бикините остави в чантичката си четири писъмца, в които сърцераздирателно се прощаваше с двете си дъщерички и родителите, с мухльо и в запечатан пощенски плик – с Любимия Щипков.

  Дремеше му на любимия! Седеше си както винаги в центъра на града с компания в кафене "Havana", по-известно като Раковото заради пушеците и заради постоянната тайфа от градски пройдохи и тарикати, и си правеше други сметки, докато тя с едър детски почерк най-подробно описваше къде и как да бъде погребана и как цялата й нелепа смърт да бъде обвита в дискретност.

  Но театрото си е театро. Късно вечер, около полунощ Щипков звънеше на Мухльо, хълцаше пиян в телефонната слушалка по половин-един час, а Мухльо, разбира се, го успокояваше – толкова широко сърце имаше този мекошав мъж рогоносец!

  – Кажи къде е тя? – питаше бившият пандизчия всяка нощ по едно и също време.

  – Тя е много далеч оттук и никой не бива да я безпокои – вълнуваше се Мухльо.

  А Щипков продължава:

  – Идеше ми да те пребия, като я видях на Градския плаж насинена.

  – Тъй ли! Че аз пък къде съм бил? – питаше Мухльо.

  – Играех шах и тя се беше излегнала върху хавлията ви на метър от мен.

  – Как не съм забелязал!

  – Какво да забележиш, тя ме обича! Обича ме и е всеотдайна. Не съм срещал жена, толкова всеотдайна. Ти собствената си жена не познаваш, аз я познавам по-добре.

  Полежа месеца в психиатричната клиника "Д-р Корсаков" върху източния склон на Джендем тепе, походи зашеметена из улиците на Пловдив, па отново се втурна във водовъртежа. Само че сега стана много по-прикрита. Залагаше в името на Голямата любов себе си цялата – душата, тялото и живота си, за честта хайде да не говорим! Залагаше, и като че ли винаги печелеше, винаги ставаше, каквото тя си пожелаеше.

  А Мухльо се сви като пържено бъбрече, почерня той, състари се, кожата му стана прозрачна, костите на раменете щръкнаха до ушите.

  Грандиозни планове се чертаят, набелязват се светли перспективи, дружно върви и върви народът към сияйното бъдеще; ала сред нас някои хора живеят със своите красиви романтични илюзии и никак, ама никак не им е до хорови декламации. Да-а! "Суров е животът", както казваше старшината в казармата.

  Най-после налетя на един суров мъжкар, на когото от нищо не му пукаше. Ходеше му в квартирата или по квартирите на негови авери – слушаха диско, пиеха, пушеха марихуана, понякога се събличаше за кеф на компанията; момичетата, наред с нея, ставаха общи за цялата тайфа. Някои от приятелчетата там си падаха по нея. Стана номер осми от поменика, татуиран върху могъщата гръд на бронзовия непукист. И тъй като имаше вече една Ана, тя стана Ана ІІ. Звучи като име на кралица, нали!

  Кралицата работеше в най-луксозния магазин "Евполпия, на щанда за конфекция: костюмчета от поли, рокли, дамски блузки, хавлии. Спеше през обедната почивка в складчето зад щанда. Хранеше се през деня с евтини супи, яхнии от вегетарианския стол. Потеше се от задухата и от неспирното подлудяващо стържене на подметки из магазина. Навикваше злостно клиентите или пък хълцаше неизвестно защо, свряла се в най-тъмния ъгъл на склада, да не я забележат колежките.

  Когато дип нарядко дъщеричките й се вестяваха на щанда с "Мамо, мамо, мамо...", отпращаше ги да си вървят. И скоро те съвсем престанаха да идват при мама.

  Мама се прибираше вечер късно, съсипана от умора, от цигари и от кафе с коняк, за да сготви надве-натри. Докато Мухльо издуваше перки в захабения им едностаен апартамент накрая на града и маршируваше от стая в стая, като се невротизираше, доколкото му позволяваха силите, мамчето се друсаше капнала от умора и отврат от самата себе си върху изтърбушените седалки на последния градски автобус.

  Петнайсет години прелетяха като петнайсет птичета от едно ято. Някога двамата – Мухльо и Ана ІІ, мечтаеха да бъдат щастливи.*

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 31 maj 2020

–––

* Текстът е писан през лятото на 1988 г. Бел.м., tisss.