Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

събота, 9 май 2020 г.

ПЪТНИК С НИЩОЖЕН БАГАЖ

ПЪТНИК С
НИЩОЖЕН БАГАЖ

  Ах, братлета, колко съм нещастен! Милион пъти захващам тази история и не мога да напиша нито ред. Отначало всичко ми е от ясно по-ясно, ала седна ли пред листа с молив в ръка, все ще се случи нещо да ме отвлече в друга посока – или ще ми се допие вода, че ми пресъхнало гърлото, или ще реша, че ми е адски студено, или пък пощенският раздавач ще мине по улицата, и ще изтърча да погледна какво ли е пуснал в пощенската кутия; не че някой ще се сети за такъв като мен, ама пък знае ли се; или врабче ще долети и кацне върху рамката на прозореца ми и ще ме гледа… Ужас!
И да речеш, че само аз се оплаквам от себе си – нямат чет недоволните от моята разсеяност и прочие. Например, сядам си в кафенето, и както най-спокойно си пафкам цигарката, изведнъж се хващам за китката на ръката и за ужас на всички се разкрещя: "Къде ми е часовникът? Хей, часовникът ми? Никой ли не знае къде е шибаният стар часовник!" И братлета, ей тъй плача и хълцам на глас. Естествено, кой ли пък го е грижа за моя стар часовник, но става подозрително, ще знаете, и започват фиксиращи едни благосклонни погледи, надпревара кой тук да си придаде по-угрижен вид. И тогава момичето отляво възкликва: "Часовникът ти е на ръката, драги!"

  Страшно презирам любезностите. Понеже след това очаквай нещо да ти поискат! И ми искат извинение, че си бия майтап със спокойствието им и с достойнството им, представяте ли си! Едва ги изтрайвам такива. Впрочем, това е отделен въпрос, понеже историята, която смятам сега да разправя, няма нищо общо с тези неща. Всяка година на 22 декември имам навика да съм си у дома. На 22 декември, ако ви интересува, се роди сестра ми Юла. Помня я от осмия й ден – такова едно мило дребосъче със старешко лице, зачервено като лице на алкохолик. На осмия ден тате отиде да ги вземе от родилния дом до жп-гарата двете с мама, и представете си ги двете дами във файтон с два бели коня – пръхтят, рият с копита дълбокия до кръста сняг, а от ноздрите им се вие пара; майка ми носи букет бели хризантеми, а тате гушнал Юла. Тогава още не я познавах, пък едва преди месеци бях навършил моите шест години, та нищо не ми пречеше да съм искрен. "От къде го взехте това бебе!" – разкрещях се, че никой не си беше направил труд да ме подготви за тази изненада.

  По онова време безспир валяха и валяха дъждове, живеехме в изба, до която се слизаше по девет стъпала в земята, и хазайката ни Цвета дойде от техния втори етаж да разбере какво става, каква е тази олелия до бога в нашата дълбока влажна стая. Ле-ле-е, каква любопитна жена! Разпита файтонджията колко взема за превоз от гарата дотук, като че се готвеше и тя да си докара някой копелдак; а знаехме, че повече не може да има деца, след като е родила двете си омъжени дъщери. Както и да е. Досадницата ме ощипа по бузата и мазно рече:

  – Миличък, това е сестра ти! Вече си батко.

  – Жоре! – намигна ми тате. – Тя заема твоето легло. Какво ще кажеш?

  – Не го ща това бебе при мен – извиках извън себе си от яд. Обаче като се поуспокоих и размислих, реших да отстъпя и да си пренеса багажа при огромния тезгях на тате с дърводелските му инструменти, при тенджерите и паниците в готварната на мама. Скова ми тате от стари дъски дървено легло, хвърлиха отгоре две педи талаш и стара черга и там се нанесох. Не крия, яд ме хвана на туй дребосъче още с появата му на този свят. Значи, всичко приключихме седмица след 22 декември, а на 22 декември, ако ви интересува, се роди сестра ми Юла. Минаха години от онзи декемврийски ден, а още помня милион подробности. Не мога да забравя как скимтеше нощем като малко коте, докато свикне у дома, не мога още да забравя как смешно си бърчеше нослето, преди да кихне, първите си думи как изрече и как ми се усмихваше и риташе с крачка, как беше болна или как проходи с една дървена макаричка за конци, как ми произнасяше името: Жо-о-ожо. Сладко бебче, какво да ви разправям!

