БАЛАДА ЗА ХЪЛМА И РЕКАТА*
Аз горд съм, ти – свенлива,
аз каменист, а ти пенлива,
в мълчание живея сам,
а покрай теб е шум голям,
животни, птици, насекоми.
Но моят връх небето гони,
почитат ме и отстрани
ме сочат с пръст, но погледни,
отбягват ме така далече,
ме сочат с пръст, но погледни,
отбягват ме така далече,
че от самотност стена вечер.
По песъчливия ти бряг
цъфтят кокичета и мак,
макар че в ниското си ти,
а моят връх висок блести.
Ти ромолиш, а аз – в сълзи,
единствен лишеят пълзи,
без милост слънце ме жари
и моята снага гори;
а щом завие вълчи вятър,
без милост слънце ме жари
и моята снага гори;
а щом завие вълчи вятър,
под лед се криеш, аз оставам.
Защо все бързаш! Накъде?
Защо все бързаш! Накъде?
Кого бленуваш нощ и ден?
Не знаеш нито миг покой
ни в зимен студ, ни в летен зной.
От камък цял, стоя вкопан
в земята черна – тъжен, ням.
Пловдив – европейска културна столица 2019
Plovdiv, maj 1977 – edited 28 maj 2018
___
*Тази пролет Купидон е въоръжен и опасен (вж. илюстрацията).