  Сега е на тринайсет, аз пък – на деветнайсет*. Живея в далечната София, тя – при родителите в Пловдив. Пишем си писъмца, понякога бъбрим и по телефона, то се знае, съвсем любезно, понеже въпреки че ми е сестра, и с нея съм леко неуверен. Наближи ли обаче 22 декември, чувствам нужда и аз като птичките, които отлитат на юг, да разперя крилца, да се понеса към моя роден Пловдив, мамка му! Друго си е у дома. Баща ми вече е претакал виното, то се знае – контрабандно, майка ще ми сготви нейните ястия, а не като сега, когато ям разкашкания ориз и океанските им риби в студентския ни стол. Освен това, ще подпитвам Юла, да узная има ли си вече приятел. Ако ви интересува, този въпрос доста ме измъчва напоследък. От година на година тя все по-хубавичка става, а нали момиче на нейната възраст е естествено да има поне пет-шестима момци кандидати, но като ги гледам, сред момците повечето са тарикати, побойници, наркомани и тъпанари, от които тръпки да те побият. Та ето къде ми е грижата, да не се случи нещо с нашата Юла, което ще ме съсипе о-кон-ча-тел-но.

  И тъй, всяка година точно на 22 декември гледам да съм си у дома. То и рождените й дни не ги празнуваме кой знае колко импозантно, но все пак не са и дотам лоши. Майка прави торта. Впрочем, тортата я купуваме, пък мама я доукрасява, мъничка такава една, шоколадова торта с разните му там гарнитури отгоре, смешно да ти стане. Идват съучениците на Юлия да си поднесат приветствията и да видят какво сме си купили; тате им пуска грамофона, онзи с тенекиената фуния и ръчка за навиване; понякога, ако намерят магнетофон назаем, пускаме магнетофона и гостите танцуват и се веселят до насита. Когато се уморят да танцуват и се веселят, мама отива да ги почерпи с деликатеси нейно си производство, присяда върху самия край на дивана с ръце, вкопчени в скута, и захваща да им разправя разни древни моменти от нейното мамино детство. Юлия мълчи и гледа надолу, да не помисли някой, че е горделива или нещо от този род. Тате си пийва от ракийката, кусва си от мезенцето, дава си вид на застарял аристократ, сякаш не го интересува грешният свят, пък е само един прост дърводелец мебелист и всичко го интересува. Докато гостите слушат колко бедничко, но поучително било по тяхно време детството, аз си придавам независим вид, пафкам си цигарката, пия си ракията (силно разредена), обаче винаги си седя сам в моята стая. Вратата й е леко открехната, та всичко виждам и чувам, ама си трая и съм спокоен, понеже винаги всичко там си е наред.

  Ей заради тези мигове зад вратата гледам винаги да съм си у дома на 22 декември. Всяка година й купувам подаръче за рождения ден и Юла много ми се радва, когато й поднасям моя евтиничък дар зад открехнатата врата на моята стая. Пустата му Юла, дай й на нея подаръци да приема! Ето тази година, например, стипендията ни я дадоха наведнъж по-рано за цели два месеца и реших да й купя нещо по-ценно. И както обикалях по магазините около софийската "Света Неделя", погледът ми падна върху швейцарско часовниче и влязох да разбера колко струва. Отказах се отначало, понеже онези търгаши ми поискаха цяло състояние за това часовниче, ала после размислих, върнах се от средата на пътя и го купих. А купих го ето защо!

  Ако часовникът ми изглежда окаян, това не значи, че винаги е бил такъв. Имах си някога къщурка-касичка, където си събирах париците от пеене по Коледа, сурва-сурва Нова година и Василовден – с тези пари ме даряваха разни хора, когато ходех да пея за здраве и берекет. Така че приходите ми от онези детски години нямаха край. Обаче един ден пипнах жълтеница и ме откараха в болницата. И медицинската лелка казала на нашите, когато ми дошли на свиждане, че бълнувам за някаква си касичка. Те естествено веднага се досетили за какво става дума, върнали се в онази изба, където живеехме под наем при злите Дърварови, строшили с чук глинената къща касичка и взели да броят парата. И сред парчетиите се оказала доста пара. Попитаха ме при следащото ни свиждане кое ми е най-голямото желание на този свят, и понеже цял месец бях подложен на контрол, затворен като престъпник в онази ужасно мрачна болница, а и преди това – понеже бях малко по-палав от другите момчета, държаха ме винаги под ключ, живеех, тъй да се каже, под постоянна карантина, откакто съм се родил, пък и не преставах с нетърпение да броя лениво отминаващите часове и минути в изгнание заради адски неприятната болест, която ми бе втръснала, беше ми дошла до гуша, казах им: "Майко и тате, най-голямото мое желание на този свят е да си имам часовник с черна лачена каишка". Та ето такава е историята на този мой часовник, ако ви интересува. Нищо, че е разбичкан на вид, какъвто си е и наистина, но той все пак си е моят любим часовник, а историята му е сантиментална, и затова приказно хубава.

  Сестра ми Юла тогава бе на три годинки, невръстно и невинно хлапенце. Още със завръщането ми от инфекциозното отделение заврещя: "Искам! Искам! Искам!" – и нямаше как, откопчах каишката и тържествено й дадох мечтата на целия ми скапан живот. Тя го огледа, близна го с езиче, опита да погледне през него, че май го взе за стъкълце, и когато дочу машинката му, малкото му мравешко сърчице да цъка, уплашено го метна на пода. Не се стърпях, извъртях й машинално плесница, после коленичих да сбирам чарковете му: колелца, пружинки, милион нещица. Ей това си припомних, преди да купя подаръка за рождения ден на Юла. Вървях по софийските улици и тъга ме обземаше все повече и повече. Да те обзема жал към себе си е приятно нещо, особено ако имаш куп причини за това; а пък останал бях без пукнат лев преди Коледа. Стотинки дрънкаха в джоба ми, колкото да си поръчам една шкембе-чорба в закусвалнята срещу "Света Неделя" и да легна да мра. Така и сторих. Обаче не легнах да умирам. И как ще взема да се предам в навечерието на рождения ден на Юла! Просто реших да си ходя на автостоп.

  Обух си аз най-новите патъци от осемнайсет лева, огромни, с изкуствена подметка и яка катарама, облякох се в нов костюм, зает от съквартиранта Ицо, намазах си косата с мас, сресах я назад добре прилепнала, опразних си джобовете, понеже – когато са ми празни джобовете, имам приятното усещане, че съвестта ми е кристално чиста. Часовничето на Юла турих на дясната си китка, така че за която и ръка да се пипна, да съм спокоен, че часовникът си е на мястото (моят или Юлкиният подарък). И освободен от тефтерчета, писалки, употребявани пълнители, листчета с напомняне за неплатени дългове към този и онзи, употребявани ножчета за бръснене, испанска запалка, спомен от едно лято в курорта Албена, кутийка с чистак новички, неупотребявани презервативи (три броя), позлатени копчета за ръкавели и няколко непрани кърпи за нос, разперих крилца и полетях към родното гнездо, демек, към древния град със седемте хълма Пловдив. От Орлов мост се метнах в автобус икарус по линия номер 1, купих си билет до Корабчето и блажен се изтегнах на седалката. Колко ли е часът, рекох си като някой млад джентълмен с добър външен вид, все пак моментът е исторически! Погледнах си часовника, а после – и Юлкиното часовниче, и като видях, че сочат разлика от около шест-седем часа, първата ми мисъл беше да ги уеднаквя, обаче после се отказах, реших – нека всеки часовник да сочи само своето си точно време!

  Двигателят на икаруса бръмчеше ритмично, меката седалка под задника ми и приказките на пътниците наоколо съвсем ме размекнаха, та чак ми се доспа. Хубаво, че дойде време да сляза. Скочих на асфалта и леле, какъв бесен вихър едва не ме издуха обратно в топлата каросерия. Пресякох аз безлюдното софийско поле и се озовавам пред самотна бензиностанция баш насред полето. Беше неделя около пет подир обяд, надявах се някой интелигентен автомобилист да ме понесе между пет и осем надвечер към моя мил роден град. Излязох на асфалтовия път край бензиностанцията и взех да вдигам ръка срещу всяка профучаваща на югоизток машина. Уви! Милион коли профучаха и никой не спря, надявах се, че в най-последния момент, преди да се откажа, моят добър интелигентен автомобилист ще се зададе иззад стръмнината и завоя, и както се е заспускал оттам, ще ми намигне приветливо с късите светлини, ще спре баш пред мен, и чаровно усмихнат, ще отвори широко вратата си за едно премръзнало сърце. Уви!

  Към шест наблизо се завъртя още един стопаджия с брезентова зелена торба и огромен сак, натъпкан сякаш с кренвирши. Защо точно кренвирши, дявол знае, но истина ви казвам – крайчеца на кренвирш очаквах да зърна как се влачи подире му. Страшен образ! Отначало ме доядя, понеже ми се явяваше конкуренция, и се престорих, че не го забелязвам. А стана адски студено, чак мразовито, вдигнах яката на сакото и опитах да си въобразя, че съм таен агент, който чака със зареден патлак някой зъл международен бандит. И докато аз бленувах, конкурентът с чадъра приближи и попита имам ли огънче. Казах му, че нямам огънче, и продължих да си трамбовам назад-напред по магистралата, с лапи, пъхнати, кажи-речи, чак до лактите в джобовете. Взех да се заглеждам какви идиоти пътуват в колите, понеже между нормалните хора може би се крият не един и двама международни бандити и терористи. Плюс това, терористът никога не пътува сам, ами го придружава обикновено сексапилна лична секретарка, любовница или пак нещо от този род. Ами какво да ви кажа! Милион бандити със сексапилни любовници профучаха по магистралата. Жалко, нямах патлак да се справя с един-двама, а беше и адски студено. Профучаха десетина чуждестранни контейнеровоза и брадати до уши съмнителни типове седяха до шофьора и се усмихваха, помахваха ми за поздрав в сгъстяващия се мрак, даже се обръщаха да видят аз какво ще им отвърна. Какво ли друго да им отвърна освен да им посоча среден пръст!

  Премръзна ми муцуната, омаляха ми лапите да ги вдигам срещу колите, ту лявата, ту дясната, а никой не иска и не иска да спре. Да речеш, че нося обемист багаж, разбирам, а то едно нищо и никакво часовниче. Да кажем, че съм обемист, масивен, бабаджан едър, тежа сто и трийсет кила, та да им изкривя амортисьорите, ами, не! Нито съм възпълен, нито съм обемист и тежък, но никой не искаше да ме вземе. Големите световни бандити се правеха, че не ме забелязват, останалите – от своя страна, профучаваха и профучаваха. Открих куп любопитни работи. Един кара и си гушка мацето, друг се ухилил като киноартист, шоумен или рекламно лице на пастата за лепене на ченета. Чешити пътуват понякога зад волана. Друг си пее, и се прехласнал, човека не вижда пред себе си, вперил зъркели в хоризонта, магистралата сякаш са я опнали единствено за него, за да профучи той с бързия си спортен автомобил. Срещаха се и облачни натури – намусени, горди, та се не траят, като пустите му редактори от пловдивски вестник.

  Гледам, часовникът ми показва вече седем и ми стана мразовито в това никое време; поглеждам часовничето на Юла, то показва своето си точно време – дванайсет по обяд; и ми стана някак топличко, сякаш слънчицето ме напича. Ей такива ми ти чудни работи! Стъмни се и запръска дъждец. Моят конкурент си опъна чадъра и се понесе към автобусната спирка за към София. Аз пък, понеже нито пари за билет имах, нито друго си имах, свърнах към бензиностанцията, да се подслоня на сушина поне. Открих захвърлено в канавката разплетено столче, отнесох го при колонките за бензина и кръстосах крак върху крак, приседнал зад огромна реклама за монтаж на газови турбини, тъй че някой да не си помисли, че съм в беда, а да ме вземат, да речем, за доста прилично облечен джентълмен, който изживява скучен период от живота и нищо не е в състояние да го учуди. Стисках тъй въображаемия патлак в джоба и се прозявах като таен агент в засада. Колонките за бензина ми се падаха отляво, а лъскавите туловища на разни ми ти там мерцедеси, поршета, ферарита и беемвета похотливо се плъзгаха в светлините. Позавяхнала, но донякъде интелигентна дама зареждаше колите с бензин и прибираше парата. Казвам, че бе донякъде интелигентна, понеже от опит съм се убедил, колкото е по-грозноватичко едно момиче, толкова е то по-интелигентно, и значи, в състояние е да те разбере и да ти влезе в положение. Докато, братлета, красавиците са по природа разглезени; такава ще мине с високите си токчета през муцуната ти, без да забележи, че си готин човек и мъж, дето хич не е за изпущане.

  В неделя вечер потокът клиенти оредява, че всеки бърза да се прибере на топло у дома или в някой хотел, та да не изпусне нещо от празничната програма на телевизията. И тогава само смотаняци, някакви там восъчни и разочаровани самотници остават да си блъскат ангелите по пътищата. Чудя се имат ли часовник тези хора и какво им казва тяхното точно време. Наблюдавах как мадамата обслужва колите и взе, че ми се доспа. Пясък сякаш ми влезе под клепачите, очите ми сами се затварят. И тъй, понеже вече не ми оставаше друго, не знаех как ще изкарам нощта срещу двайсет и трети декември, реших да подремна, но с широко разтворени очи. Реших да опитам един хитър сеанс, има нужда и от хитринки печеният таен агент. Гледайки без да мигам в пространството пред себе си, представих си, че съм си у дома. Баща ми си пийва от неговото незаконно вино и се прави на такъв, какъвто не е, майка ми разправя онези нейни древни епизоди с поука накрая, а сестричката ми Юла кротко си седи в компания на няколко съученици и ту разплита, ту заплита крайчето на русата си плитка. Пустата му Юла! Дай й подаръчета да получава! И само мен ме няма. Но всъщност съм си там, с тях. Наблюдавам ги иззад полуоткрехнатата врата, пафкам си цигарката, пийвам си от разредената ракия и слушам някакъв реквием, да кажем, в си-бемол или нещо подобно, който реквием на талази иде и се просмуква от някакво радио, и толкова ми е добре, че съм самия себе си и бдя над простичкия свят на нашите, и хем ми се реве, хем ми иде да запея.
Въобще, чувствах се като образа от онази книга** за готиния момък, дето все си слага и сваля червения ловджийски каскет и все му се фирка, и той все си пилее парите из разни тъпи бардаци и курви в неговия роден град Ню Йорк, а сестричката му Джейни е едно такова очарователно хлапенце.

  И в този миг усещам гласче да ми шепне в ухото: 

  – Миличък! Какво правиш тук?

  Тръснах глава, събудих се, сякаш никога не съм заспивал, хвърлих един безчувствен поглед към симпатичната мадама от бензиностанцията. Тя, от своя страна, изглежда беше адски остроумна, облечена от глава до пети в червен гащеризон с емблема на фирмата "Shell" върху циците, дотолкова явно бе в настроение, че повтори и потрети тъпия си въпрос. Уби ме това момиче! Какво ли толкова очакваше да чуе?

  – Ей, дребничкия! Дигай чукалата! – намеси се в нашия разговор мъжага с боне на танкист и овнешка яка на гащеризона си с емблемата на "Shell". Имаше вид на човекоядец, но без онези златни халки на носа и ушите.

  Направих му уважение – изслушах и него. Поседях мълчаливо, колкото беше възможно да ме изтрае, без да ми налети, поседях ей тъй, за тежест и самочувствие, а после нямаше как – твърд като скала от гранит, вдигнах си задника, поех пеш към София. Подчиних се на временното предимство на противника. Печеният таен агент не рискува тъпо живота и мисията си, той винаги изчаква развитие на ситуацията; защото ситуацията никога не стои на едно място, развива се, и като назрее моментът, с премерен скок тайният агент се хвърля върху идиота и го обезоръжава мо-мен-тал-но. И тъй, излязох от осветеното пространство край Корабчето и продължих по-нататък, блъскан от разбеснелия се леден вятър нагоре по стръмнината. Крачех срещу хиенските очи на профучаващите коли и дотолкова съм се разсеял, разконцентрирал и прочие, че изведнъж се пипвам за китката на едната ръка и крещя: "Майчице, часовникът на Юла! Къде е часовникът?"

  23 jan. 1968 

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 10 maj 2020
___
Когато писа този текст (1968), дето въображаемо и реално се преплитат, авторът (1947) бе 20-годишен, живееше на квартира в кв. Слатински редут над Подуене, улица Петър Митов 8, в единствената къща горе, в чийто двор имаше три огромни кипариса, при двама бездетни хазяи – леля Катя и чичо Георги.
** Персонажи от "Спасителят в ръжта" на Джеръм Д. Селинджър (1919-2010), известен най-вече с новелата, издадена през  далечната 1951 г., и с това, че не е публикувал книга от 1965 г. и не е давал интервю от 1980 г. до смъртта си. Бел.м., tisss.